„Кризата на българската демокрация и ...”: Карл Попър

  Диагнозата за състоянието на българската демокрация не е никак добра. Преходът продължава да генерира хаос, лоша управляемост, разпадащи се ценности, засилващо се социално разслоение и нарастваща обществена и индивидуална апатия сред хората.
  Всъщност, много, наистина твърде много от това, което се случва у нас е отдавна вече анализирано, синтезирано и прогнозирано от видни, мъдри умове, от класически и съвременни, must read автори. Един от тях е Карл Попър.

  Реших този път (след Фридрих Хайек) да приведа цитати именно от Карл Попър, автор на мъдрата и поучителна книга “Отвореното общество и неговите врагове”, заради тревожните мисли, налегнали ме тези дни, след разговор с един енергичен, предприемчив и упорит, неуниващ човек.

  Този на пръв поглед най-обикновен (като че ли не блестящ с нищо външно и видимо) българин преди време тръгнал от нулата. С кредити, след стотици безсънни нощи, притеснения, страхове, терзания, рискове и невероятно силна воля да се справи с преградите и обстоятелствата, накрая построил в своя малък провинциален град неголям хотел със спа център и го превърнал в работещо, печелившо и набиращо ход предприятие.
  Направил го не поради, а напук на българската политическа и икономическа реалност.
  -- Не само без никаква подкрепа от местната власт, но и постоянно спъван, ограничаван и “изтискван” от нея.
  -- Не само без никаква подкрепа от централната власт, но и постоянно смачкван, орязван и “изсмукван” от нея.
  И ето – това успешно семейно начинание, този китен и спретнат хотел стои необичайно красив, модерен и твърде самотен в заспалото, унило и обезлюдяващо се малко градче.
  Градче, в което животът като че ли е спрял, а главното, което се набива на очи в него са безбройните паметни плочи от миналото – както на въстаници от 1876 година, така и на септемврийци от 1923 година. Но и на неизбежните партизани от 1944 година (наричани от местното население или “юнаци”, или “айдуци”)...
  На плещите на този истински, здрав и корав българин, както и на плещите на такива като него донкихотовци-бизнесмени, всъщност се крепи днес страната ни. От техните данъци се осигуряват заплатите, екстрите, привилегиите и капризите на толкова доволните от постигнатото (но най-вече от себе си и собствения си живот) фигури, облечени във власт:
  -- Президент, Първа дама и Вицепрезидент.
  -- Председател на парламента, заместник-председатели и останалите – до 240 – депутати.
  -- Министър-председател, заместник министър-председатели (с по два политически кабинета – като вицепремиери и като министри), повече от дузина редови министри – всички с антуража си от по 3-4-5-6 заместник министри и по 13-14-15-16 директори на дирекции.
  -- 28 областни управители с по 2-3-4 заместник областни-управители.
  -- Главен прокурор и заместник главни прокурори, Председатели на Конституционния съд (с още 11 редови негови, практически бездействащи, но скъпо платени колеги), на Върховния административен съд и на Върховния касационен съд – последните двама с техните заместник председатели.
  -- Председатели и прочее ръководители на знайни и незнайни агенции, комисии, съвети, институти и каси.
  -- Да добавим също останалата, безмерно раздула се и в голяма степен паразитна държавна и местна администрация.

  В разговора си с мен този български работодател, този Сизиф на българската пазарна икономика, този Антей на българската данъчно-приходна система, този Атлас на българската социално-обезпечителна система, тази Майка Тереза на всички по-малко или повече мургави български граждани, ми сподели какво значи да искаш да правиш нещо в България! Но да го правиш честно, без мошеничества и далавери, без незаконна приватизация, без правителство или кмет да ти подаряват, харизват, прехвърлят за жълти стотинки петна за строеж, халета, хангари или панаири...
  Той горчиво ми каза: “България започва да се затваря...”.
  В смисъл, че все по-трудно и по-трудно става у нас да правиш нещо, ако си най-нормален, редови, предприемчив гражданин. Защото всичко е главно за партийни, местнически, шуробаджаначески, любовнически, корупционни и мутренски протежета. Отвсякъде те задушават, не ти дават живот и свобода; не ти позволяват да мърдаш, да шаваш, да работиш; пият ти кръвчицата; смучат ти парите, здравето и енергията - ако си нямаш някой да те урежда, да те пробутва, да те протежира – било то министър, било то депутат, било то партиен лидер, било то елитен бизнесмен-спонсор на политически кампании, било то дебел врат – всичките до един врагове на отвореното, на успяващото и проспериращото българско общество...

