Победата на Барак Обама – светът се променя (Но не и България…)

  Виден някога наш демократ (който много държи лично да седи край леглото и да държи цукалото на намиращия се в необратима кома СДС) навярно сега би казал: “Днес е един хубав ден за целия свят!”.
  Както може да се види от моя сайт, аз стисках палци на Барак Обама. Въпреки че натрапчиво ме преследваше мисълта: Дали САЩ - като възприемащи се за общество-месия и общество с мисия, като система, държава и идеология - са готови да приемат чернокож президент?
  За готовността на САЩ, колкото и странно да е, ще се убедим по-късно, най-вече през първата година от мандата на Барак Обама.
  Сега можем само да констатираме нещо много банално – след двата безумно сбъркани два мандата на Джордж “дабъл-ю” Буш и неговото неоконсерваторско близко обкръжение, дори един чернокож кандидат може да стане президент.
  Същевременно, не мога да не си задам въпроса: А какво ще стане у нас, след двата мандата на българската неоконсерваторска (като икономическа и външна политика), най-напред либерално-либерална, а после социалистическо-либерално-либерална (като парадирани убеждения) коалиция?
  Съжалявам за Джон Маккейн, но той наистина е човек на 20 век.
  Въпреки героичната му биография, въпреки неговата лична човешка и политическа порядъчност, Джон Маккейн не е мръднал ни на йота от времето на Студената война. И както би казал един виден съветски футболен коментатор от времето на същата тази Студена война: “Такой футбол нам не нужен!”.
  С неоконсерваторите от Републиканската партия всичко е ясно. Историята ще им постави заслужената ниска оценка – заради това, което те правеха в икономическата и финансовата област, както и заради грубата геостратегическа грешка и отчайващата геополитическа авантюра в Ирак.
  Сега да видим какво ще ни предложат неолибералите в Демократическата партия, водени от Барак Обама. Защото, да продължим с цитатите на видни личности: “Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш…”. А Барак Обама допусна не малко компромиси в стремежа си да избие един вечен комплекс на своята партия – събирането на солидна финансова подкрепа за кампанията си.
  И все пак, много ми се иска да продължа да вярвам, че Барак Обама е човек на 21 век, който може да надскочи сянката си и да реализира своята мечта - за разлика от един негов чернокож предшественик. И за разлика от друг негов белокож предшественик, който ни учеше да не питаме какво родината може да направи за нас, а какво ние можем да направим за родината.

  По принцип, Балканите трябва със свито сърце да посрещат всеки президент-демократ. Още повече, ако отново от политическото небитие, както преди четири години, изплува Ричард Холбрук - човекът, който даде името на специален, силов, агресивен, изпълнен с неуважение, стил на водене на преговори с нас, балканците – “холбрукувам”. Или пък ако се възкреси по някакъв начин споменът за Медлин Олбрайт – свързан с бомбените ударите срещу Сърбия.
  Както, обаче, би се опитал да ни убеди моят познат (и приятел?) Боб Гелбърд – Барак Обама е алтернатива на неоконсерваторския подход на pre-emptive strategy и пряко следващите от нея изпреварващи удари. А Боб Гелбърд познава много добре Балканите, той още на 23 февруари 1998 г. каза за Армията за освобождение на Косово (АОК), че тя е “извън всяко съмнение терористична група”.

  Барак Обама все още празнува победата, а в България всеки по-остър слух може да долови в далечината два типа странни звуци:
   ● Първият набор от звуци идва от хлипанията на дълбоко съжаляващите и горестно оплакващите резултатите от изборите в САЩ наши ястреби на демокрацията - тези, които въвлякоха България в Ирак и на чиято съвест тежат убитите там български войници. И тези, които не допускат никакъв дебат за мисията ни в Ирак.
  Не само в САЩ, а във всички държави, участнички в коалицията на желаещите (да си тръгнат от Ирак) се води остра дискусия – докога, защо, дали и колко да се седи още в Ирак, но само у нас такава дискусия не се води.
  Спечелилите от Прехода, крепителите на статуквото, казионните медии и българският политически елит не позволяват дори започването на разговор за Ирак, камо ли да се направи някакъв анализ на ползите и щетите (1 млрд. лева) от престоя там и да се заговори за равносметка.
   ● Вторият набор от звуци идва от острия завой, който се прави на най-високо политическо ниво у нас – от подкрепа за републиканците към подкрепа за демократите.
  Това няма да е трудно – пред очите ми и в политическата ми памет са като живи спомените, как се вземаха остри завои по ключови въпроси на политиката и националната сигурност:
  -- от “против” ДПС към “за” ДПС;
  -- от “за” Милошевич към “против” Милошевич;
  -- от “против” ударите срещу Югославия към “за” ударите срещу Югославия;
  -- от “против” НАТО към “за“ НАТО”;
  -- от "за" вземането на незаконно реституираните от бившия премиер имоти към "против" вземането на незаконно реституираните от бившия премиер имоти;
  -- от “против” войната в Ирак към “за” войната в Ирак;
  -- от “против” американските военни бази към “за” американските военни бази и т.н.
  Аз бих ги посъветвал да успокоят топката, да се снишат, да се приземят, да се огледат, да се ослушат преди поредната си перестройка. Те по принцип знаят как това се прави, то е в кръвта им. Закъде бързат? Нали и без това главното (както при признаването на Косово), което ги вълнува и с което се изчерпва стратегическото им мислене е – дали да бъдат 5-и или 15-и на опашката на подкрепящите, акламиращите и кълнящите се във вярност ветропоказатели.

