Най-правилното нещо, което всеки, който се опитва да разсъждава на глас в своя блог, трябва да направи, е да се възмути колкото съвест и влияние има - по повод на бруталната съдебна репресия, извършваща се в момента над СДС.
Веднага ще поясня, че това СДС не е моето СДС и аз отдавна съм охладнял към псевдополитиците, настанили се на „Раковски” 134 (сградата, с която бяха свързани толкова много мои емоции и надежди).
Ако имам някакви симпатии, то те са лични – към Мартин Димитров. И то главно защото най-сетне намерих един сносен и нормален, та даже и разумен човек по върховете на СДС, който да ми е симпатичен - след години, след дълги години на варварство спрямо СДС, осъществявано чрез изтикване на преден план на кухи митове, недостатъчно нагънати мозъци или алчни души.
Не, не преувеличавам.
--- Та нали там бяха типове като Данчо Ментата и „онзи” Бисеров – първият, нека да помним винаги това, оставил мазно петно върху СДС със съмнението за произхода на средствата, с които издигна своя палат по времето, когато всички сносни седесари бяха общо-взето материално нямащи, а по днешните стандарти на елита – даже бедни.
--- Та нали там Надежда Михайлова не миряса, докато не направи залязването на СДС необратимо.
--- Та нали там избраха за вожд семпъл търговец, на когото от една светлинна година разстояние му личеше, че нито е политик, нито е лидер, нито е седесар, нито е нещо, на което си струва да се надяваш. А, да, там беше и някакъв Радонов, за чиято „почтеност” и ловкост (но тя без кавички) в Министерството на отбраната певци песни пеят. Нищо, че същата тази съдебна система, дето сега малтретира СДС, изми и излъска радоновия имидж и му придаде вид на не просто момина, а на девствена, непорочна и невинна сълзица. Душичка е този Радонов! Слънчице ненагледно на порядъчността. Пък после, защо умното и разумното заобикаля някои сини централи със здраво стиснат нос... Но млъкни сърце! Не пей ми се, не смей ми се... Защото ме боли и до ден днешен за СДС!
Впрочем, за съдебната система съм писал и ако видя особен смисъл, пак ще пиша – тя е раковото образувание на нашата демокрация. Ако искате, дайте в този сайт на търсачката да намери „съдебна” и ще видите какво мисля за съдебната система. И то го мисля доста информирано и не зле аргументирано – при цялото ми иначе уважение към достойните хора, които все още работят професионално в тази система.
Но за регистрационната разправа на ДПС-БСП над СДС чрез послушковците в Съда няма повече да пиша.
● Защото съм уязвим – все пак кинжалите ме отлюспиха от СДС преди много, много време.
Наскоро след това те отлюспиха и Стефан Савов, лека му пръст! А пък една от десните му ръце, Златка Русева, беше напердашена и оплюта от подкрепящия кинжалите корпус за бързо реагиране - и то точно пред „Раковски” 134. Тогава казах на Златка: „Разликата между мен и теб е само в едно – някои неща, които за мен са отдавна очевидни, на теб ти стават ясни едва след като те удари някой с твърд предмет по главата".
Цялата ми книга с анализи и статии за онова време – „Надеждата като лабиринт” – е качена на този сайт, който желае, може да види какви позиции съм заемал тогава.
● Не върви, също така, аз да пиша за издевателството, което ДПС-БСП извършват над СДС в момента, и защото все пак бях 5 години секретар по националната сигурност на „червения” президент Георги Първанов.
Но ако някой се порови в книгата „На вниманието на г-н президента” или в рубриката „Така съветвах президента” на този сайт, той може би ще намери сили да признае, че заедно с усилията ми да предлагам национално отговорни позиции по ключови проблеми на сигурността, аз се опитвах да остана в максимална степен верен на идеите (разбира се, вече разполагайки с много повече жизнен опит и инфомация), които ме тласнаха да бъда един от малцината (защото тогава беше страшничко да си опозиционер в моя регион), който създаде с двете си ръце СДС в Перник и в Пернишко и помогна да бъдат спечелени от СДС абсолютно всички избори, които бяха тогава главна моя отговорност.
И още нещо – не ми се пише повече за съдебната инквизиция над СДС, защото тя е само нюанс от поредицата въпиющи антидемократични методи и средства, които превръщат акушираната от Георги Първанов коалиция на БСП и ДПС (заедно със заблудените но забогатяли любители-политици, които бившият наш монарх събра от качествени университетски аудитории, престижни западни корпорации, местни бизнес „криво-ляво” фирми и заведения със съмнителна морална репутация) в най-вредното от всички досегашни правителства - от гледна точка на дългосрочните интереси на демокрацията в страната ни.
Като казвам „най-вредното”, имам тук предвид именно дългосрочните интереси на демокрацията у нас, т.е. щетите и пораженията, които БСП-ДПС нанесоха на самата същност, на самото съдържание на демократичния процес.
Аргументите ми за това са поне десетина, няма да ги изброявам, защото бих повторил огромното мнозинство от анализите и тезите на политическите коментатори и няма да звуча оригинално, а ще бъда обвинен, че си присвоявам чужди идеи. Така че ще се огранича само с презрението си към приетата 8%-ва бариера.
Много остри станаха моите думи в този текст и приятелите ми пак ще ме упрекнат, че само си отварям нови фронтове и си въобразявам, че мога „да оправя света” („докато другите си гледат личния интерес и си правят бизнеса”), но приемането на тази бариера от 8% е чиста проба политическа наглост. С нея може да се стигне до коренно различна ситуация в новия парламент, последиците от което ще сърбаме попарени и изгорени всички ние, като езиците ни (и мозъците ни) при това сърбане ще се покрият с болезнени, дълго незарастващи мехури.
