„Кризата на българската демокрация и ...”: Фридрих Хайек

  Диагнозата за състоянието на българската демокрация не е никак добра. Преходът продължава да генерира хаос, лоша управляемост, разпадащи се ценности, засилващо се социално разслоение и нарастваща обществена и индивидуална апатия сред хората.
  Всъщност, много, наистина твърде много от това, което се случва у нас е отдавна вече анализирано, синтезирано и прогнозирано от видни, мъдри умове, от класически и съвременни, must read автори. Един от тях е Фридрих Хайек.

  Признавам си, че непосредствен подтик да открия на сайта си нещо като рубрика „Кризата на българската демокрация и...” ми даде през последните 2-3 дни нашето Народно събрание.
  -- Първо, защото абсолютно нагло и цинично там бе решено депутатите да получат неимоверно голяма 13-а, Коледна заплата.
  Забележете – от направени икономии.
  Но тези икономии не са направени от средства, които някой друг им е отпуснал, а от средства, които те сами са си отпуснали.
  Т.е. - най-напред сам си гласуваш колосален бюджет, а после, когато от него останат средства, сам си ги присвояваш!
  -- Второ, защото депутатите подло и страхливо прекратиха набързо последния си за годината работен ден и се разбягаха като корабни плъхове, като хлебарки при внезапно включена лампа, като гузни съвести – за да не се срещнат очи в очи с протестиращите студенти и земеделци.
  Т.е. – народните избраници се скриха от тези, които са ги избрали.
  Тези две безпрецедентни събития ме нараниха като гражданин, като бивш (1990-1994 год.) народен представител в два парламента – Седмото Велико и 36 Обикновено Народно събрания.
  Да напомня, че и двете тези Народни събрания се саморазпуснаха, когато станаха – поради една или друга причина ненужни и-или излишни за страната ни и процесите в нея.
  После един парламент бе разгонен със сила и насилие, след серия от партийни и национални предателства и продажби, сговори и договорки.
  От тогава депутатите седят в парламента до последно и няма сила, която да ги отмести от пътя на България, дори да са го запушили и превърнали в задънена улица.

  Но независимо от конкретния подтик, аз отдавна обмислям нещо като подобна рубрика. Защото, както може да се види от моя сайт, категорично съм убеден, че решение на острите и изострящи се проблеми на неставащата наша демокрация, на неслучващата се наша модернизация и на провалящата се наша европеизация не може да се намери в рамките на сегашната конструкция на държавата (във всичките й измерения – концептуално, нормативно, ценностно, институционално и ресурсно).
  Да се опитваме да променим нещо с палиативи и козметични доизкусурявания означава да задълбочим агонията, да засилим несигурността и да заглобим още повече България в безизходност и безнравственост.
  Използвам вече давания по-рано от мен пример: Държавата ни в момента може да скача някак и може би горе-долу добре на дълъг скок, а дисциплината вече е висок скок. Качествено различна дисциплина, която изисква съвсем други умения и способности, или както сега е прието да се казва – съвсем друг капацитет.

  Изходът е в идеята, която упорито лансирам и неизменно остоявам на този свой сайт – за ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА.
  Затова бях решил, че за засилване на моите аргументи и за повече чуваемост на тезите ми, трябва да се опра и на анализи на световно известни личности.
  Както се шегува един мой колега: „Ако цитираме, да речем, Майкъл Манделбаум, Робърт Каплан или Робърт Кейгън – това звучи фундаментално, сериозно, силно. Но ако цитираме Цветан Семерджиев, Васил Проданов или Николай Слатински – това звучи някак нашенски, български, обикновено. Макар те да казват абсолютно същото и дори понякога по-рано от съответните американски авторитети”...
  А по-сериозно – привеждайки разсъждения и изводи на големи имена, на светила в науката, може би по-лесно ще се убедим, че кризата на българската демокрация е само едно - много по-стремително, в по-оголен и по-зловред вид - развитие на процеси в Западния свят, за които е писано от забележителни пера, от изключителни мислители.
  И още нещо – може би крайната и деструктивна форма, в която протича кризата на българската демокрация, форма, лишена от амортисьорите и клапаните, от поглъщателите на напрежения, от омекотяващите силното триене практики и традиции в западните демокрации – ни дава уникален шанс.
  Защото, за разлика от западните демокрации, които смятат (или се самозаблуждават), че постепенно нещата все някак ще се решат и ще се поуспокоят, ние нямаме време и сили да продължаваме така. Затова трябва първи да потърсим нови решения, нови подходи, нови усилия, които да вдъхнат живот в нашия тип общества и с които и чрез които да помогнем на Демокрацията да спре своя срив, своето изпразване от съдържание, своето свеждане до формална процедура, своята безпомощност да съзре и оцени новия свят, в който живеем и новите предизвикателства, пред които сме изправени.