  Светът е превъзбуден от изборите в САЩ. Това за него е събитие с необичайна яркост и почти радиоактивно излъчване.
  На фона на това изключително събитие – избирането на чернокож президент на САЩ, в България се случиха няколко макар и не толкова изключителни, но все пак в достатъчна степен забележителни неща:
   ● Бойко Борисов мълча в продължение на 4 часа и успя да устиска да не направи през това време нито едно шокиращо политическо изявление.
   ● Даниел Вълчев за пръв път от много време не се появи на снимка в нито един български казионен вестник – така че не стана ясно той вчера дали е месил мекици, дали е стоял на челна стойка, дали е тичал на куц крак, дали е изтласквал 200 килограма от положение лежешком или поне дали е ходил на работа…
   ● Гергана Грънчарова и Соломон Паси, макар и обладани от страст - да налагат унифицирани северноатлантически ценности и единни европейски стандарти, не предложиха задължителното въвеждане на един и същи тип слушалки за всички MP3-плейъри, за дистанционните на всички телевизори и за токчетата на всички дамски обувки.
   ● Меглена Кунева си спомни, че не е само високоплатен еврочиновник, не знаещ друг език, освен безизразния, почти социалистически език на евробюрократа, а е български представител в Европейската комисия и навярно поради това проговори на български - опитвайки се да забележи проблемите на българския потребител, които макар, гледани от Брюксел да й се струват дребни и незначителни, все пак са проблеми, при това много сериозни - за милионите обикновени български граждани.
   ● Меглена Плугчиева най-сетне спря - поне за малко - да работи, да мъкне на крехките си плещи евроинтеграционното, антикорупционно и фондоусвоително настояще на страната ни и се замисли. А това не е никак малко. Един вицепремиер като нея не може само да работи без умора по проблемите, а трябва понякога и да мисли - над тези проблеми и за дълбоките причини, които ги пораждат, както и по стратегията за тяхното преодоляване. Иначе ще продължи да хаби енергия и да ни убеждава, че колкото повече работи по тези проблеми, толкова по-големи започват да стават те.
   ● Ахмед Доган не даде интервю за Валерия Велева в някой от многобройните си хотели и спа-центрове из страната, с което поне за денонощие българският етнорелигиозен модел не бе под заплаха и така се доказа нагледно, че този модел може някак да издържи и без Ахмед Доган да го гарантира постоянно и непрекъснато.
   ● Президентът не беше на официално посещение в хотел, панаир или конезавод на Георги Гергов.
   ● Нито една банка у нас не повиши лихвите по ипотечните и потребителските кредити.
   ● Евгений Дайнов не каза нищо срещу Владимир Путин.

   Както се вижда – и в България, и в света се случиха неща, които предизвикват спонтанно удивление. Това вероятно означава, че нещо се е променило.
   Но за света – основанието ни да се надяваме, че истинска промяна ще има е вече твърде сериозно. Докато за България основанието да се надяваме, че истинска промяна ще има е все още доста несериозно.

  Николай Слатински
  05.11.2008 год.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _   _   _   _   ____      _   _____ 
| | | | | | | | | _ \ (_) | ____|
| |_| | | |_| | | |_) | | | | _|
| _ | | _ | | _ < | | | |___
|_| |_| |_| |_| |_| \_\ _/ | |_____|
|__/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.