Идеологизираното кривогледство (За Русия също трябва да се пише обективно или поне умно)

  Ние, българите, сме странно и неповторимо племе. Страшно много обичаме да ни казват как трябва да мислим, кое е правилното и какво се очаква от нас. А след това вече показваме и талант, и вдъхновение, и блясък, и дързост и красота – в такива количества, че понякога нямаме равни на себе си.
  Разбира се, от време на време (през няколко десетилетия) изпадаме в малко неудобна ситуация - когато трябва да вземем остър исторически завой и да сменим патоса и дълбоката мисъл от минус на плюс и от плюс на минус. Но това ни се случва с толкова естествена периодичност, че сме се приспособили напълно и не изпитваме чак пък такива душевни, етични, нравствени и морални страдания...
  Особено често ми идват на ум подобни разсъждения и изводи, когато чета анализи за Русия. При това направени като правило от хора, които са най-чиста проба деца на номенклатурата. Едни такива бивши партийни синчета, които до 1989 година и малко след това са цицали, извинете за не съвсем литературния израз, от всички бозки на майчицата БКП, получавали са привилегии и екстри - като висше образование в най-елитни учебни заведения, в това число на Запад и са писали дълбокомислено и възторжено за историческата неизбежност на победата на социализма, та дори и на комунизма. А после, след след 1989 година, като изчакаха известно време, за да се убедят, че промените са необратими, облякоха сини, често тъмносини политически фланелки. И започнаха да разказват митове и легенди – колко тесен за душата им е бил номенклатурният свят, какви хамлетови терзания и донкихотовски страсти бушували в будните им и честни души и как разни мракобесни комунистически сатрапи искали подло зад гърба им да ги приемат в БКП.
  Циници! На които един по-малко възпитан и повече чистосърдечен от мен мой приятел казва „копелдаци”!
  И понеже тук ще стане дума за Русия, да цитирам Висоцки от една негова смешна песничка: „Взяла бы лучше помолчала бы...”.
  Защо се подсетих за тези дълбоко неуважавани от мен ментори на правилното мислене?
  Защото прочетох една книга за Русия, в която се съдържа именно това правилно, до болка идеологизирано мислене, които нашите бивши номенклатурни синчета и настоящи брилянтни анализатори, свободомислещи експерти и високоинтелигентни професори и доценти изповядват и проповядват?
  С тази разлика, че авторът на въпросната книга винаги е разсъждавал и писал по този страстен и не съвсем обективен начин за Русия, докато те, тези мои дълбоко неуважавани ветропоказатели сега го правят съвсем съзнателно и осъзнато по отношение на пребоядисването си. И затова търсят колкото се може по-силни, по-страстни епитети и обвинения. И затова се стараят колкото се може по-саркастично и по-болезнено да ритнат Русия. Защото откакто свят светува, винаги последните обърнали се в новата вяра са най-страстни и фанатизирани в нейното изповядване. Те влагат толкова фанатизъм и емоции, тъй-като се страхуват, че няма да бъдат признати за искрени последователи на новата вяра, след като само довчера са били нейни отрицатели.
  Книгата, която породи толкова несъгласия (и свирепи мисли) у мен излезе неотдавна на български: Едуард Лукас, "Новата Студена война".
  Разбира се, че за Русия може да се пише и така, както го прави Едуард Лукас. В края на краищата, мнозина на Запад мислят по този начин и разликата между хората, мислещи така и Лукас е главно в степента на информираност. А той е наистина добре информиран за ставащото в Русия.
  Да разказваш нещата в съгласие с това, което хората очакват да чуят, в съгласие с това, което по принцип се знае, в съгласие с това, което се продава най-добре и в съгласие с това, което носи най-малък риск да бъдеш обвинен в идеологическа незрялост – едва ли е голяма философия.
  Още повече, че Лукас навярно искрено вярва в написаното и е силно вътрешно убеден, че така и само така трябва и може да се пише за Русия.
  От древни времена е казано, че истината най-силно страда тогава, когато авторът пише истината, само истината, винаги истината и никога цялата истина.
  Моята цел не е да споря с автора и да пиша отрицателна рецензия за книгата му – опазил ме Господ!
  Макар че имам доста основания да споря с него, с автора, не с Господ...
  Защото Лукас в книгата си много често разказва и всъщност дава не малко място на слухове, чието преповтаряне обаче от него ги превръща във факти, в установени истини, което рядко е така...
  Лукас допуска на места груби фактологически грешки (например бърка имена, дати, събития, та дори и петролопроводи с газопроводи), показва фрапиращо непознаване на процесите в други държави, което означава, че там, където той не е специалист се е предоверил на не съвсем достоверни източници или на паметта си, която го е подвела.
  Той възприема Русия по един черно-бял начин, гледа на нея като на съвременен, само малко териториално обрязан СССР и затова дава лесни обяснения на сложни проблеми.
  С други думи, Лукас е станал жертва на своите предубеждения. Само че превръщайки предубежденията си в убеждения, той иска от читателя да мисли по този и само по този начин, като за истини от последна инстанция.
  И понеже за Русия са писали и пишат на Запад прекрасни познавачи, силни пера и още по-силни мислители, то книгата на Лукас го показва като лека кавалерия, ниска топка, компилатор на общоизвестни тези и повърхностен интерпретатор на верни факти и неверни слухове.
  Това, което отличава Лукас от говорещите като него наши нагаждачи е, че той вярва в това, което пише, той е работил върху Русия, изучавал я е, опитал се да даде своята гледна точка. Резултатът е следствие от много и искрени усилия. И макар звучащата музика да не е най-силната и стилната, все пак Лукас се старае, влага страст, влага емоции, влага безсънни нощи и много усилия. И на гърба му спокойно може да се прикачи бележка: „Не стреляйте в пианиста...”.
  Докато когато някое наше бивше номенклатурно мамино синче започне да крещи и вопи: „Тоталитарна и авторитарна Русия! Русия е изостанала, азиатска държава! Путин е сатрап и диктатор! В България върви путинизация!”, то аз чувам вечния вопъл: „Бият Паниковски!”
  И тук съм длъжен да добавя, за да не бъда обвинен в политическо русофилство и във всички останали смъртни грехове: Русия е много сложна държава, с много трудни за асимилиране за страна като България национални интереси. Голяма част от тези руски национални интереси в момента се разминават и дори са противоположни с българските национални интереси. Поради различни причини, най-вече политически, днес България е в дълбоката периферия на руската външна политика, а в руската геостратегия за България няма място или поне нас ни виждат като транзитна територия, в която управлява негоден и продажен елит, а общественото мнение е безтелесно и безгръбначно. За руското общество България сега е почти една малка мръсна приказка...
  Ето заради всичкото това нашето общество, нашите експерти и нашият елит се нуждаят от осмислена стратегия спрямо Русия. А не от нагаждаческа, ветропоказателна, папагалска външна политика, която се формира от пребоядисани ... Ох, нали трябва да съм по-въздържан, ще пропусна отново да цитирам все същия мой по-малко възпитан и повече чистосърдечен от мен приятел...
  В дните, в които с чувство на огромна досада и неимоверна скука се борих с книгата на Лукас, прочетох още една книга - на David Satter, „Age of Delirium. The Decline and Fall of the Soviet Union“.
   Дейвид Сатър е прекрасен познавач на СССР и Русия, бивш кореспондент там на „Financial Times”. Той е написал потресаващ разказ за 80-те и 90-те години на СССР. Помислих си – ето така трябва да се пише за тази велика и страшна понякога, а не рядко и невъзможна държава Русия!
  На фона на Сатър, Лукас е любител, четец на официални становища и идеологизирани статии на стареещи кремлинолози и съветолози.
  Сатър разказва - простичко, обективно и с блестящо познаване на проблемите – за процесите в СССР и за съдбите на много хора, които са разбрали, че дори застанала зад най-хуманни принципи и идеи, системата, която се опитва да реализира тези принципи и идеи със сила и несправедливост е обречена и осъдена на исторически провал.
  От всички съдби и трагедии, разказани в книгата на Сатър, най-силно ме впечатли, направо ме потресе историята на Анатолий Корягин - неговата драма в сблъсъка със Системата; всичките кръгове на ада, през които той е преминал в своята съпротива чрез ненасилие; жестоката обработка в психиатрически заведения с препарати и лекарства, които са сломили волята и психиката му, но не и духа и душата му.
  В книгата на Сатър има и други такива жестоки съдби, ужасни страдания в името на принципите и свободата на мисълта и съзнанието, на свободата на осъзнаването – но преживяното от Анатолий Корягин ми повлия най-силно, защото той е от Харков, където аз учих цели 8 години. И всичкото това, което е описано в книгата му се случва тогава, когато аз бях аспирант и смятах, че с нещо допринасям за събуждането на моите приятели и колеги, като им чета откъси от „Фашизмът” на Желю Желев и „Лице” на Блага Димитрова. Наивник в наивно време! Когато такива като Анатолий Корягин са минавали през стъргата, през инквизицията - за да отстояват себе си и правото си да бъдат човеци.
  Системата там е смазвала всяка съпротива, за да покаже, че съпротива няма. И е смачквала психиката на несъгласните, за да докаже, че всеки, който е несъгласен, не е нормален, има увредена психика...

