Достойна и разумна външна политика – а възможна ли е тя? (Трудностите пред държави от ранга и мащаба на България)

  Доколко днес нашият народ се интересува от външна политика е спорно. Най-вече защото той е непрекъснато зает с въпросите на оцеляването си в агресивната пазарна цена и рушенето на ценности и норми. А това не предполага наличието на сериозни мотиви, желания и усилия за по-трайно и систематично внимание към процесите по света и в региона.
  При все това и аз нееднократно съм подчертавал (заедно с редица български експерти), че е налице осезаемо отчуждаване на нашето общество от приоритети на външната политика, на политиката за сигурност и отбрана, определяни от политиците за стратегически – да вземем напр. участието в Ирак и Афганистан, наличието на бази на чужди въоръжени сили у нас, отделянето на висок процент от БВП за мащабни покупки с военни цели.
  Обикновените хора смятат, че това са приоритети, които са ни наложени отвън, че те се приемат без съпротива и безпрекословно от политиците ни; че в голяма степен подобно сляпо подкрепяне на тези приоритети обслужва групови и корпоративни интереси на елита – който не си дава ясна сметка, че всяко общество ще се отнася с недоверие и съпротива към такава политика на надскачане на собствената сянка и силно откъсване от реалните потребности.
  В същото време възниква неизбежният и много естествен въпрос: А какво друго й остава на България?
  Наистина - може ли България да си позволи по-различно външнополитическо поведение от сегашното? Има ли изобщо някакво пространство за маневриране за страната ни?

  Първо, без прекалено навлизане в дебрите на науката - нека се опитаме да видим къде като държава се разполага България в системата за международни отошения?
  Има различни класификации и систематизации на държавите по отношение на тяхната мощ (сила, потенциал, капацитет).
  ● Най-напред са т.нар. велики сили, които чертаят световния ред и без които не може да бъде решен нито един проблем на глобалната сигурност. Сегашният уникален еднополюсен модел кара не малко учени да поделят великите сили на „просто” велики сили и на свръхдържави – за да отдадат съответното внимание и признание на САЩ.
  ● След това са регионалните сили – които условно казано са великите сили в съответния регион. Т.е. държавите, чиято роля в дадения регион е изключително важна, дори определяща. За партньорството на регионалните сили се води борба с всевъзможни средства от страна на великите сили. САЩ имат свой списък от „пивотни държави” - регионални сили, които са на острието на американските стратегически интереси в региона – напр. Южна Корея, Пакистан, Израел, Египет, Турция...
  ● На трето място са държавите с ограничени ресурси за влияние (наричани понякога не съвсем прецизно „малки държави”). Такива са повечето нормални държави по света. Тяхната роля и значение са единствено (или преди всичко) в техния регион, а извън него едва ли някой особено се съобразява с тях – независимо от техните претенции. Великите сили и регионалните сили търсят партньорството им за своите интереси и позиции в региона – чрез различни способи и похвати на „морковите” и „тоягите”, принудата и атракцията, „твърдата” и „меката” сила.
  ● Нататък следват т.нар. „мини държави” – те са толкова малки и незначителни, че не могат да играят каквато и да било особена роля – да вземем Андора, Сан Марино, Лихтенщайн. Има редица примери обаче, че „small is beautiful”, че „малкото е по-добре” - сочещи, че и малките държавици могат да се оправят не зле в този объркан свят. Като екстремален пример е Люксембург, който в рамките на НАТО има същата тежест като глас, каквато на теория имат и САЩ, Великобритания, Франция и Германия, защото в НАТО решенията се вземат с консенсус. (Макар че, както през 1991 год. ми каза един натовски полковник в Брюксел – вярно е, че в НАТО гласовете не се броят, но те се ... претеглят).
  ● Нека добавим т.нар. “failed states” – провалилите се, разпадналите се държави, превърнали се в територии, където няма централна власт и-или където различни фракции водят война на принципа „всеки срещу всеки”. Тази сиви зони развъждат и разпространяват различни болести, зарази и миазми за света – тероризъм, престъпност, насилие, СПИН и др. И като блата, разпространяващи комари и отровни влечуги, трябва да се пресушат, санират, култивират, за да не преливат недъзите си в съседните страни, региони и континенти.