БСП-ДПС действат спрямо политическите си опоненти по подобие на Путин спрямо чеченските терористи – „слабите ги бият, при това жестоко”, „терористите ги давят в клозета” (дето е на двора).
Безплатен и безкористен съвет към всички, които са в опозиция днес на БСП-ДПС:
Предизборната кампания може да се проведе под силното, правдивото, правилното и вярното мото:
"Всеки глас за БСП е глас за Ахмед Доган!".
Така че, следвайки поне част от съветите на моите приятели, аз ще се опитам този мой материал да бъде оттук нататък по-спокоен, по-умерен и по-кратък (те ми казват: „Кой чете днес чаршафи?”, на което аз отговарям: „Аз никого не задължавам да ме чете, пиша толкова и това, колкото и което ме вълнува”).
Може би и да греша, но наистина смятам, че една и то съвсем не най-маловажна причина за изпростяването на нашия политически живот е свързана с падането на интелектуалното ниво на политиците.
Аз общувах и общувам с политици, следя, макар и не систематично изявите им и мога с основание да констатирам – доста са „дръпнали” назад в интелектуално, културно, образователно и просветено отношение. Отдалече им личи, че не четат сериозни книги, не се замислят над сериозни проблеми, не полагат сериозни умствени усилия, не изпитват сериозни интелектуални вълнения.
Знам, знам, знам, че би било глупаво да си представяме политиците, потънали в четене на книги часове и дни наред в Народната библиотека.
Политиката – това е особено поприще, където се искат много и различни способности – интуиция, предвидливост, способност да вземаш решения, смелост да носиш отговорност.
Никога най-умните и най-образованите (освен в интелектуалните видения на философите, особено в древна Елада) не са били тези, които управляват държавата. Ако беше така, в управлението щяха да бъдат академик до академика, професор до професора, пък и за нас, доцентите, щеше да остане някое и друго властово местенце.
И все пак, на нашите политици вече започва много силно да им личи, че не четат сериозни неща.
А политиците ни не четат не само защото нямат време. Че и защо да четат? Та нима те биват оценявани по прочетените книги, по силата на интелекта, по будността на мозъка?
Не, съвсем не, изобщо не... Политикът в България бива оценяван, по-скоро - подкрепян на избори, по това дали още прадядо му всяко лято е ходил на Бузлуджа; или дали защото от дядо му, Бог да го прости, е останало какво да се реституира сега; или заради кураж, мъжкарство, харизма и бицепси; или и електоратът не знае защо, но отива като стадо под строй при урните и гласува така, както наредят беят и агите му - претъпкани с богатства и влияние.
Политиците у нас не четат, защото в четенето няма изгода, няма полза, няма келепир, няма далавера, няма гешефт. А като не четат, това започва да им личи. А като започва да им личи и то е на фона на все по-високия им жизнен стандарт, то всеки обикновен човек би си помислил, че четенето може и да не е доказано вредно, но не-четенето е гарантирано полезно.
Не всички наши политици не четат – признавам го. Ето, президентът веднъж се похвали, че чете - книгите на Дан Браун. И аз съм ги чел, но докато пътувам с часове със столичния (гр)адски транспорт. Това е най-подходящото място за четене на подобни книги, защото те са увлекателни, времето с тях минава бързо, а като следиш със задъхани очи сносно скалъпената и базирана на изплагиатствани идеи интрига, е много по-трудно да ти попречат да се концентрираш все повече множащите се нахалници, които дълго и на висок глас разговарят по джиесемите си в трамваите, тролеите и автобусите.
● Ако политиците ни четяха сериозни неща, това щеше да им личи. Преди всичко душите и лицата им щяха да изглеждат по-одухотворени, по-очовечени, по-искрени и на нас би ни се струвало че те, политиците, са по-нормални хора, по-загрижени за държавата, обществото и народа си. Друго е пред теб да стои политик, които чете повече и по-различни, по-стойностни от увличащата шир-потреба книги – току виж си си помислил, че онзи, който чете сериозни книги не може да бъде (чак пък толкова) корумпиран, (чак пък толкова) безотговорен, (чак пък толкова) продажен, (чак пък толкова) нагъл.
● Ако политиците ни четяха сериозни неща, тогава и Голямото четене в България би било ако не Голямо, то поне по-голямо от сегашното ни четене и би дало по-обективни резултати. А не както се получи наскоро – "Голямото четене" показа колко малко всъщност вече се чете у нас и се превърна в едно изказано на глас и по инерция желание - какво искаме да си мислим и да казваме, че четем, та да изглежда то по-патриотично, по-достойно, по-граждански правилно и по-политически коректно.
● Накрая, ако политиците ни четяха сериозни неща, може би нямаше да ни е по-леко в Държавата-На-Приключилия-Преход, но поне повечето от нас биха си мислили с известно основание, че политиката не е чак пък толкова и чак дотам мръсна работа.
Николай Слатински
01.05.2009 год.
P.S. Няма да натрапвам своите читателски вкусове на политиците ни, но тук ще предложа четири полезни за тях заглавия – нищожна извадка от книги, които ако някой наш политик би прочел, аз щях да се чувствам в известна степен по-позитивно настроен и той щеше да ми стане най-малкото отчасти симпатичен, дори и да имаме иначе с него сериозни „идеологически” различия:
▪ Елиът Арънсън, „Човекът – „социално животно”.
▪ Майкъл Портър, „Конкурентното предимство на нациите”.
▪ Джаред Даймънд, „Колапсът”.
▪ Джек Майлс, „Бог: Биография”.
