Напоследък информационното пространство буквално прелива от must read стратегически анализи и прогнози по геополитически и геоикономически въпроси.
Това несъмнено изкушава (но и уморява!) всеки по-упорит читател, посветил голяма част от живота си на проблемите на националната и международната сигурност.
В потока от сериозни четива, тук ще се спра на един много поучителен и показателен материал.
● „Възраждане на трансатлантическото партньорство в областта на сигурността. Програма за действие”.
Това е Доклад, с автори Стивън Лараби и Джулиан Линдли-Френч. Той е краен резултат от съвместен проект на знаменитата американска RAND Corporation и на германската фондация Bertelsmann Stiftung (нататък за краткост ще използваме обозначението R&B).
--- F. Stephen Larrabee, Julian Lindley-French, “Revitalizing the Transatlantic Security Partnership. An Agenda for Action”, A Venusberg Group and Rand Corporation Project, RAND Corporation and the Bertelsmann Foundation's Venusberg Group, Report, RAND RP-1382, http://www.rand.org/pubs/reprints/RP1382/.
Впрочем, за RAND Corporation има и друг мой материал на този сайт.
От 48-те страници на анализа на R&B вее сякаш някаква унилост, умножена по безверие и песимизъм. Лесно може да се долови дефицитът от концептуална яснота. Осезаемо преобладава стратегическата мъглявина – картината е „зацапана”, изкривена от неравности в мисленето, лъчите на свежите мисли се пречупват под странен ъгъл и се отразяват изкривени.
Вече немалко години чета текстове на RAND Corporation, но толкова безпомощност и такова стискане на зъби, за да не се изплюе камъчето, че кралят е гол, не съм срещал!
Няма нищо странно – все пак ситуацията в света е изключително динамична, това затруднява не само прогнозирането, но и анализирането на процесите.
Да добавим хаоса, генериран от развитието на финансовата криза. Тази безпрецедентна криза доказва обречеността и опасността на свръх-либералния икономически модел, чиято основна и смазваща останалите черти характеристика (беш)е минаващото в презрение неуважение към Държавата. По-точно, към Държавата като организиращ, интегриращ и консолидиращ икономическите, финансовите, социалните и свързаните със сигурността процеси върху съответната територия.
Допълнително усложняващо работата на експертите влияние оказва затъването на САЩ в блатото "Ирак" и пълната липса на кауза, перспектива и дори сносна аргументация за смисъла от попадането на НАТО в капана, по-скоро – във вълчата яма „Афганистан”.
Удивително е как водещите фактори по отношение на политическото планиране и организацията на военното ангажиране във Вашингтон и в Брюксел (доколкото Брюксел, като седалище на НАТО изобщо има свобода, капацитет и експертиза да се занимава с подобни дейности) категорично и късогледо отказват да се учат както от собствените грешки (на САЩ във Виетнам), така и от грешките на другите (на СССР в Афганистан)!
И така, да се спрем накратко на най-съществените моменти от анализа на R&B.
♦ Ирак:
Удивително, а бих казал по-емоционално – потресаващо е практически пълното игнориране на проблема „Ирак” в този анализ!
Единственото разумно обяснение (освен отсъствието на креативни идеи или въздържането да се каже истината, защото тя би била убийствена или поне обезсърчаваща за САЩ) е, че работната група и в частност авторите на Доклада, не виждат поле за действия в Ирак, които да доведат до „възраждане на трансатлантическото партньорство в областта на сигурността”.
♦ Афганистан:
Всъщност, именно от пасажите за Афганистан най-силно лъха безсилие, постепенно преминаващо в безнадеждност, която бързо и лесно се предава на читателите на Доклада.
Отбелязва се, че съпротивата в страната нараства, а заедно с нея нарастват и жертвите, давани от правителствените сили и северноатлантическата коалиция, което кара някои от държавите, участващи в нея да обмислят изтеглянето си от Афганистан.
Всичко това показва, че дори да се увеличи броят на бойците от НАТО, военната победа е твърде малко вероятна. Това, което ни очаква е дълга, проточваща се неопределено във времето война – война без победител.
Изграждането на истински функционираща, демократична държава в Афганистан не е осъществимо (поне към този момент изглежда така).
Вече е повече от ясно, че:
--- Коалицията на западните държави ще бъде принудена да погледне действителността в Афганистан право в очите;
--- Досегашната стратегия на САЩ (и НАТО) трябва да бъде ревизирана, с акцент много повече върху политическото помирение.
