1 доган (Мерната единица за политически цинизъм)

  Интервюто на Ахмед Доган във в-к „Труд” (28.10.2008 год.) е потресаващ пример за всичко онова, което кара хората да смятат, че политиката е мръсна работа.
  Със своята безпардонност, безнравственост, безсърдечие и безочие, то е най-точната, най-адекватната, най-убедителната и най-тъжната илюстрация на българския Преход към демокрация.
  Това интервю ни показва в цялата й красота антидемократичната, антимодерната и антиевропейска, класически байганьовската и неспасяемо ориенталска същност на огромна част от политическия и бизнес елита ни (а не е ли, впрочем, Ахмед Доган най-успешният бизнесмен сред политиците и най-успешният политик сред бизнесмените?!).
  Няма абсолютно никакво съмнение, че можем да говорим за единица мярка за политически цинизъм у нас – 1 (един) доган.

  Моята реакция на прочетеното във в-к „Труд” съдържа четири ключови думи: Интервю, Доган, Медии, Президент.

  ● Интервю: То е толкова нагло и омерзяващо ме, че като отвращение от прочетеното може да се сравни само с едно подобно интервю преди доста време на Ахмед Доган, имащо сходна режисура и също така с наплевателско отношение към нормалните хора и нормалните човешки принципи и норми - когато той публично, пред целокупния български народ размаха мръсните гащи на тогавашната си съпруга.
  Но сегашното интервю е хиляди пъти по-опасно, защото то е открит, откровен и отровен рекет; защото то е изнудване, шантаж, заплаха, дори угроза към всички нас, гражданите на България – към българските българи, българските турци, българските роми, българските арменци, българските евреи и всички останали, които обичат и уважават страната си и искат тя да живее мирно, толерантно, търпимо, с взаимно уважение и по европейски правила, норми и ценности.
  В интервюто има толкова ясно казани подстрекателски думи и дори призиви, че е най-яркият пример за антибългарска и антиевропейска заплаха към държавата, обществото и отделните граждани.
  Единствената утеха е, че за подобен тип вербален тероризъм в България няма почва. Напук на това интервю и неговия автор, ние в страната ни сме разумни и умерени хора. Знам го, защото имам приятели от различни етноси и съм категорично убеден, че точно толкова, колкото аз обичам България и искам тя да е модерна и европейска държава, точно толкова я обичат и някогашните мои съученици и сродни души от Националната математическа гимназия - Мориц Левиев, Ерол Ахмедов и Оханес Баронян.

  ● Доган: Мисля, че самоизмамата, че нашата национална заблуда „Ахмед Доган” се разпадна на парченца, стопи се, изпари се, загуби очертания и съдържание.
  Ние видяхме, че това всъщност е една болна душа - душа, безвъзвратно деформирана, осакатена от злост, злоба и зли мисли, изтъкана и изплетена от комплекси, сподавила удивително дълбока и голяма омраза към всичко – към българския народ като цяло и към всеки човек в България по отделно, вкл. към самоубилия се на прага му негов най-приближен човек Ахмед Емин, мерзко наречен „мъжка секретарка”.
   Даже не ми се иска и да си помисля колко добре един несъмнено интелигентен човек, какъвто е Ахмед Доган, осъзнава своята увреденост, своята нечистоплътност, кухотата на манията си за величие.
  Той се срути, олющи се целия и разголи докрай истинската си същност, защото се насити, защото преяде с високомерието, подхранвано от това, че всички политици – от президента на държавата до кмета на най-малката община му целуват ръка и имат една-единствена дилема – как да се прегънат пред него – с лице напред или с гръб напред.
  Дълго време целокупното българско политическо безгръбначие му доставяше неизмерима радост, сладост, благост: "Навеждайте се нищожества, целувайте ръка на този, когото никой не броеше за чеп преди повече от 20 години и всеки го риташе, та се стигна дотам – да няма ни вяра, ни бъдеще, ни хляб като хората!"
  Оказа се обаче, че и самолюбието като глада може да се засити, при това до степен - че да ти стане толкова тежко, та да не можеш да дишаш без да повърнеш. Точно това направи сега Ахмед Доган във в-к „Труд”.

  ● Медии: Нека не се сърдят, нека си поемат вината – те създадоха това пространство на словоблудството, това поле на възхвалите, където лека-полека започна да набира сили и мащаб митът „Доган” – за най-умния, най-стратегически мислещия, най-разумния, най-хитрия, най-най-най-политик в Отечеството ни.
  Главни мастити редактори и редови журналистки-пчелички поднасяха с безмерно уважение микрофона или душата си пред Доган, редяха и пееха химни, оди и панегирици. Гледаха го верноподанически - като пишеща рая; дупеха се с ушити специално за случая и специално в случая изути шалвари; кипреха се, забулили съвестта си и здравия разум с три шамии накуп. Отразяваха всяка мъдра негова дума, после пък дращеха захласнати коментари колко мъдра е била всяка негова дума (но никога не му зададоха поне един неудобен въпрос, поне едно малко въпросче за сараите, хотелите и спа-центровете; за леконравните и кръшни девойки около него; за личния морал и душевната хигиена, които са му чужди; за авторитарността, с която управлява личната си "либерална" партия и за тоталитарността, с която смазва кариерата на всеки свой съпартиец, осмелил се да има лично мнение или престрашил се да започне да мисли самостоятелно) .
  А когато на медиите не им достигаше въображение и дар-слово, те даваха тираж и простор на социолози с нрав на хишници и манталитет на проститутки – да ни дообяснят колко провинциални и тъпи сме, каква сива маса и стадо скотове сме ние българите, та изобщо не заслужаваме Политик от мащаба на Доган.

