Стратегия Синергия Сигурност

  "Движещата сила на народното правителство по време на революция са едновременно добродетелта и терорът - добродетел, без която терорът е фатален, и терор, без който добродетелта е немощна. Терорът не е нищо повече от правосъдие - бързо, строго, непреклонно - следователно е еманация на добродетелта."
Максимилиан Робеспиер, реч пред Конвента, 5 февруари 1794 г.
  
  Тези думи на Робеспиер са много известни. Тук те се цитират по излязлата на български чудесна книга на Йън Дейвидсън "Френската революция: от Просвещение до тирания".
В нея можем да прочетем как санкюлотите (sans-culotte, без кюлоти) - избилата на повърхността мътна пяна от крайни и безпощадни революционно настроени разрушители – се сдобиват с предводител и свой гениален манипулатор - Робеспиер, който винаги е облечен като аристократ и, естествено, ходи без кюлоти (мъжки панталони с крачоли, стигащи до под коляното).
  
  Историята на Френската революция е уникално поучителна и за нас, сега. Могат да се направят някои сериозни аналогии на днешното ни време с навечерието на Революцията.
  Политици в България вече дърпат дявола за опашката и говорят за бунтове срещу богатите, за палежи и разграбвания на частна собственост (която в началото ще бъде смятана и често напълно резонно за незаконно придобита, а после може би просто за частна, сиреч за нечия, но все още не наша).
  Има невъобразимо много хора у нас и те стават все повече, които приравняват несправедливостите на Прехода и неговото открадване от олигархията и обслужващите я власти, със собствените неудачи и неспособности да се справят в тежките условия на тази пазарна (често в страната ни - позорна) либерална демокрация.   И тези хора като цяло, а по-скоро повечето от тях, са вероятно склонни да подкрепят едно ново, стихийно преразпределяне на собствеността - с надеждата за по-справедлив пай или като компенсация за преживените страдания.
  Разбира се, пълни аналогии с Френската революция и съпътстващите я безумия е невъзможна и некоректна, но не бива да се подценява стихийно-бедствената сила – не толкова на загубилите от Прихода (а това е голяма част от народа ни), колкото на лузърите, маргиналите, социопатите и легналите завинаги на социалното дъно аутсайдери.
  Начинът, по който функционира страната ни и способите, по които тя се управлява (с тоталното зачестяване напоследък на лобистки законопроекти и посегателства върху минималните социални защити), засилва социалното неравенство, разкъсва социалната тъкан и изхвърля нагоре много малък процент от обществото, като изтласква надолу все по-голям процент от него, за да гоним съотношението 5-7% срещу 93-95%. А още от Парето знаем, че крайният приемлив процент на разслоение богати-бедни е 20%-80%, всичко над, по-скоро под, това вече е ненормално, а падне ли до и под 10%-90%, започва да прилича на социална джунгла, при която победителите получават всичко, а победените практически работят само заради и в полза на победителите...
  Ако условно сравним днешните крайно недоволни и настроени радикално срещу демокрацията (срещу нашата демокрация – така те, нали днес е Илинден, мразят Св. Илия заради Илия) със санкюлотите, то може би някой от онези с кюлотите, сиреч живеещите си много добре в днешната среда на несправедливост и драстичен отказ от правосъдие, тайничко и подличко се кани да ги оглави, да стане техен говорител, после предводител, а накрая - техен употребител за своите амбиции да се превърне в Жрец на новата им религия - агресивното и отричащо всичко несъгласие...
  Има, обаче, и още един тревожен, социологически (т.е. не въпрос на отделни личности, а на цяла прослойка – на цял и цялостен социален феномен) факт – крайно обезпокоителен свършен факт.
  Писал съм и по-рано за него.
  В днешното време на безвремието значителна част от хората са духовните деца на поколението, живяло по време на процеса, започнал през 1989 г. Хората на новото време, това на безвремието, не оцеляват и не се борят налагайки си да прибягват към разни сетива и способности, а въпросните сетива и способности са им вече в техните гени, в тяхната ДНК, те са техни присъщности, те са доминиращата част от тяхната идентичност.
  Ако се върнем към началото на Прехода, то в първото поколение на започналия през 1989 г. процес, огромен брой хора трябваше да оцеляват, да се справят, да ловят падналия от небето шанс, да вървят напред или нагоре или поне да се удържат на едно място. В развихрилите се близки до джунглата, до безправието условия, те се видяха принудени да действат според средата, да приемат и прилагат похвати и хватки, поведения и мимикрии - за да сполучат или за да не погинат.