С други думи – на риск са изложени доверието в НАТО и репутацията на НАТО. Ако се провали в Афганистан, за Алианса ще бъде много по-трудно да остане най-важният елемент на европейската и американската сигурност.
Да вземем също така тезата в Доклада за необходимостта да се прави разлика между талибаните (като местна заплаха) и „Ал Кайда” (като международна терористична организация) и да се поощрява диалогът между талибаните и президента Карзай!!!
Достатъчно е да се върнем няколко 7-8 години назад, за да си спомним какво се говореше за органичната връзка на талибаните, „Ал Кайда” и Осама бен Ладен и защо въобще се започна войната в Афганистан...
Сега се оказва, че ще търсим „талибани с човешко лице” – за да съхраним лицето си при пълната безперспективност на положението в Афганистан и на мисията и амбициите на САЩ и НАТО там.
А именно тази пълна безперспективност на положението в Афганистан и на мисията и амбициите на САЩ и НАТО там, бяха квинтесенцията на всичките ми материали до президента през периода 2002-2006 г. (както може да се види и от публикациите на моя сайт).
В анализа на R&B се прави предложение за създаване на нова Контактна група, включваща Афганистан, Китай, Индия, НАТО, Пакистан, САЩ, ООН - за да се промени (подмени) окраската на външното военното присъствие в Афганистан, която засега е твърде „Западна” (т.е., да се положат усилия „ to de-Westernize the identity of the stabilization effort”).
Тази имитация на идея е предназначена да скрие със смокинов лист ескалиращата безидейност по отношение на Афганистан. Тя ми напомня много за публикувания през 2006 г. и доста нашумял Доклад на Iraq Study Group – група, съставена от петима републиканци и петима демократи.
Докладът тогава изобщо не говореше за победа в Ирак. Не се и намекваше мисълта Ирак да бъде демократична държава - надеждата бе да има поне някаква държава. А политиката на САЩ спрямо Ирак бе наречена “не работеща”.
Но най-забележителната иновация, създадена в колбите на 10-те алхимици-автори на онзи Доклад беше свикването на регионална дипломатическа конференция с участието преди всичко на ... Сирия и Иран - за да ги въвлече в стабилизирането на Ирак!
Естествено възникна възклицанието: „Ще искат ли тия държави - “бандитки” да помагат на САЩ за изход от батака в Ирак, след като печелят от този батак? И каква ще е цената на тяхната евентуална помощ? Може би Сирия да се върне в Ливан, а Иран да си развива ядрената програма?”...
Ако зависеше от мен, не бих допуснал и с минута да се удължава престоят на нашите военни в Афганистан (камо ли да се пращат допълнително българи там – що за безумие?!).
Колкото по-скоро приключи участието ни в тази безнадеждна и безпросветна мисия, толкова по-голяма е вероятността да се спасим от плащането на нов кръвен данък, подобен на жертвите, дадени в Ирак.
Само че тези, които решават участието на наши момчета в подобни безкрайно неефективни и лишени от ум и разум мисии, не пращат като пушечно месо своите синове, а синовете на обикновените българи.
Но кръвта на обикновения човек явно (както са били винаги и всякога убедени огромното мнозинство от политиците) в никакъв случай не е толкова ценна, колкото кръвта на министрите, депутатите и президентите и на техните роднини до всякакво коляно и от всякаква съребрена линия...
Анализът на R&B признава също така съвсем откровено за огромните мащаби на корупцията в правителството на Афганистан.
Да не говорим за безпощадната оценка за ескалиращото производство и за достигащия непознати мащаби трафик на наркотици. Записано е черно на бяло, че „Афганистан се превърна в нарко-държава под носовете на Коалицията [на САЩ и редица страни-членки на НАТО]”.
♦ Иран:
Препоръчва се новата администрация на президента Барак Обама да подава сигнали за започването на диалог, на директни разговори с Иран – съвместно с европейските си партньори и по всички въпроси, свързани със сигурността. На Иран може да бъде позволено да обогатява уран само ако приеме ограниченията и изискванията на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ, IAEA). Ако Иран не отговори на тези сигнали позитивно, трябва да му се наложат много по-строги санкции.
♦ Тероризъм:
Тероризмът остава стратегическа заплаха, но трябва да се изостави концепцията „GWOT” (“global war on terror”) – за „глобална война срещу тероризма”!
“GWOT” погрешно предполага, че тероризмът е преди всичко военен проблем и трябва да се води борба с него главно с военни средства...
