Петте нива на сигурността - подходи и аспекти (част 7)

  При определени обстоятелства обаче, или под системно въздействие на политическата, религиозната, икономическата, географската и други среди, е започнало разпадането на тази уникална, синергетична връзка, символизираща Времето – между Стрелата и Кръга, между развитието и повтаряемостта; между насочеността и цикличността. В Египет връх взема Стрелата, в Месопотамия – Кръгът. Западната цивилизация с корени в Египет, започва да гледа на Времето като на Стрела и на еднопосочен процес. Източната цивилизация, с корени в Месопотамия, започва да гледа на Времето като на Кръг и цикличен процес.
   [Нека подчертаем, че тук става дума за метафори. Робър Низбет пише: “Метафората е начин на познава¬не - един от най-старите, най-дълбоко вкоренените, дори неот¬меними методи на познанието в историята на човешкото съзна¬ние... Тя е метод на познанието, при който идентифици¬ращите качества на едно нещо са пренесени в мигновен, поч¬ти несъзнателен вътрешен проблясък върху нещо друго, което поради своята отдалеченост или сложност е неизвестно за нас”[167].]
  Да, погрешно е да абсолютизираме схващанията за Времето в Египет (Стрела) и в Месопотамия (Кръг). Става дума обаче за онова Главно схващане, имплантирало се в представата за Процеса, наречен Живот.
  Значителни отлики между Запада и Изтока има и в отношението им към религията. За да ги разкрие, Ерих Фром тръгва от логическите закони на великия Аристотел: законът за тъждеството “А е А”, законът за противоречието – “А не е А”; и законът за изключеното трето - “А не може да бъде А и Не-А, както и не може да бъде нито А, нито Не-А”[168].
  Западният начин на мислене е проникнат от Аристотеловата логика, която, както се вижда, отхвърля като безсмислено самото твърдение, че Х може бъде едновременно и А, и не-А.
  На Изток обаче е приета друг тип логика - Парадоксалната, при която Х може да бъде едновременно и А и не-А (позитивно твърдение, срещащо се във философията на даоизма) или Х не може да бъде нито А, нито не-А (негативно твърдение, срещащо се в индийската философия)[169].
  Оттук Ерих Фром разглежда различията в религията на Изток и на Запад. На Изток “крайната цел на религията е не праведната вяра, а пра¬ведното действие”, т.е. “религиозният дълг на човека е не да мисли праведно, а да действа праведно”, а от тук, че всеки може да търси пътя към Бога, главното е да се слее с него в процеса на медитация[170].
  Казахме по-горе – човекът на Изток е само частица от неизвестен нему замисъл. И когато не разбираш дълбокия смисъл, ти нямаш друга цел, освен да дириш сливане с този, който е предопределил този смисъл, та сливайки се с него, да се прелее в теб поне част от неговата идея за света. Само това ти остава, след като “няма нищо, което би могло да бъде спечелено нито за вселената, нито за човека чрез индивидуална изява и усилия”... Следователно първото задължение на индиви¬да е просто да играе ролята, която му е отредена ... без съпротива, без грешка; и после, ако е възможно, да подреди така ума си, че да отъждестви соб¬ственото си съзнание с вътрешния принцип на цялото[171].
  Постигането на Нирвана е единствената възможност пред човека „да излезе от времето си, да разчупи железния обръч на битието си и да сложи край на състоянието, в което е вкован; нещо, което той се стреми да направи, за да намери изход от това “космическо колело”, да избяга от действителността, да превъзмогне състоянието си на “съществуващ” и се спаси от ужаса, “че ми¬лиарди пъти трябва да подхваща все същото, постепенно стопяващо се съществуване и да изтърпява все същите безкрайни мъки”. За него “избавлението от земния свят и постигането на Спасението са равни на освобожда¬ване от космическото Време”[172].