  Вслушах се в тази фраза: “България започва да се затваря...”.
  Да, точно така е! Точно това, без да съм намирал най-точната дума, си го мисля и аз:
  -- Когато гледам как в България пространството за предприемчивите, можещите, знаещите, професионалистите се затваря, захлупва, задръства, става все по-ограничено, с все по-малко въздух, с все по-малко чист въздух и изобщо – с все по-малко какъвто и да е въздух за дишане.
  -- Когато гледам колко тясно, неприятно, неуютно и клаустрофобично става за младите, за креативните, за готовите да рискуват, за потентните, нахъсените и непримиримите хора - да живеят и съществуват в България.
  -- Когато гледам как се убива, задушава, унищожава политическото в България; как спират дебатите по същество в казионните медии; как се налага забрана върху откритите, публични разсъждения за смисъла, същността и съдържанието на Прехода; как се циментира и отстоява с цензура, шантаж и чукове едно пошло, деструктивно, анахронично статукво, при което и от което печели много, печели практически всичко една малка прослойка от бизнес и политически елит. А останалите милиони българи, ако имат късмет се радват, щом могат някак да съществуват сносно, да свързват двата края или да я карат криво-ляво. Защото ако нямат късмет, просто валят, падат, пропадат към социалното дъно...

  Не бива да ни заблуждава повърхностното “отваряне” на България към света, нейното размиване – като държава и държавност, като култура и идентичност. Доколкото го има това “отваряне”, то не прави обществото ни “отворено”, а е преди всичко резултат от обективни и извън нас развиващи се тенденции.
  Това, което реално протича в рамките на страната и обществото ни е именно едно непрекъснато затваряне, свиване, капсулиране, изолиране – водещо до зацикляне в периферията на Европа, на Запада, на Демократичния свят.
  Не би и могло да бъде другояче, щом всеки, от когото зависи поне нещо, се стреми да феодализира (за да се ползва с правото на Първата нощ) да обгражда - с непристъпни зидове, бодлива тел, стени, барикади и гранични бразди - сферата, областта, протяжността, за които носи отговорност или в които управлява.

  Резултатът е виден и очевиден:
  -- Елитът се самозатваря в себе си, в своя свят на охолство и безгрижие, започва да мрази обикновените граждани, да ги смята за тъпи и жалки нещастници, неудачници и непрокопсаници, които заслужават скапания си и сив живот.
  Един антимодерен, антидемократичен, антибългарски елит...
  -- Обикновените граждани се самозатварят в себе си, в своя свят на борбата за оцеляване и на ежедневните грижи, започват да мразят елита като бандитски, крадлив, престъпен, алчен и арогантен. Но заедно с него те се дистанцират, отчуждават се от институциите на държавата, които обслужват този елит и неговите провинциални приоритети и щения, изпразнени от високи пориви, цели и ценности, от стратегическо мислене и дългосрочно планиране.
  Едни омърлушени, отчаяни, обезверени обикновени граждани...

  Ние – като държава, общество, народ и хора – се спаружваме и спихваме, натъпкваме се и се натикваме в едно безúзходно, безизхòдно, отходно място, където няма течение, където не се проветрява, където е задимено и замъглено, мрачно и сумрачно.
  Постепенно Преходът от тунел, в чийто край трябваше да мъждука светлинка, се превръща в капан, във вълча яма, от която с всеки изминат ден ще ни бъде по-трудно да се измъкнем.
  При крещящата липса на лидери, нашето състояние на затваряне, запушване, снишаване и приклякане, нашето провинциално, махленско отграждане и дистанциране от глобалните процеси, нашето бягство от свободата и отговорностите си не е никак странно, то е логично и естествено. И в същото време то е неестествено и алогично.
  В това затворено и затварящо се пространство, колкото и да намаляваме като численост и като жизненост, все ще ни е тясно и ще ни става все по-тясно. Ето защо започваме да гледаме на пространството и на времето като на оскъден, недостатъчен, изчерпаем и изчерпващ се ресурс, което ни провокира към мислене от типа “или-или”; към манталитет, който е изключващ, а не включващ; ексклузивен, а не инклузивен; конфронтационен, а не кооперативен; към поведение, пълно с месоядна нетърпимост към другите и тревопасна търпимост към положението, в което сме изпаднали.

