Статията бе публикувана в списание „Международни отношения”, No. 2, стр. 49-78, и No. 3, стр. 77-112. Тя е журнален вариант, т.е. само част от сериозно и задълбочено научно изследване, посветено на научната категория „Сигурност”. Искрено съм благодарен на редакцията на списанието, че отдели толкова много място за отпечатването на тази статия.
Сякаш светлината на сигурността заля сърцето ми
и разгони целия мрак на колебанието.
Свети Аврелий Августин[1]
Перифразирайки прочутите думи на Карл Маркс, бихме могли да кажем, че един призрак преследва съвременното съзнание, призракът на несигурността.
Робърт Низбет[2]
Схемата за нивáта на сигурността, предложена от мен преди 10 години на страниците на това списание[3], имаше най-вече познавателна и методологическа цел, а още по-точно – служеше за онагледяване и улесняване на студентите в разбирането къде основно се разполагат и какъв главно е обхватът на националната и на международната сигурност. Тази Схема съзнателно включваше само най-съществените връзки и взаимоотношения, но преимуществото на нейната простота бе, че е лесно разбираема и служи като добър помощен инструмент. По-късно, в следващи свои публикации, аз добавях нови разсъждения и доразвивах тази Схема[4, 5, 6].
Оказа се, обаче, че със своята простота и адекватност, Схемата се “хареса” на професионалната общност и започна да се използва много често (виж само една незначителна част в бележки[7, 8, 9, 10, 11]). При това някои го правеха коректно цитирайки първоизточника, други - не твърде коректно, трети - твърде некоректно, а четвърти направо плагиатстваха.
В своята книга “Равнища на сигурност”[12], Димитър Йончев анализира категорията “сигурност”, базирайки се изцяло на предложената от мен Схема, която той нарича “една от популярните систематизации на сигурността” и пояснява, че “това разделяне е, разбира се, условно, но то дава добра възможност да се обясни и да се възприеме сигурността в нейната сложност и всеобхватност”[13].
По-нататък в неговия текст има малка неточност, която искам да отбележа с разбираема ревност. Димитър Йончев е написал: “В нашата литература по сигурността това разделяне е използвано от Николай Слатински в книгата му “Измерения на сигурността”[14]. За да бъде твърдението му напълно вярно, в него думата “използвано” би трябвало да се замени с думата “въведено”.
Множеството публикации в областта на сигурността на видни западни и руски автори позволяват да се разшири и задълбочи погледът върху Схемата за нивàта на сигурността и да се отстои нейното значение като адекватен поглед към тази важна научна категория – “сигурност”.
И така, ще разглеждаме пет нива на сигурността:
1. Сигурност на Индивида.
2. Сигурност на Групата от индивиди.
3. Сигурност на Държавата.
4. Сигурност на Общността от държави.
5. Сигурност на Света.
Макар и подредени от първо до пето, тези нива не бива да се мислят за по-малко или повече важни. Всяко от тях има свое специфично значение, като трябва да се държи, естествено, сметка за характера на съответното общество и особено - за съвременните тенденции, цели и приоритети в обезпечаването на сигурността.
Сходен е подходът на изследователи от т.нар. Копенхагенска школа за изследвания на сигурността, най-вече Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде, които също разглеждат пет равнища, както те пишат „на анализ в международните отношения”. Тяхното разбиране за „равнища” може да се адресира почти изцяло и към използваните от мен “нива на сигурността”: “Под “равнища” ние разбираме обекти за анализ, които са дефинирани от набор пространствени йерархии, от малки до големи. Равнищата са локации, където могат да се разполагат както резултати, така и източници на обяснение... Няма нищо вътрешноприсъщо за самите равнища, което да говори за някакъв особен модел или приоритет на отношения помежду им. Равнищата са просто онтологични референти повече за това къде се случват нещата, отколкото да са източници на обяснение сами по себе си… Равнищата дават рамката, в която може да се теоретизира, те не са сами по себе си теории”[15].
Бузан, Уевер и де Вилде въвеждат следните пет равнища на анализ в международните отношения[16]:
1. Международната система - най-големият конгломерат от взаимодействащи си или взаимозависими елементи, която няма друго системно равнище над себе си. Това равнище обхваща цялата планета.
2. Международните подсистеми – групи от елементи в рамките на Международната система, които които могат да бъдат разграничени от цялата система по специфичния характер или интензивност на взаимодействията им или по взаимозависимостта им една от друга. Подсистемите могат да бъдат регионални (Европейският съюз), когато са свързани териториално, но могат и да не бъдат регионални (НАТО).
3. Формациите – “актьори” (“actors”), съставени от различни подгрупи, организации, общности и множество индивиди – достатъчно сплотени и независими, за да бъдат разграничени от другите и да имат свое извоювано положение на по-високите равнища (като например – държави, народи, транснационални компании).