  А на Запад колкото и да е важно праведното действие, по-важното е да се мисли праведно. Това води до създаване на догми, предопределящи кое е праведното мислене и всеки, който се отклонява от това мислене е неверник или еретик и към него се проявява максимална нетърпимост. Най-съществена в религията става “вярата в Бог”. Това не изключва необходимостта човекът да живее праведно, но неизбежно се стига до ситуацията, при която “човекът, който вярва в Бога, дори да не прилага в живота си Божието учение, се чувства по-издигнат от онези, които живеят по провъзгласените от Бога принципи, без да “вярват” в него”[173].
  За разлика от Изтока, където “идеалът е потискането, а не развиването на егото”, на Запад с доктрината за свободата на волята, индивидите са разделени както един от друг, така и от волята в природата и от волята на Бога. Затова върху всеки отделен човек пада отговорността „да влезе в някакъв вид взаимоотношение (не отъждествяване или претопяване) с цяло¬то, пустотата, абсолюта, състоянието на нещата така, както са се стекли”, да чувства и да носи лична отговорност за решенията си, да води “живот не на добър войник, а на развит, уникален индивид”[174].
  На Изток стремежът на обезличностения индивид е да се слее с Бога и затова отношенията му с него, с Бога се интерпретират по-скоро като “алтернативни терапии”, отколкото като „авторитарни директиви на свръхестествен баща”. На Запад обаче индивидът изживява агонията на своето разединение с Бога, интерпретирана като “скъсване с Бога, предим¬но като чувство за вина, наказание и изкупление”[175].
  С други думи, на Запад личностната ори¬ентация е отразена в идеята и познанието за Бог като личност и съответно западният герой е трагична личност, “обречена да бъде сериозно въвлечена в страданието и загадката на преходността”. Докато на Изток индивидуалния живот е сведен до проста грешка, поради “надделяващото усещане за абсолют¬но безличностен закон, който обема и хармонизира всички неща”, така че източният герой е “в същността си без характер; а образ на вечността, недокоснат от измамните обвързаности на смъртната сфера или успешно от¬хвърлящ тези обвързаности”[176].
  Следването на Парадоксалната философия на Изток води “до търпи¬мост и до стремеж към самопреобразяване”, а “обичта към Бога е изживяване на интензивно чувство на единение, неделимо обвързано с изява на тази обич във вся¬ка форма на житейско поведение”. Докато Аристоте¬ловата философия води “до догмата и до науката, до католическата църква”, а „обичта към Бога е предимно проява на мисълта” и по принцип “не се различава от вярата в Бога, в съществуването на Бога, в Божията правда, в Божията обич”[177].
  На Изток “господства идеята, че в последна сметка върховното основание за съществуването е недостъп¬но за мисълта и въображението. То не се поддава на дефини¬ране, не може да се окачестви”[178]. Там човекът не може да бъде автономен, да се стреми към самоизява, която надхвърля отредената му жизнена роля. Както пише Джоузеф Камбъл “върховната задача на източния мит не е да ус¬танови някое от тези божества или свързаните с него обреди като реално съществуващи, а да предаде посредством тях из¬живяване, което отива отвъд тях – тъждественост със Същес¬твото на съществата”. Задачата и правото на човека е да бъде частица от Многообразието на Природата, без да нарушава тъждествеността със Съществото на съществата[179].
  На Запад обаче човекът не е частица от Съществото на съществата, той е творение на Създателя – отделило се и различно от него, а поради това тъждествеността не е възможна – “чо¬векът сам, обърнат навътре към себе си, е в състояние да из¬живее единствено собствената си душа на създание, която мо¬же да е или да не е подобаващо свързана със Създателя си” Така върховната функция на западния мит и обред е да установи канали на взаимоотношения - на Бога с чове¬ка и на човека с Бога”[180]. И човекът съхранява не само автономност, но и отговорност за своите постъпки, които минават чрез неговите индивидуални решения, които после подлежат на преценката на Създателя.