  ● Да довършим това наше изреждане с държавите-бандитки, престъпнички – на английски “rogue states”, на руски – „государства изгои”, на които световната общност е отказала равноправно участие в международните отношения, наказала ги е с изолация, заклеймила ги е като парии, като престъпни режими, суспендирала е членството им във водещите процеси и организации или ги е изключила от тях. САЩ си имат свой списък от такива държави, наричани „ос на злото” или по някакъв друг подобен начин. Те, САЩ, като правило включват в този свой, често идеологизиран списък КНДР, Сирия, Куба, Иран, а доскоро и Либия и Ирак.

  България очевидно попада в категорията на държавите с ограничени ресурси за влияние. Т.е. колкото и някои наши политици да имат претенции за по-мащабна роля на страната ни, колкото и те да въвличат българската държава в геостратегически акции (не рядко оказващи се геостратегически авантюри) и геополитически операции (понякога превръщащи се в геополитически провали) – някъде там, където са Ирак и Афганистан, а може би и Иран и КНДР, все пак реалните, разумните и прагматичните цели и приоритети на българската външна политика трябва да бъдат съсредоточени и фокусирани в нашия регион, в това удивително триъгълно пространство, чиито върхове опират и дори се забиват в едни от най-взривоопасните зони на повишена несигурност и нестабилност – Западните Балкани, Задкавказието и Близкият Изток.
  Разбира се, винаги трябва да помним, че сме държава от третата категория, според горната класификация, т.е., че сме държава с ограничени ресурси за влияние.
  Ограничеността на нашите ресурси, на нашата мощ, сила и капацитет означава, освен всичко друго, че в тези протичащи бурни, драматични и не в пълна мяра осъзнати от нас процеси на глобализация, при тази транснационалност на толкова остри и толкова привнасящи непредсказуемост и динамика заплахи и опасности, България не може сама да дава отговор на рисковете и предизвикателствата пред нейната сигурност.
  Затова въпросът не беше Дали тя трябва да се интегрира? Интеграцията бе и си остава единственият верен отговор на всички тези рискове и предизвикателства. Главното обаче е тази интеграция да бъде пълноценна и ефективна, а да не си остане само формално членство.
  През изминалия 20 век, благодарение не само на обстоятелствата и съществуващите ограничители на избор и поведение, но и „благодарение” на стратегическата кокоша слепота на българския политически елит, страната ни се оказа в лагера на губещите и в трите глобални конфликта:
  -- Първата Световна война;
  -- Втората Световна война;
  -- Първата Студена война.
  Както вече се провижда, има огромна опасност през настоящия 21 век България да покаже нови чудеса от кокоша слепота на стратегическо ниво, като се окаже губеща в материално (ресурсно, финансово), а значи и в морално (като обществена подкрепа и консолидация) отношение едновременно от:
  -- Членството в ЕС (ние за 2007 година вече се оказахме нетен донор за Съюза и нашата задъхваща се икономика de facto влива ресурси в проспериращите европейски икономики);
  -- Членството в НАТО (това членство – самото то, или оправдаването с него – води до колосални разходи за въоръжение, техника, мисии и трансформации в системата ни за отбрана, които засега практически по никакъв осезаем начин не се осребряват в пряк принос към българската сигурност);
  -- Американските военни бази (за които страната ни, както по всичко личи, ще плаща, за да ги има на своя територия, без да спекулираме тук повече от необходимото за това – няма ли тези бази да ни превърнат в обект на терористичи заплахи и удари..).
  След като България - за да разрешава своите проблеми на националната сигурност и да минимизира рисковете от деструктивни и дестабилизиращи я външни и вътрешни заплахи и предизвикателства - трябва да се интегрира в общности за сигурност, стабилност, развитие и просперитет (ЕС, НАТО), то тогава върху нея започват да оказват въздействие всички писани и неписани правила и закони на членството на държава с ограничени ресурси в системи за колективна сигурност.
  За да си дадем сметка за какво иде реч, нека отчетем:
  -- Това, че България е сред по-малките държави в такава система за колективна сигурност (НАТО, ЕС);
  -- Това, че България се е самообозначила преди всичко сред потребителите, а не толкова сред производителите на сигурност;
  -- Това, че България е провела политика на присъединяване, която е породила огромни очаквания в обществото и хората и ни е поставила в контекста на възприемащи това членство като панацея, като „манна небесна”, като подаяние, като ощастливяване, като крайното решение на всички проблеми за нашата сигурност...
