Стратегия Синергия Сигурност

  Демокрацията е форма на управление и вид политически режим, който се базира на просто правило – прави са тези, които са повече. И те определят кой да управлява, при какви правила (закони) да управлява, кое е целесъобразно и добро за държавата. Макар че от древността и досега никога мнозинството не е било субект (а само обект) на прогреса. Никога Истината не се е раждала в главите на мнозинството, никога мнозинството не е тръгвало първо към барикадите и не е плащало с живота, свободата, благосъстоянието (и кариерата) си, за да побеждава Истината. Това винаги е било дело на някое Малцинство, най-често – на шепа хора, шепа луди глави, които са дръзвали „да бунят империята”, да гледат Напред, да дирят Промяната, да сочат на останалите Пътя към спасението, към по-доброто или към вярното решение.
  Още Омир е казал, че “управлението на мнозинството не води до нищо добро”. Според Платон “демокрацията е най-лошата сред добрите организации на обществото, макар и най-добрата сред лошите”, а неговият ученик Аристотел предупреждава, че “крайностите на демокрацията са тирания”[29]. За същото говори и Алексис дьо Токвил - демокрациите са обект на "тирания на мнозинството“, при която популярните мнения потискат автентичното многообразие и различие[30].
  Демокрацията и Пазарното общество са в сложна „обратна” връзка. От една страна, в съвременния им вариант Пазарното общество предполага Демокрация и Демокрацията предполага Пазарно общество. От друга, в Пазарното общество е вградено като иманентна черта икономическото неравенство, докато Демокрацията (“един човек, един глас”) „имплицитно предполага някаква степен на икономическо равенство”[31].
  Демокрацията може да функционира ефективно само когато колкото се може повече хора изразяват своето просветено и информирано мнение за националните, регионалните, общностните и личните си интереси. Когато в гласуването участват все по-малко хора, при това нерядко те дават своя вот водени от съвсем други съображения – подвластни на харизма, обект на манипулация и дезинформация, гласуващи с безраличие или просто “против” и “напук”, тогава демократичната процедура става формална и изпразва целия процес от съдържание. Съвсем естествено е, че “ако достатъчно много граждани престанат да участват в демокрацията като процес, тя умира”[32]. А умира, защото при пасивно и дезинтересирано обществено участие не може да има информирано обществено мнение. При неинформирано обществено мнение не може да се проведе активен дебат, който да доведе до ясно осъзнати и формулирани национални интереси. Както е писал Томас Джеферсън: “Информираните граждани са единственото ис¬тинско хранилище на обществената воля”[33].
  И така, в евроатлантическата общност се смята, че ако повечето хора живеят в сигурност и благополучие, то и държавата живее в сигурност и благополучие. Стремежът на управлението е да се постига оптимално количество хора, които съставляват това “повече”. За определящата част от това оптимално количество хора е прието да се казва, че са Средната класа. Колко многочислена е тя и колко сигурност и благополучие за нея се приемат като необходими и достатъчни, за да се оценява, че обществото е в сигурност и благополучие, зависи от характера, културата и традициите на съответното общество.
  В анализа на Първото ниво на сигурността има различни наративи, но сред тях един от най-значимите и интересните е наративът, чието основно съдържание са различията и разделителните линии, преминаващи вътре в света на Запада – между Европа и САЩ.
  Една от водещите тенденции в международните отношения в началото на 21 век е „стратегическият и ценностен, цивилизационен дрейф на САЩ и Европа в различни посоки”, който аз наричам “разширяване на Атлантическия океан”[34].
  Темата за различията между САЩ и Европа занимава множество автори. Тя е една от най-често дискутираните в съвременния дискурс на международните отношения и международната сигурност.
  Според Алвин и Хайди Тофлър: “по отношение и на трите изследвани от нас дълбинни фактора (време, пространство и знание) САЩ и Европа се движат в различни посоки”[35].
  Чарлс Купчан сравнява този процес с решението на император Диоклециан през 3 век да раздели Римската империя на две части - западна (със столица Рим) и източна (със столица Константинопол). Това довело – независимо от общата им култура и наследство – до тяхното противопоставяне, което прераснало в остро геополитическо съперничество по ключови въпроси като тези за сигурността, статута и религията. Ето защо авторът предупреждава, че “съдбата на Рим не вещае нищо добро за единния Запад, който е насред пътя към разделяне на северноамерикански и европейски център на силата”, още повече, че “днешното разделение става поради разлом, а не поради план, което повишава залога и възможността за лоши чувства”[36].
  Според Робърт Кейгън: (1) крайно време е “да спрем да се преструваме, че европейците и американците споделят общ възглед за света или дори, че обитават един и същ свят”; (2) САЩ и Европа “вече нямат обща стратегическа култура” и днес са “фундаментално различни”; (3) стратегическата бездна помежду им “изглежда по-голяма от всякога и се разраства с обезпокоителна скорост" и тази “тенденция може да се окаже необратима”; (4) "американците са все едно от Марс, а европейците от Венера: те постигат съгласие по много малко въпроси и се разбират все по-трудно и по-трудно"; (5) разделението на труда е такова, че САЩ “приготвят вечерята”, а европейците “мият чиниите".