  Сред причините за това разделение и различие между Запада и Изтока Джоузеф Камбъл вижда формирането на европейския дух на базата на палеолитните ловни дейности, когато решаваща е била индивидуалната преценка. Това означава, че светът не е възприеман като веднъж завинаги подреден съгласно божествени закони, а като свят, в който човекът е имал свобода и право на рационално поведение. Личността е трупала авторитет и признание, заедно с това и благосъстояние на база на своите самостоятелни и независимо постижения[181]. А там, където главното действащо лице е бил Ловецът с неговите индивидуални ловни умения, там “и самото схва¬щане за безсмъртие било индивидуално, а не колективно”. Ето защо принципът на Его-то като просветена, разумна способност за отговорна преценка (“принципът на реалността”) е станал велика основа на хуманистичния индивидуализъм на Западния Човек[182].
  На Изток, с настъпването на наолитната революция (земеделието и скотовъдството), индивидът се подчинявал на интересите на групата и бил сведен до нейна съставна част... Така “в целия ход на смутната история на вза¬имодействие между двата културни свята с редуващите се от¬мествания на махалото в едната и другата посока, нерешимият конфликт между принципите на палеолитния индивид и неолитната изведена до святост група е създал и поддържа до сега състояние едновременно на творческа реципрочност и взаимно презрение”[183].
  Според Колин Уилсън “груповото съзнание” е ограничено като потенциал, то е “статично по природа” и „не може да роди леонардовци или бетовеновци, или айн¬щайновци”[184].
  През Египет, а чрез допира с тази древна земя и с нейните жреци на гръцки държавници, философи, мъдреци (Солон, Питагор, Платон и др.) - през Гърция, след това Рим, Християнството, Ренесанса и модерността се формира, пласт върху пласт, мисъл върху мисъл – днешният Запад.
  Според Михаил Коростовцев гръко-египетските контакти в духовната сфера през VII - VI в. пр.Хр. са безспорни и гърците са познавали основните постановки на различните египетски теогонии и космогонии, но „не са копирали египетските възгледи, а са взели от тях онова, което би могло залегне в основата на натурфилософските учения”[185].
  Развитието на християнството също “било в значителна степен подпомогнато от древната религия на Египет”, като редица египетски елементи проникват в него “в оригиналния си, почти директен вид”[186].
  Михаил Коростовцев намира убедителни паралели между утвърдения (макар и временно) в края на XVIII династия, с религиозната реформа на Аменхотеп IV, монотеистичен (за един и единен Бог) култ към Атон с монотеизма на юдейството и християнството[187]. Очевидно е сходството, в частност, между химна в чест на бог Атон, съставен и записан тогава и Псалом (Псалм) 103 (Псалом Давидов за сътворението на света).

  И така, за Западната култура, Времето е Стрела от миналото, през настоящето към бъдещето. Ето защо тя е толкова динамична, дейна и прагматична. Западната култура е индивидуалистична култура.
  Западният човек знае, че е само Тук и само Сега – кратък отрязък от Пътя, малък отрязък от Пространството, мимолетен отрязък от Времето. Времето тече като Стрела, чийто край сочи към Миналото, а чийто връх сочи към Бъдещето. Животът на Западния човек е само миг от полета на тази Стрела. Миг, който е единственият негов шанс, като втори няма да има и изпусне ли го той – и край.
  Западният, Индивидуалистичният човек е в постоянен стрес от това. Поради тази причина той е безумно чувствителен към своето здраве и ужасно се бои от Смъртта. Той мрази Смъртта, защото тя може да му отнеме едничкия шанс да се реализира, да постигне нещо в живота, да остави диря след себе си.
  Западният човек много повече предпочита да има, отколкото да бъде, защото това, което притежава, е знак и доказателство, че го е имало и него, че е постигнал нещо, а “стремежът за придобиване на богатство, слава и власт се е превърнал в смисъл на живота”[188].
  На Запад Човекът е мярата за всички неща. Тук в една река не можеш да влезеш два пъти. Защото вторият път тя вече, заедно с всичко останало – ще бъде друга.