  В този смисъл аз винаги съм гледал на ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА:
  -- Както като на единствения възможен изход от глухата улица, в която се намира България, така че да не си изпуснем страната и да не я превърнем в крайевропейска територия с обслужващи функции и населена от спасяващи се поединично индивиди.
  -- Така и като на удивителен шанс за България да тръгне първа сред демократичните държави от Запада – по пътя, който ще им помогне да излязат от унеса, от инерцията, от егоизма и слепотата, от закърнените сетива и накърнените ценности; път, който ще ги изведе към една далеч по-адекватна за първите десетилетия на 21 век и в редица свои проявления различаваща се от сегашната завяхваща и самодоволна демокрация – нова, демократична конструкция на техните общества и управления.

  Николай Слатински
  19.12.2008 год.

  ► А сега, да преминем към цитатите от произведения на Фридрих Хайек:

  ● В сегашната си неограничена форма демокрацията е загубила до голяма степен способността да служи като защита срещу произволната власт. Тя е престанала да бъде гаранция за личната свобода, ограничение пред злоупотребата с управленска власт - каквито са били свързаните с нея надежди, когато наивно са вярвали, че когато цялата власт бъде подчинена на демократичен контрол, няма да има нужда от никакви други ограничения на управленската власт. Напротив, демокрацията се е превърнала в основна причина за прогресивно и нарастващо усилване на властта и тежестта на административната машина.

  ● Истинската ценност на демокрацията е да служи като здравословно предупреждение, което ни защитава срещу злоупотреба с власт. Тя ни дава възможност да се отървем от едно правителство и да се опитаме да го сменим с по-добро. Иначе казано, тя е само установена практика, която сме открили, за да направим възможни мирните промени. Като такава тя има висока ценност и си струва да бъде защитавана, понеже всяко управление, от което хората не могат да се отърват според такава процедура, по която има съгласие, рано или късно неизбежно попада в лоши ръце. Демокрацията обаче съвсем не е най-висшата политическа ценност, а една неограничена демокрация може спокойно да бъде и по-лоша от други видове ограничени управления.

  ● Терминът „демокрация” макар всички все още да го използваме и да чувстваме, че трябва да защитаваме идеала, който той описва - е престанал да изразява определено схващане, с което човек може да се обвърже без много обяснения, и някои от значенията, с които сега често се използва, сериозно заплашват идеалите, за обозначаването на които е бил предназначен. Макар твърдо да вярвам, че управлението трябва да се осъществява съобразно одобрени от мнозинството принципи и да се ръководи така, ако искаме да запазим мира и свободата, все пак трябва честно да призная, че ако се приема, че демокрацията означава управление на неограничената воля на мнозинството, то аз не е съм демократ и дори смятам подобно управление за гибелно и невъзможно в дългосрочен план.

  ● Това, което все още не се разбира добре, е, че мнозинството в едно представително [Народно] събрание с неограничени правомощия не е нито в състояние, нито пък е принудено да ограничава своите дейности до цели, които са желани - или поне одобрявани – от всички членове на мнозинството. Ако едно такова събрание има властта да дава специални облаги, мнозинството може да бъде постоянно удържано единствено като се плаща на всяка от отделните групи, от които то се състои. С други думи, под фалшивото име "демокрация" ние сме създали механизъм, при който не решава мнозинството, а всеки негов член трябва да се съгласи с множество подкупи, за да получи подкрепата на мнозинството за удовлетворяването на своите собствени особени искания. От гледна точка на въпросите, които неизбежно засягат всички, принципът за вземане на решения от мнозинството може да е достоен за възхищение - ала точно толкова порочен е резултатът от прилагането на тази процедура за разпределяне на плячката, която може да се изтръгне от едно несъгласно малцинство.

  ● Демокрацията е в опасност, защото конкретните институции, чрез които се опитваме да я осъществим, водят до резултати, които погрешно приемаме за причинени от автентичния образец.