  Главното различие между САЩ и Европа, според тезата на Кейгън, е по “първостепенния въпрос за силата, доколко тя е ефикасна, морална, желана”[37]. Американците виждат “света като разделен между добро и зло; между приятели и врагове”: свят на Хобс – на война на всеки срещу всеки, в който силата е основен регулатор на йерархии и отношения. САЩ клонят все повече към едностранни действия, проявяват все по-малка готовност да действат чрез ООН и да си сътрудничат с другите държави за преследване на общи цели; настроени са по-скептично към международното право и демонстрират стремеж да го заобикалят, ако сметнат това за необходимо или дори само за полезно; предпочитат принудата пред убеждението, поставят ударението върху наказателните мерки и санкциите, т.е. върху тоягите (sticks). САЩ “искат да видят проблемите разрешени, а заплахите отстранени”[38].
  Европейците кантианци виждат света по-нюансирано, по-комплексно, “влияят на другите по-внимателно и по-индиректно”, “по-толерантни са към неуспеха, по-търпеливи, когато решенията не се постигат бързо”. Те обръщат гръб на силата, движат се към свят на закони и правила, на транснационален диалог и сътрудничество, към постисторическия рай на “Вечен мир” и относителен просперитет. Изповядват мирното регулиране предпочитат преговорите и договорите, позовават се на международното право, изтъкват процеса пред резултата, разчитат на убеждението, а не на принудата, използват поощренията, т.е. морковите (carrots)[39].
  Американците търсят “съвършената” (т.е. абсолютната) сигурност, тъй като векове наред са били защитени от два океана. Те говорят за заплахи, отговорът на които е главно силов (hard) – “разпространяване на оръжията за масово унищожение, тероризма и бандитските държави”. Докато европейците познават само несъвършената (т.е. относителната) сигурност. Те “знаят какво значи да живееш лице в лице с опасността, да пребиваваш в съседство със злото, тъй като са го правили много столетия”. И се съсредоточават върху предизвикателства, отговорът на които е главно несилов (soft) – “етническите конфликти, миграцията, организираната престъпност, бедността и унищожаването на природната среда”[40].
  Кейгън прави извода, че причините за трансатлантическото разделяне между САЩ и Европа са “дълбоки, отдавна развиващи се и вероятно дълготрайни [курсивът мой – Н.Сл.][41].
  Тимоти Гартън Аш пише за два дълбоко асиметрични феномена – антиамериканизма на европейците (“обида, примесена със завист”) и антиевропеизма на американците (“раздразнение, примесено с презрение”[42]). Според него, отвъд океана смятат европейците за слаби, капризни, лицемерни, разединени и двулични. С една дума – “евроидиоти”. Те харчат своите Евро не за отбрана, а за вино и ваканции, за прекалено раздутите си социални държави. Дори се надсмиват отстрани, докато САЩ вършат трудната и мръсна работа да поддържат света по-сигурен и за себе си, и за европейците. Американците, напротив, са силни, принципни защитници на свободата, те изпълняват с гордо изправено чело патриотичната си служба на последната истински суверенна национална държава в света[43].
  Нататък Аш използва по-образен и жлъчен език – ако антиамерикански настроените европейци си представят “американците” като хулигански държащи се каубои, то антиевропейски настроените американци виждат “европейците” като безволеви “меки китки”. Американците се виждат като потентни хетеросексуални мъжкари, а европейците са за тях женствени, импотентни или кастрати, т.е. евнуси, eunuchs (или по-точно EU-nuchs). Прословутата европейската интеграция е просто една EU-topia[44].
  Макар че според Аш: “границата между Европа като Не-Америка и Европа като Анти-Америка не е ясно очертана на никаква карта”[45], той признава, че различията между двете страни на Атлантика са свързани с отношението към равенството и към свободата:
  -- Европа означава повече социална справедливост, солидарност, защита на околната среда, социална държава и качество на публичната сфера;
  -- Америка означава повече свободен пазар, култура на предприемчивостта, либерални икономически отношения, ниски данъци и минимална държава[46].
  Аш цитира думите на Гордън Браун (сега премиер на Великобритания): “САЩ притежават предприемчивост, но не и справедливост, Европа притежава справедливост, но не и предприемчивост”[47].
  И според Купчан дистанцията между двете различни политически култури на Америка и Европа нараства, довеждайки ги до два различни социални пътя и два съвсем различни социални модела: “Докато американците говорят с пренебрежение за задръжките на растежа, до които води европейският модел, европейците гледат накриво неравенствата в доходите на американците, тяхната консумативност и готовност да пожертват социалния капитал за материални печалби”[48].
  Даже Кондолиза Райс (като държавен секретар заявява: “Ние не сме европейци, ние сме американци и ние имаме различни принципи”[49].