  Така в своята начална еволюция, къртицата, натикана под земята, е трябвало да затваря очи, за да не попада пръст в тях, както и да се мъчи с крехките си ноктенца да рови, да копае, за да върви напред или поне за да не се задуши.
  Но сега и днес у нас е на сцената второто поколение на започналия през 1989 г. процес - на духовните деца на първото поколение. Те вече имат новите сетива и способности да оцеляват и да се справят - имат ги не защото им се налага да ги прилагат, защото са принудени да прибягват до тях, а защото тези сетива и способности са влезли в гените им, в тяхното ДНК, те са им по рождение, те са част от начина на им на живот и при това духовните деца на първото поколение - тези от второто поколение имат само тези сетива и способности - или тези сетива и способности доминират катастрофично над всички други техни сетива и способности.
  Така и духовните деца на онази къртица вече не затварят очи - не ги затварят, защото ги нямат, те нямат очи - очи под земята не са им нужни, а също така не ровят, не копаят с крехки ноктенца, а имат бая ми ти страшни и мощни нокти - защото иначе няма как да вървят напред и да не се задушават.
  Особено опасни сред това второ поколение са онези, които насочват огромната си енергия и употребяват новите си сетива и способности за получаване на повече власт. Те са пяната, изплувала нагоре в резултат на Закона на еволюцията на Прехода - това е Законът на оцеляването и победата на най-приспособимите, на най-годните за проспериране и най-гадните за налагане над другите. Тези хора са се самоселектирали по много деструктивни критерии - минимум ценности, максимум репресия, минимум компетентност, максимум кариеризъм, минимум интелект, максимум сила, минимум солидарност, максимум егоизъм.
  Те драпат за власт – каквато и да е власт. В името на жаждата си за власт, дори малка да е, но ако може да е по-голяма – някъде в някоя администрация, в някоя институция, в някоя структура, в някой орган, където и да е – из страната или в столицата, те мачкат всичко под тях, смазват го, унижават го, презират го; физически и физиологически не понасят личностите, професионалистите, хората с достойнство, стърчащите.
  В същото време те се гънат и подмазват пред онези над тях, пред своите патрони и лидери, отблагодаряват се подходящо за получаването на място в хранителната верига, защото главното във властта днес не е славата и признанието, а възможността да се включиш в мрежата на разпределящите ресурсите, като разпределянето на ресурси винаги върви със заделянето на ресурси – от обществени да се превръщат в лични. И след това да се инвестират в още по-голяма власт. Това са двете спирали, които определят определящите дневния ред на обществото ни:
  власт-пари-власт прим
  и
  пари-власт-пари прим.
  Тези жадни за някаква власт, за поне мъничка властчица, а защо пък да е мъничка, като може да е по-големшка, хора, правят стремителни кариери, прескачат стъпала на развитие, които другите, будалите, утайката, преминават и прослужват с години и десетилетия, въобразяват си, че получената власт ги прави и кадърни властници, т.е. бъркат дадените им компетенции с притежаваните компетентности, а компетентността им всъщност е нулева или клони към нула. На практика компетентността изобщо не им е нужна – не тя ги катери нагоре в йерархията.
  И сред тези жадни за власт, за някаква власт хора има немалко робеспиерчета – очичките им святкат, те са си повярвали, те жадуват да са по-нагоре, още по-нагоре и ако може – най-нагоре. Те имат мощни гърбове и са протежирани, но мощните им гърбове и протежиращи ги, кой знае защо не забелязват робеспиерските им пламъчета в очичките. Подценяват ги, мислят ги за вечни свои клиенти и неизменен свой обслужващ персонал.
  Така че картинката не е никак весела. Имаме ли пълчища робеспиерчета, въпрос на време е да се роди от тях някой нашенски робеспиер. А появи ли се той, смятай, че и нашенската революция е на ръка разстояние. Има ли робеспиер, задължително се случва някоя революция.
  Не е важно, изобщо не е важно, че този възможен нашенски робеспиер ще бъде жалка карикатура и гротескна пародия на онзи Робеспиер, както и че тази възможна нашенска революция ще бъде жалка карикатура и гротескна пародия на онази Революция.
  Важното е, че насилието им няма да е карикатурно и пародийно и ще бъде също така обосновано като добродетелност, ще ни бъде натрапено като еманация на добродетелността...
  ...
  Не знам, може би греша, но аз в живота си съм срещал и срещам подобни робеспиерчета и ми е странно, че обществото не ги забелязва... За жалост, дали с голяма или с малка буква, но всеки един такъв типаж в началото не е бил забелязван от обществото. А после много често се е оказвало доста късно, даже понякога – прекалено късно.
  
  20.07.2017 г.