  ● Тук възниква въпросът, дали онези, които вярват в първоначалния идеал на демокрацията, могат все още успешно да ползват старото име за обозначаване на своя идеал. Започнах сериозно да се съмнявам дали това е все още целесъобразно и все повече да се убеждавам, че за да запазим първоначалния идел, трябва да му намерим ново име. Имаме нужда от дума, която да изразява факта, че волята на по-големия брой хора е авторитетна и задължителна за останалите само ако първите докажат своето намерение да действат справедливо чрез обвързването си с общо правило. Това изисква име, насочващо към система, в която мнозинството получава легитимна власт не просто поради голата си мощ, а поради обоснованото убеждение, че смята за правилно това, което постановява.
  Поради стечение на обстоятелствата гръцката дума "демокрация" е създадена чрез комбинирането на думата народ (демос) с този от двата налични термина за власт, а именно кpaтoc (или глаголът кратейн), който не е бил използван в подобна комбинация за други цели. Но кратейн, за разлика от алтернативния му глагол архейн (използван в комбинации като монархия, олигархия, анархия и др.), подчертава преди всичко бруталната сила, а не управлението чрез правила. В древна Гърция не са могли да използват вторият глагол и създадат термина демархuя за обозначаване на управлението на народа, защото поне в Атина терминът демарх е бил вече зает - използвал се е за обозначаване на служителя, ръководещ местна група или област (дема) и не е бил на разположение за описание на управлението на народа изобщо. Това днес не трябва да препятства приемането на термина демархuя за обозначаване на идеала, първоначално наричан демокрацuя - дума, която постепенно е изместила по-стария термин изономия, описващ идеала като закон, еднакъв за всички. Това ще ни даде новото име, от което имаме нужда, ако искаме да съхраним този основен идеал във време, когато поради нарастващата злоупотреба с термина демокрация при системи, водещи до създаването на нови привилегии от коалиции или организирани интереси, все повече хора ще се противопоставят на преобладаващата система. За да не може тази оправдана реакция срещу злоупотребата с термина да дискредитира самия идеал и да не накара хората в разочарованието си да приемат много по-нежелани форми на управление, изглежда, е необходимо ново име, като напр. демархия, за да опишем стария идеал с дума, която не е опетнена от продължителна злоупотреба.
  [Мое пояснение: Нека да обърнем много сериозно внимание на това предложение – да говорим не за демокрация, а за демархия – както говорим за анархия, монархия, олигархия!]

  ● При сега преобладаващата система общите въпроси се решават не от общото мнение на мнозинството, а от едно мнозинство, дължащо своето съществуване и власт на удовлетворяването на специалните интереси на многобройни малки групи, които представителите не могат да откажат да удовлетворят, ако искат да останат мнозинство. Докато съгласие на мнозинството по общите правила в едно голямо общество е възможно, т. нар. одобрение от страна на мнозинството на един конгломерат от мерки, които служат на конкретни интереси, е фарс. Да се купува подкрепата на мнозинството, като се търгува със специални интереси - макар че съвременната демокрация е започнала да означава тъкмо това, няма нищо общо с първоначалния идеал на демокрацията и със сигурност противоречи на по-фундаменталното морално схващане, че всяка употреба на сила трябва да се ръководи и ограничава от мнението на мнозинството.

  ● Едва ли може да има съмнение, че политиката изобщо е станала прекалено важна, твърде скъпа и вредна, че поглъща прекалено много умствена енергия и материални ресурси и че в същото време губи все повече и повече уважението, симпатията и подкрепата на хората като цяло и че те вече виждат в нея преди всичко едно необходимо и нелечимо зло, което трябва да бъде понасяно. Ала днешният мащаб, отдалечеността от живота и едновременното негово повсеместното проникване от целия политически апарат не е нещо, което хората са избрали, а е резултат от работата на един самоналагащ се механизъм, ефектите от чието привеждане в действие хората не са могли да предвидят. Днес управлението не е човешко същество, на което може да се разчита, както все още смята наивното съзнание под влиянието на унаследения идеал за добрия владетел, нито пък е резултат от сборната мъдрост на доверени представители, мнозинството от които може да постигне съгласие по това, кое е най-добро. Управлението е машина, насочвана от "политически необходимости", върху които мнението на мнозинството оказва твърде опосредено влияние.

  ● "Политиката" има толкова лоша репутация сред обикновените хора именно защото те знаят, че конкретните политически действия до голяма степен се определят от поредица от сделки с определени заинтересовани групи.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
                 _          _     
_ __ _ __ (_) _ __ | |
| '__| | '_ \ | | | '__| | |
| | | | | | | | | | | |___
|_| |_| |_| |_| |_| |_____|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.