  Някой може да ме обвини в черногледство. Всъщност, ако човек се замисли, той неизбежно ще дойде до извода, че да – реалността у нас е точно такава или поне – приблизително такава.
  България се затваря в себе си, в своята безпътица, в своята безперспективност – сива зона на агония, аномия и апатия. Не напразно тя постоянно и във всяко принципно важно измерение е в опашката на Европа, като при това непрекъснато бива задминавана от някого. Сякаш върви в обратната посока (на Запад, но към Западните Балкани). Или да речем - сякаш стои на място. А пък ако все пак върви напред – сякаш с пъплене, пълзене и много лутане.

  И отново идваме до неизбежната и незаобиколима мисъл:
  ● Републиканската конструкция на Прехода (ВТОРАТА РЕПУБЛИКА) и цялата ни философия на целеполагане и управление през този зациклил и разлагащ държавността и нашата идентичност 20-годишен период са фалирали, изчерпани са и водят до загниване на основите на страната и обществото ни, превърнали са се в пряка заплаха за националната сигурност и в огромен риск за бъдещето на държавата България като българска държава.
  Никакви нормативни и институционални палиативи; никакви козметични напасвания и доизкусурявания; никакви правения не нещо само за да се прави нещо; никакви заравяния на главите в пясъка и никакви хвърляния на пясък в очите на българските граждани и на европейските институции няма да ни помогнат, няма да ни дадат шанс за по-добро бъдеще, въобще - за бъдеще на страната ни.
  В този смисъл изходът за мен се нарича ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА. Идея, която сочи пътя, за това: Какво трябва да се прави, за да се освести България. За тази идея вече стана дума в редица материали на моя сайт.
  Главното тук за мен е да не хабя сили и време в непрекъснато напомняне, че това е моя идея, към която вече по един или друг начин се присъединиха или прилепиха различни повече или по-малко известни имена, а да отстоявам необходимостта от радикални мерки и решения, които да прекъснат изпразването от съдържание на българската демокрация и да спрат разпада на българската държава.

  Николай Слатински
  06.01.2009 год.

  ► А сега, да преминем към цитатите от произведения на Карл Попър:

  ● Пропорционалното представителство е основано върху идеята, че влиянието на една партия трябва да е пропорционално на нейната избирателна сила, докато правителствената коалиция означава много често, че малките партии могат да упражняват непропорционално голямо - и често решаващо - въздействие и върху формиранетo на правителство, и върху неговата оставка и по този начин върху всички негови решения. Най-важното от всичко е, че това означава разлагане на отговорността. Защото в едно коалиционно правителство съществува редуцирана отговорност в коалицията.
  ● Следователно пропорционалното представителство – и по-големият брой на партиите в резултат от него – може да има кардинални последици върху кардиналния въпрос как да се освободим от едно правителство чрез гласуване против него... Гласоподавателите са подведени да очакват, че може би никоя от партиите няма да получи абсолютно мнозинство. С това очакване в съзнанието хората едва ли гласуват против някоя от партиите. В резултат никоя от партиите в изборния ден не е отстранена, никоя не е осъдена. Съответно никой не гледа на изборния ден като на Ден на Присъдата; като Ден, когато отговорното правителство се изправя, за да се отчете за своите деяния и пропуски, за своите успехи и неуспехи, а отговорната опозиция критикува този отчет и обяснява какви стъпки е трябвало да предприеме правителството и защо.
  ● Загубата на пет или десет процента от гласовете на една партия не се преценява от гласоподавателите като присъда за "виновен". Те гледат на това по-скоро като на временна флуктуация в популярността. С времето хората свикват с идеята, че никоя от политическите партии или техните ръководители не могат да се чувстват отговорни за своите решения, които може би са насилствено взети от необходимостта да се формира коалицията. От гледна точка на новата теория изборният ден трябва да бъде ден на присъдата. Както казва Перикъл от Атина около 430 г. пр. Хр., "макар че малцина могат да правят политика, ние всички сме в състояние да съдим за нея." Разбира се, ние можем да съдим и неправилно; всъщност често правим така. Но ако сме живели през периода на партийното властване и сме почувствали неговото въздействие, имаме поне някакви качества за отсъждане.
  ● При пропорционалното представителство, дори в случая на една управляваща партия с абсолютно мнозинство и отхвърлена от мнозинството на недоволните граждани, правителството може да не бъде отстранено. То по-скоро ще потърси най-малката достатъчно силна партия, за да продължи да управлява с нейна помощ.
  ● Така осъденият лидер на по-голямата партия ще продължи още да ръководи правителството - в пряка опозиция на мнозинството гласове и на базата на помощта, получавана от една от най-малките партии, чиято политика на теория може да бъде много далеч от "представянето на волята на народа". Разбира се, малката партия може да не е силно представена в новото правителство. Нейната сила обаче ще е много по-голяма, тъй като тя може всеки момент да обърне правителството. Всичко това много нарушава идеята, която лежи в корена на пропорционалното представителство: идеята, че въздействието на която и да е партия трябва да съответства на броя на гласовете, които може да събере.
  ● Защото една революция обикновено замества старите господари с нови, а кой гарантира, че новите ще са по-добри? Теорията за революцията пренебрегва най-важния аспект на социалния живот - факта, че онова, от което се нуждаем, са не толкова добрите хора, а добрите институции. Властта може да корумпира и най-добрия човек, но институции, които позволяват на управляваните да упражняват известен ефективен контрол над управниците, ще принудят дори лошите управници да вършат онова, което управляваните смятат, че е в техен интерес. Или, изразявайки се по друг начин, ние искаме да имаме добри управници, но историческият опит показва, че те не винаги са такива. Ето защо е толкова важно да се създадат институции, които не позволяват дори на лошите управници да причиняват твърде големи щети.
  ● Институциите сами по себе си са недостатъчни, ако не са подкрепени от традициите. Те са винаги двойствени в смисъл, че при отсъствие на здрава традиция могат да послужат на цел, противоположна на стремежите ни. Парламентарната опозиция например, грубо казано, трябва да попречи на мнозинството да открадне парите на данъкоплатеца.
  ● Аз зная, естествено, че много неща трябва да се подобрят. Най-важното е може би, че нашите „демокрации” не са достатъчно ясно разграничени от диктатурите на мнозинството.
  ● Демокрацията сама по себе си не облагодетелства гражданите и от нея не трябва да се очаква подобно нещо. Всъщност демокрацията нищо не дава, единствено гражданите могат да действат в условията на демокрация (включително, разбира се, онези от тях, които са в състава на правителството). Демокрацията предоставя само рамката, в която гражданите могат да действат повече или по-малко организирано и разумно.
  ● Разликата между демокрацията и тиранията е, че при демокрацията правителството може да се свали без кръвопролитие, а при тиранията - не.
  ● Ние сме демократи, не защото мнозинството никога не греши, а защото демократичните традиции имат най-малко недостатъци от всички, които познаваме. Ако мнозинството (или "общественото мнение") реши да подкрепи тиранията, демократът не трябва да мисли, че с това е разкрито някакво фатално противоречие във възгледите му. Той по-скоро би констатирал, че демократичната традиция в неговата страна не е достатъчно силна.
  ● Ние се нуждаем от свободата, за да предотвратим злоупотребата с държавната власт, но се нуждаем и от държавата, за да предотвратим злоупотребата със свободата. Това е проблем, който не може да се реши окончателно чрез абстрактни и принципни закони. Необходима е държавна съдебна инстанция и повече от всичко друго - добра воля.
  ● Ние искаме държава, чиято най-важна задача е да съблюдава и гарантира нашите права.
  ● Кант, Хумболт и Мил се стремят да обосноват необходимостта от държавата по такъв начин, че нейната намеса да остава във възможно най-тесни граници. Тяхната идея е: ние се нуждаем от държава, но искаме толкава малко от нея, колкото е възможно, т. е. искаме противоположността на тоталитарната държава. Не желаем патерналистична, авторитарна, бюрократична държава; с една дума - искаме минидържава.
  ● Ние се нуждаем от държава, от правова държава както в онзи Кантов смисъл, в който нашите човешки права добиват действеност, така и в другия Кантов смисъл - тя да сътвори и санкционира онова юридическо право, което ограничава нашата свобода, и то колкото може по-малко и колкото може по-справедливо. Тази държава трябва да бъде колкото може по-малко патерналистична.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  ____     ____                  _   _  _   
/ ___| / ___| __ __ | | | || |
\___ \ | | _ \ \ /\ / / _ | | | || |_
___) | | |_| | \ V V / | |_| | |__ _|
|____/ \____| \_/\_/ \___/ |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.