  Така че за Русия може да се пише и говори по различен начин.
  ● Например – идеологизирано, направо фанатизирано, като демократически фундменталисти. Чрез подбиране на истини и слухове, които съответстват на тезите ни. А към фактите – чрез отношение при което ако фактите не ни устройват, толкова по-зле за тях.
  ● Или с мисъл и размисъл, с много добро познаване на нещата и с вникване в процесите. С опит да се установят обективните истини на базата на обективните факти. И разбира се, като се очертаят опциите пред България, като се опитаме да си изясним как най-добре в тези трудни и противоречиви времена да защитим националните си интереси. Но най-напред – да си изясним какви са нашите национални интереси. А още по-най-напред – да осъзнаем, че и България има право на национални интереси.
  Аз затова не харесах книгата на Лукас, защото предпочитам втория подход по отношение на Русия.
  Ще оставя клетвите във вярност на пазарното общество, фанатичната привързаност към западните атлантически ценности, новоговора, който нарича бомбардировките хуманитарни акции, а войната нарича мир – на пребоядисалите се бивши номенклатурни мамини синчета. Убеден съм, че човек може да бъде демократ и патриот и без да си мени периодично, с откровена конюнктурност възгледите си - само защото му се ще да бъде винаги сред каймака на обществото.

  Впрочем, не ни ли показва световната финансова криза, родена от безотговорността, алчността и съмнителната интелигентност на елитите, че нещо жестоко, нещо опасно, нещо апокалипитично е сбъркано в начина, по който западната демокрация управлява процесите и се отнася към бъдещето на света и на нашата планета...

  Николай Слатински
  13.10.2008 год.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  ____    _____   _      ___          
| _ \ |___ | | |_ ( _ ) __ _
| |_) | / / | __| / _ \ / _` |
| _ < / / | |_ | (_) | | (_| |
|_| \_\ /_/ \__| \___/ \__, |
|___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.