  За да разберем по-добре мощта на принципите и традициите, направили САЩ това, което те са днес, трябва да се върнем в далечните времена на първите преселници от Европа. Сред тях освен търсачи на по-добър живот и вярващи, устремени към място, където да изградят свой малък и праведен свят, има немалък брой неудачници, авантюристи, провалили живота си хора, маргинали и дори най-обикновена и примитивна утайка от престъпници, просяци и скитници.
  Можем да си представим какво би станало, ако от корабите се бяха изсипвали на американския бряг разнолики маси от хора, въоръжени само с недъзите на характерите си и с амбициите да преследват късмета си на всяка цена и с всички позволени и непозволени средства! Това не се случва или се осъществява в много по-умерен вариант, най-вече заради протестанството. На оттатъшния бряг се побива не знамето с черепа и кръстосаните кости, а флаг, на който са изписани религиозни лозунги в калвинистко-провиденциалисткия вариант на протестантството - за разделението на хората на предназначени и непредназначени за Спасението, за вярата в земния успех като единствено доказателство за богоизбранността. Те са в основата на целеустремеността и високото самочувствие, на самолюбието и енергията, с които американските пуритани градят на новата Обетована земя своето човешко царство, а по-късно го разширяват с амбиции за световно господство[50].
  Америка се превръща в общност от хора, уверени, че са общество-месия, общество с мисия (“безмилостни мисионери”[51]). Но заедно с религиозната същност, протестанството е проект, изтъкан от отприщено човешко Его и от стремеж на първите заселници да се освободят от обвързващата ги с твърде много условности и традиционни йерархии, патерналистични и патронажни зависимости, система от източната страна на Атлантика. Система, в която доминира монолитът на Англиканската църква, а значимостта на отделния човек се измерва според неговия произход и отредената му роля - в зависимост от това дали принадлежи на плебса, търговското съсловие или аристокрацията.
  На западния бряг на Атлантика свободата идва с възможността да поемеш съдбата си в свои ръце и да започнеш отначало, хвърлил веригите на предишните условности и зависимости, рангове и старшинства, както и да се обособиш автономно в малка евангелистка общност на равноправни и също като теб религиозно и икономически свободни, разчитащи преди всичко на себе си и на своите индивидуални решения, братя по вяра, без значение на произхода и без обиждащото ги и смазващо тяхното човешко самочувствие дворянско високомерие - с неговия блясък, богатство и изтънчени маниери отвъд океана[52].
  За първи път една религия, протестанството, снема от човешкото съзнание моралната укоримост (дори нравствената забрана) да си богат (нали Иисус Христос казва на учениците си: „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” (Мат. 19:24); нали чорбаджиите са винаги изедници...). Разрушена е старата Аристотелово-Католическа доктрина, че човекът трябва да придобива само толкова богатство, колкото му е нужно за да живее добре[53].
  Да вземем православието, в което има много мистика, ирационалност, размисъл за праведността, за това как живеем, дали са богоугодни делата ни. Православието обръща човека към Бога. В църквата ние сме замислени, интровертни, терзаещи се, мъчително търсим отговори на измъчващите ни въпроси, защото няма ясни, проверими, обективни критерии за това дали смислено извървяваме жизнения си път. Ето защо никой друг освен православният Фьодор Достоевски не може да напише „Братя Карамазови” и знаменитата изповед на Великия Инквизитор.
  Докато протестантството е много по-прагматично, рационално, разбираемо. То обръща човека към живота. В църквата протестантите са озарени, радостни, усмихнати, екстровертни. Протестантството им дава ясни, проверими, субективни критерии за праведен, богоугоден живот – това да си здрав, щастлив, богат. Или както пише Ал Гор: “Според едно от теченията в протестантството, което има голямо вли¬яние в Америка, просперитетът може да е сигнал, че Бог е набелязал даден човек като един от малцината избрани, които ще отидат в рая”[54].
  Нека изрично подчертаем, че макар и да поражда ново отношение сред заселниците към натрупването на богатство и благосъстояние (вместо потискане и възпиране - поощряване и стимулиране), протестантството проповядва за целта добродетели като упорит личен труд, пестеливост и пренебрежение към ленноста и бездействието. Но по-важното е, че в съзнанието на хората е пропукан бент от хилядолетни предразсъдъци, вниманието им е фокусирано върху постоянния стремеж, обоснован като богоугодно дело - днес да имаш повече от вчера, а утре - повече от днес. Отрищена е колосална съзидателна енергия – да се печели, да се гради, да се постига. Светът е присъствал на раждането на Западния Запад, в който човек знае, вярва и уповава, че ако следва тези нови ориентири, “Бог ще го улесни да помогне сам на себе си да изпълни своите желания. Западът като цяло приема тези ценности и забога¬тява”[55]. Както каза през 1991 г. рано отишлият си Мико Петров, когато бяхме на площадката най-отгоре на едната от двете кули-близнаци на Световния търговски център и под нас чак до хоризонта смайващо се бяха ширнали небостъргачите на Ню Йорк: “Господи, тези за двеста години са построили много повече, отколкото ние може да разрушим за двеста години!”.