4. Подформациите - организирани групи от индивиди вътре в рамките на “Формациите“, които са в състояние (или се опитват) да въздействат върху поведението на своята „Формация“ (напр. бюрокрации, т.е. административни апарати, лобистки групи).
5. Индивидите – най-ниското равнище на анализа в повечето случаи на обществените науки.
Както можем да се убедим, има общи елементи между петте равнища на анализа на международните отношения на тези автори (в обратен ред) и предложените от мен пет нива на сигурността. Две от равнищата при тях (първо и пето) са идентични с две от нивата при мен (пето и първо), а други две техни равнища (второ и четвърто) са в голяма степен частни случаи на две от нивата при мен (четвърто и второ).
По-особен е случаят с третото ниво при мен и третото равнище при тях. Има различия, поне доколкото техните “Формации” се нуждаят от допълнителна спецификация. При мен се говори за ниво на държавата, защото се базирам на убеждението, че понастоящем се запазва нейната ключова роля в обезпечаването на сигурността (това обаче не означава, че се придържам изцяло към философията на неореализма).
Нека сега разгледаме последователно петте нива на сигурността.
► Първото ниво е сигурност на индивида (сигурност на отделния човек, сигурност на личността), наричана различно – “индивидуална”, “персонална”, “лична”, човешка и т.н. сигурност (съответно individual, personal, human security).
Сигурността на индивида все повече излиза на преден план (особено на Запад), защото е пряко свързана не просто с правото на живот, а с правото на по-добро качество на живот, както и с другите основни човешки права и задължения, свободи и отговорности. Парадигмата за сигурността на човека, на отделния индивид се настани трайно в модерния политически и експертен дискурс. Въпреки че като практически приоритет срещу това никой няма сериозни възражения, от гледна точка на “чистата” наука, категорията “човешка сигурност” се натъква на съпротива, която нерядко е дори остра. Тя е измествана от сигурността на човека към сигурността на общността от хора, свързвана е с хуманитарни аспекти и с човешките права, разглеждана е като благосъстояние на народа (welfare), наричана е “неологизъм”[17].
Според Даниел Дюдни “човешката сигурност” е като концепцията за “устойчиво развитие” – всички са „за”, но малцина разбират какво тя означава. И това е така, защото съществуващите дефиниции за нея са твърде общи, неясно очертаващи я и обхващат всичко от физическата сигурност до психологическото благополучие, което затруднява както ясното приоритизиране на целите и ресурсите за нейното обезпечаване, така и фокусирането на смисления академичен дебат[18].
За първи път на най-високо ниво концепцията за човешката сигурност се появява през 1994 г. в Доклада за развитието на човека на ООН. В него са отбелязани два водещи аспекта на тази концепция: (1) Защитата от въздействието на трайно появяващи се заплахи като глад, болести и репресии; и (2) Защитата от внезапни и травмиращи сривове в ежедневния начин на живот на хората, в техните домове, на работните им места и в общностите.
Според този Доклад най-важните компоненти на човешката сигурност са: (1) икономическата сигурност (напр. свобода от бедност); (2) продоволствената сигурност, (напр. достъп до храна); (3) здравната сигурност (напр. достъп до здравна помощ и защита от болести); (4) екологичната сигурност (напр. защита от опасности като замърсяванията и изтощаването на околната среда); (5) личната сигурност (напр. физическата защитеност от явления като изтезания, войни, криминални нападения, семейно насилие, употреба на наркотици, самоубийства и дори пътни инциденти); (6) общностната сигурност (напр. оцеляване на традиционните култури и етнически групи, както и на физическата сигурност на тези групи); (7) политическата сигурност (напр. зачитане на гражданските и политическите права и свобода от политически гнет)[19, 20].
Международната комисия за ненамеса и държавен суверенитет определя човешката сигурност като “сигурност за хората – тяхната физическа сигурност, икономическа сигурност и добро физическо състояние, защита на човешките им права и основни свободи”[21].
Според Джордж Неф човешката сигурност се състои от: (1) екологична, персонална и физическа сигурност; (2) икономическа сигурност; (3) социална сигурност, включваща "свобода от дискриминация на базата на възрастта, пола, етноса и социалния статус”; (4) политическа сигурност; (5) културна сигурност или "наборът от психологически ориентации на обществото, способстващи за запазване и засилване на способността му да контролира несигурността и страха"[22].
Гари Кинг и Кристофър Мъри предлагат дефиниция за “човешка сигурност”, включваща само “същностните” елементи, които са “достатъчно важни за хората, така че те да са готови да се борят за тях или да поставят на значителен риск своя живот или собствеността си”. На базата на тази дефиниция, авторите идентифицират 5 ключови индикатора, свързани със благосъстоянието: (1) бедност; (2) здраве; (3) образование; (4) политическа свобода; (5) демокрация. Чрез тези индикатори се измерва нивото на човешката сигурност[23].