  ● Президент: Всичко, което съм написал на президента за Ахмед Доган; за ДПС, за българските българи, турци, роми, арменци, евреи и всички останали - може да се види тук, на моя сайт и в книгата ми „На вниманието на г-н Президента”. За жалост, оказах се прав.
  Президентът не трябваше да бабува на тройната коалиция, не трябваше да допринася за създването на ореол около Доган. Не трябваше да се огъва пред него и още повече - да показва на целия народ, че се е огънал пред него заради гласовете на електората му.
  Моята идея беше друга – президентът да изработи и провежда такава стратегия, така да отстоява националните интереси и националната кауза, че в края на краищата да не остави друга възможност на Ахмед Доган, освен да го подкрепи, освен да му се помоли, образно казано: „Съгласете се, г-н Президент, да Ви дам гласовете на своя електорат!”. Защото да постъпи другояче, да подкрепи друг кандидат и друг политика, би се оказало позорящо го него (Доган) обстоятелство, би било подкрепа за кандидат и политика, които са неевропейски и недемократични, в разрез с приоритетите и ценностите на държавата ни.
  Случи се точно това, от което се опасявах, когато виждах как президентът доброволно се отдава (в политически план и с предизборни цели) в ръцете на Ахмед Доган и закичва гърдите му с висше държавно отличие (което после му бе хвърлено обратно по безпардонен начин).
  Опасявах се, че самочувствието, манията за величие и пълното незачитане на законите, морала и най-обикновената човешка нравственост у Ахмед Доган ще достигне апокалиптични мащаби, ако:
  -- и президентът се присъедини към партиите и политиците, които в името на властта се умилкват около Доган;
  -- и президентът не прояви смелост и гръбнак да каже на Доган честните и болезнени истини за израждането на елита на ДПС в затворено братство от комисионери и корупционери;
  -- ако и президентат не намери доблест и почтеност да покаже на Доган, че вижда и знае за кадровата експанзия на ДПС във всички нива на властта - експанзия, която не отговаря на реалната тежест на ДПС в обществото и твърде често е чрез слабо подготвени и недостатъчно отговорни хора, подбирани не по умения, знания и професионализъм, а по етнически принцип.

  Ето – случи се.
  -- Доган и преди играеше ловко и умело се възползваше от това, че държи като свое човешко електорално стадо, като свой неприкосновен вилает 10% от българските граждани (които обаче като процент от гласуващите постоянно растат).
  -- Доган и преди ловко и умело се възползваше от слугинската преданост и отдаденост на мнозина от българските политици към него - в името на властта.
   Но след бабуването от президента на тройната коалиция и след всички вербални и не само вербални, явни и не само явни сигнали, които му бяха пращани от „Дондуков” 2, след всички жестове на признание, знаци на уважение, клетви, заклинания и иширети за съучастие, които му бяха правени от „Дондуков” 2, Ахмед Доган загуби всякакво стеснение в своето поведение и започна да се държи по начин, който да внуши на всички нас: „Не ми пука, аз съм Доган и ще правя каквото си искам. Ще карам яхти, ще идвам на връчването на ордена с любовница, ще говоря за обръчи, ще казвам, че купуването на гласове е европейска практика, ще кадрувам в държавата, в МВР и в армията дори. И никой - ни Сметна палата, ни Прокуратура, ни ДАНС, ни НАП не може да ме пипне, гък да ми каже, камо ли да ме попита за нещо, напр. за имоти, доходи, данъци и т.н...”.
  За мен президентът, моят президент, българският президент, нашият държавен глава бе последната надежда, че на Ахмед Доган ще му бъде казано и показано, че в България никой не може да бъде над закона; че в България има нравствени ценности и морални норми, народни традиции и национална памет, политическа култура и обществени отношения, с които никой не може да се гаври, защото те ни правят държава и общество - обединени от общи цели и идеали, и защото те отличават страната ни от коридорната територия с обслужващи функции, в която всеки се спасява поединично и никой не дава пукната пара за националната сигурност и националните интереси.
  Аз се надявах на президента, предупреждавах го, пишех му анализи, давах му позиции. Той не пожела да направи нищо, не се осмели дори с риск да ядоса Доган – да му даде да разбере и осъзнае, че не е по-важен от България и от целокупния български народ.
  Е, резултатът го видяхме. Истината за българската Политика, за българския Преход, за българската Демокрация лъсна в интервюто на Ахмед Доган във в-к „Труд” - с цялата си уродлива голота. И даде може би най-убедителния отговор - защо по всички нормални и разумни параметри на качеството на живота и на качеството на управлението, ние сме безнадеждно изостанали и на последно място в Европейския съюз, вече изпреварени даже и от все още не приетите, но със сигурност предстоящи да станат членки на ЕС държави.

  Тази уродлива голота е дълбоко разстройваща. Но тя е също така добър повод, поредният повод, може би последният повод да се замислим ние – българските българи, българските турци, българските роми, българските арменци, българските евреи и всички останали, които обичат и уважават страната си и искат тя да живее мирно, толерантно, търпимо, с взаимно уважение и по европейски правила, норми и ценности.
  Да се замислим, че ако нещата продължават по същия балкански и ориенталски начин, то скоро няма да остане нищо от България, което да бъде обичано и уважавано. Затова трябва да се захванем да си събираме държавата, да си я консолидираме и интегрираме, да си я европеизираме и модернизираме, да си я спасяваме – докато има още време за това, докато не е станало вече късно.

  Николай Слатински
  28.10.2008 год.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
   __                        __     __        
/ /_ _ __ ___ __ _ \ \ / / __ __
| '_ \ | '_ ` _ \ / _` | \ \ / / \ \ / /
| (_) | | | | | | | | (_| | \ V / \ V /
\___/ |_| |_| |_| \__, | \_/ \_/
|___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.