Трябва да се разработи нова стратегия за противодействие на тероризма, която да отразява разбирането за мотивацията на терористите и да е свързана с променяне на условията, които създават почва за процъфтяването на тероризма (т.е. най-сетне се говори отчетливо и без заобикалки за необходимостта от атакуване на „коренните причини” за тероризма).
Понеже нашите водещи политици и прелитащите от една медия към друга политолози (с ултра-ляв произход и с ултра-десни убеждения) са заети с избори, те очевидно нямат време да следят дискусиите, които се водят сега от световните институти и центрове за анализи и прогнози.
А пък и не е дошла засега изрична директива отвъд океана, чрез която да им бъде казано как да мислят и какво да говорят (предполагам обаче, че при Барак Обама много по-рядко ще има такива директиви).
Ето защо те още не са взели завоя и на принципа "едно си баба знае", по инерция говорят едно и също - сякаш не са разбрали, че Джордж Буш и неоконсерваторите не са вече на власт.
Това личи както по тона, с който продължават да са изпълнени техните анализи за Русия (и по този начин те са много и много по-крайни от управляващите в САЩ, да не говорим, че не са чули меките нотки на Барак Обама към Дмитрий Медведев, вкл. обещанието да научи руски език); така и по отношение на войната с тероризма, на Ирак и на Афганистан.
Може би пък този мой материал да им помогне да се ориентират в променената ситуация, да „улучат смазката”, да започнат да сърфират по вълните на новите течения в глобалния геополитически океан. Все пак още от червените си пелени те са усвоили златното правило – да говорят не това, което мислят, а това, което трябва, като постепенно започнат да мислят не това, което мислят, а това, което трябва.
♦ Гражданската сигурност:
Докладът на R&B звучи съвсем по европейски и по отношение на засиления фокус на усилията в областта на сигурността към гражданската сигурност, към сигурността на гражданите, към социеталните аспекти на сигурността.
А беше време, когато основният фокус на усилията в сигурността бе да водим битка с терористите – при това само и единствено с армии и то далеч, много далеч от границите на нашите държави, за да не дойдат терористите у нас и да не се налага де се бием с тях на наша територия. Абсурдна теза, опровергаваща се сама в момента на нейното произнасяне на глас.
♦ Трансатлантическата връзка:
Написаното за отношенията между САЩ и Европа си е чиста проба революция в мисленето – поне от гледна точка на признаването на реалностите (и известна морална компенсация за ударите, които понасяха хората, в т.ч. и аз, които пишеха още преди време по същия начин).
В анализа на R&D четем например следните констатации:
--- САЩ са много по-голяма сила от Европа, предпочитат да действат самостоятелно и да строят своята стратегия преди всичко върху военната си мощ.
--- САЩ и Европа са коренно различни помежду си като стратегически култури.
--- САЩ са склонни да придават свръх-милитаристичен характер на подхода си към обезпечаване на сигурността – т.е. акцентът им в сигурността е главно върху военната сила; докато в Европа (или от повечето европейци) има склонност да се придава свръх-граждански характер на подхода към обезпечаване на сигурността – т.е. акцентът в сигурността е главно в нейните граждански аспекти и измерения (за което стана дума и по-горе).
В заключение, Доклади като този на R&B заслужават да бъдат четени и в никакъв случай не бива да бъдат подминавани с махване на ръка – „Кой ли не пише и какво ли не се пише днес!”
Подобни Доклади трябва да се четат и между редовете.
Те са парченца от един нов геополитически и геоикономически пъзел, който иска да ни каже, че нещо дълбоко, мащабно и необратимо се променя и ние трябва да го доловим, да го дочуем и да го доосмислим.
Светът е на прага на сериозна и неутешителна равносметка.
Силите, които искат да спрат неизбежната промяна се съпротивляват, защото тя не е в техен интерес.
Не е ли показателно, че въпреки огромната си енергичност, въпреки личното си обаяние, въпреки сериозните си амбиции, новият президент на САЩ Барак Обама, не постигна досега нищо съществено в реализирането на своята внушаваща доверие и нуждаещата се от подкрепа външнополитическа стратегия.
И може би затова първите 100 дни на Барак Обама като президент се превърнаха в разочарование.
Нека не използваме обаче прекалено силни думи.
Първите 100 дни на Барак Обама навярно не са разочарование, но те няма как да не бъдат определени като сериозно разминаване с очакванията.
Остават ни обаче цели (или само) 3 години и 266 дни на надежда.
Николай Слатински
14.05.2009 год.