От приведените определения (по-скоро описания) се виждат и главните трудности при прецизиране на разбирането за човешка сигурност. Сблъскват се различни подходи – на холизъм и на редукционизъм, на максимално разширяване (inclusive approach) и на оптимално стесняване (exclusive approach), на обхващане на всички проблеми на сигурността на човека или само на тези, които са се секюритизирали [Проблемите на сигурността са екзистенциални. Те се управляват, и то отчасти успешно, само докато водят до количествени, и много трудно, когато водят до качествени промени. Един проблем става проблем на сигурността (секюритизира се), щом в резултат от него възникват качествени промени; ако обществото не може да го преодолее без структурни трансформации.].
Според Димитър Йончев личната сигурност е резултат от съчетаването на трите компонента – “здравото тяло, подходящата среда и нужната степен на свобода”. Той смята, че: “Лична сигурност има онзи, който се радва на здравословни условия на живот, чиято среда на обитаване не поражда заплахи за физическото и психическото му здраве, има възможност да планира бъдещето си и притежава някаква общоприета степен на свобода, за да взема сам решенията за себе си”[24].
Друго твърдение на същия автор, ако не бъде по-прецизно обосновано, поражда известни въпроси: “След като личната сигурност далеч не винаги се осъзнава от онзи, който я има, нейното дефиниране би било корек¬тно, ако отчита този факт. В такъв случай в дефиницията на понятието "лична сигурност" не би трябвало да има място за осъзнаването ù” [25]. [курсивът мой – Н.Сл.]
Арнолд Уолфърс[26] различава субективна и обективна сигурност, като обективната сигурност се свързва с отсъствието на заплаха, а субективната - с отсъствието на страх от заплаха. В този смисъл, горната теза на Йончев се подразбира като отчитане в личната сигурност само на нейната обективна съставяваща. Но за да има истинска сигурност, трябва да са налице и обективната, и субективната сигурност.
Като член на ЕС и НАТО, т.е. на Евроатлантическата общност, България се приобщава към държави и общества, в които индивидуалната сигурност, индивидуалният просперитет и благополучие са с водещ акцент не само в управлението на страната, но и във ветрилото от цели и ценности на отделните хора. Което означава, че ключов елемент в оценката на дейността и компетентността на всяко управление ще бъде как то гарантира едно приемливо ниво на индивидуална (лична) сигурност за колкото се може повече граждани.
Нека отбележим, че се говори “за колкото се може повече граждани”, а не за “всички граждани”! Очевидно между “колкото се може повече граждани” и “всички граждани” има едно не малко множество граждани и на тях не е гарантирано това приемливо ниво на индивидуална (лична) сигурност. На тяхното микрониво макрооценката за държавата: че е богата и в сигурност, не важи. По отношение на това множество граждани се мисли нерядко, с по-малко или с повече угризения на съвестта, че “Нещастието, дopи и остро, щом засяга по-малък брой хора, трябва дa бъде прието... По-добре дa не се обръща внимание на cтpaдaниeтo на некол¬цина и дa не се дeйcтвa в тяхно име, отколкото заради eдин дa се накърни доброто съществуване на мнозина”[27].
Ето защо би могло да се каже, че западният тип държава или дъжавата с демокрация и пазар, т.е. с “пазарна демокрация”, е в голяма степен утилитаристка държава. Т.е. ако в съответния утилитаристки принцип, свързван с Джереми Бентам, заменим “щастие” със “сигурност”, то западният тип държава трябва да обезпечава “най-голяма сигурност за най-голям брой хора”. Като помним, че можем да заменим “щастие” със “сигурност”, ще добавим, че в пазарната демокрация „щастията” на всички индивиди имат равно тегло и “вся¬ко се брои за едно и никое от тях не е повече от едно", след това те се сумират в “общ социален сбор”, който се “идентифицира с общо¬то благо или благоденствието на обществото”[28]. Образно казано, ако в едно “общество” от десет човека осем са щастливи (заменяйки “щастие” със “сигурност” - в състояние на сигурност), а двама души са нещастни (в състояние на несигурност), утилитаристичният принцип, залагащ на макрооценката за състоянието на “обществото”, би дал 8–2=6, т.е. “обществото” има цели 6 единици щастие (сигурност) - наистина щастливо общество! Обаче какво мислят по този въпрос двамата нещастни или може би “нещастници”?
В пазарната демокрация, както и на седмото небе има облаци. А преди да кажем при нея: “Тежко и горко на болните, бедните и нещастните!”, ще проследим малко по-долу различията между САЩ и Европа по отношение на пазара и демокрацията и как обществата от двете страни на Атлантика разглеждат социалната справедливост и отговорността на всеки за собствения живот и собственото си щастие.
Тук само ще изтъкнем, че когато говорим за тези различия, трябва да помним, че в Талмуда пише: “Ние виждаме нещата не такива, каквито са те. Ние виждаме нещата такива, каквито сме ние”. Освен това различията са неизбежни, защото става дума за две изпълнени с дълбок смисъл парадигмални понятия – равенството и свободата, които логично имат различни проекции от двете страни на Атлантика.