  За Източната култура, Времето е Кръг, по който процесите се въртят повтаряемо и циклично. Ето защо тя е толкова пасивна, съзерцаваща, ирационална. Източната култура е колективистична култура.
  Източният, Колективистичният човек е спокоен, мислещ, нирванен. Той знае - ако в този живот шансът не е с него и на негова страна, то при следващото завъртане по Кръга на Времето би могло да му се падне и по-добър жребий. Затова на нещата може да се гледа по-философски, няма за къде и за какво да се бърза, нужно е търпение. Ако приседнеш до брега на една река и умееш да чакаш достатъчно дълго и търпеливо, ще доживееш край теб по реката да мине трупа на твоя враг. Индивидът на Изток е приел този бавен, сангвиничен възглед за нещата от живота. Той не бърза, а размишлява, търси смисъла. За него много по-важно от намирането на смисъла (ако това е възможно!) е самото му търсене.
  Източният човек предпочита преди всичко да бъде, отколкото да има, защото това, че е бил, че е устремен към духовното е знак и доказателство, че е изпълнил своя малък дълг в осъществяването на дълбокия и неразбираем за самия него висш замисъл.
  Обобщавайки, съществува глобално разделение - на култури с висока степен на индивидуализъм (т.е. индивидуалистични култури) и това са Западните общества; и култури с висока степен на колективизъм (т.е. колективистични култури) – те от своя страна са Източните общества.
  Ето защо релацията “Запад–Изток” ни кара да преобръщаме много дълбоки културологични, антропологични и цивилизационни пластове.
  За целите на анализа е естествено да можем да отграничим Запада и Изтока преди всичко и най-вече по отношението им към Сигурността.
  ● На Запад като правило се смята, че една група от индивиди е в състояние на сигурност, когато всички индивиди (по-скоро повечето от тях) са в състояние на сигурност. Тук водещата ценност е сигурността на Индивида, докато сигурността на Групата е следствие от индивидуалната сигурност на всичките нейни членове (или по-скоро повечето от тях). Това на практика означава, че обществото е индидуалистично – то поставя в центъра индивида.
  ● На Изток е обратно - далеч по-вярно е виждането, че един индивид е в състояние на сигурност, когато групата, на която той принадлежи е в в състояние на сигурност. Водещата ценност тук е сигурността на Групата, а сигурността на съставящите я индивиди е само следствие от сигурността на Групата. Това на практика означава, че обществото е колективистичното - то поставя в центъра Групата.
  Индивидуалистичните култури са ориентирани към решаването на проблеми и изясняване на алтернативите за решаването им. При тези култури хората общуват главно за да постигнат нещо заедно и отношенията им с това могат да се изчерпят. Ключовата дума за такива култури е “контракт”[189], т.е. ние сме заедно, защото ни свързват общ бизнес и общи цели, свързва ни обща кауза и след нея всеки може да продължи по пътя на личните интереси.
  Колективистичните култури разглеждат решаването на проблеми само в контекста на изграждане на отношения между страните, на създаване на такава атмосфера, в която преодоляването на възникнал между страните конфликт на интереси ще бъде естествено следствие от тази атмосфера, от този климат на съвместно общуване. За тези култури ключовата дума е “контакт”[190], т.е. първа, най-важна и главна задача е да се постигнат обвързване на интересите и сътрудничество; а след това вече проблемът може да се реши – като се съхранят и отношенията.
  Индивидуалистичните култури са култури на ниския контекст[191], т.е. при тях казаното и извършеното трябва да се възприемат точно такива, каквито са, без условности, пряко - Да е Да, Не е Не, Искам е Искам, Мога е Мога, Знам е Знам.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  ____     ___   __        __          ___  
| _ \ ( _ ) \ \ / / _ __ ( _ )
| |_) | / _ \ \ \ /\ / / | '__| / _ \
| __/ | (_) | \ V V / | | | (_) |
|_| \___/ \_/\_/ |_| \___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.