  Всичкото това означава, че ние сме видяни от системата за колективна сигурност главно като консуматори на сигурност.
  А тъй-като няма безплатен обяд дори в най-демократичната система за колективна сигурност, то за статута си на консуматор на сигурност, трябва да платиш своеобразен данък „членство”.
  Как малките държави в такава система заплащат за потребената сигурност? Чрез отстъпване на суверенитет (съгласие друг да взема решения, свързани с тяхната политика за сигурност), чрез „пушечно месо” (участие в мисии и експедиционни корпуси), чрез територия (бази).
  В частност, с отстъпването на суверенитет ние се оказваме принудени или призовани да имаме поведение, което се присъединява, което се приспособява, което се подчинява на политиката на системата за колективна сигурност – това на езика на елитите се представя като солидаризиране с политиката на тази система.
  В този смисъл свободата ни за поведение на международната сцена е силно ограничена. В края на краищата, щом си декларирал, че споделяш ценностите и практиките на едно силно интегрирано и консолидирано пространство от държави, трябва да споделяш и политиката му.
  Всичкото това е така, с едно голямо, с едно много голямо Но!
  А именно – че НАТО и ЕС, и по-скоро – водещите държави в тези два Съюза, най-развитите държави на Запада, показват очевидни и дори очевадни дефекти на поведение в днешния свят:
  ● Липса на правилно ориентиране в глобалните процеси – светът е вече много по-различен, в него протичат явления и структурни, системни промени, които искат нов прочит.
  ● Погрешна стратегическа визия – което води до погрешни оценки на протичащото, до погрешно планиране на политиката, погрешно провеждане на политиката и погрешна оценка на резултатите от проведената политика.
  ● Дефицит на съвременно, модерно и просветено лидерство – то е свързано не само с инерцията и схоластиката на начина, по който се осъществява лидерството днес, но и с лидерите, които Западът предлага - Буш, Саркози, Меркел, Браун - това ли е максималният потенциал на Запада!
  ● Двойни стандарти – те са обяснение за рядко слабата подкрепа по света на позицията на Запада по конфликта Грузия-Русия. Отвсякъде в лицето на западните лидери се сочат въпроси като: Защо не остоявахте със същите аргументи териториалната цялост и на Сърбия, ами признахте безпринципно или поне в разрез със съществуващите принципи на международното право независимостта на Косово? Не трябваше ли да осъдите жестокостта на грузинските бойни части в Южна Осетия? Нима Саакашвили е демократ или е просто поредният „наш кучи син”?...
  След като избраната от нас общност - Западът, в момента предлага на глобализиращия се и намиращ се на кръстопът свят ако не погрешни, то най-малкото спорни, неубедителни послания и изживява криза на своя образ и своите ценности пред лицето на повече от 5 милиарда души, то без да допускаме дистанциране от Запада, ние като държава имаме моралното право да се чувстваме малко по-свободни в своето поведение, в заемането на позиции, които отговарят на националните ни интереси.
  Тази наша малко по-голяма свобода трябва да се употребява разумно и прагматично – за да не ни дискредитира като партньор в очите на НАТО и ЕС.
  Ние имаме силата на аргументите да подсказваме на водещите държави от Запада, че истинският партньор и истинският съюзник не е този, който безкритично и безсловесно се присъединява към позиция или мисия със стратегически дефекти, а този, който се старае да подпомага партньорите да мислят във вярната посока, да им отваря очите, да поставя въпроси с повишена трудност. И ако не успее да ги убеди - да се въздържа от участие в позиция или мисия, която след национален анализ не се определя за отговаряща на националните интереси.

  Разбира се, в динамичната и сложна за оценка и контрол стратегическа ситуация в света е много трудно на един човек да посочи как България да се възползва от малко по-голямата си свобода на действие и отстояване на националните интереси, оставайки част от Запада и от неговите, изпитващи сериозни проблеми съюзи НАТО и ЕС. За това се изисква привличане на наши учени, на мислещи, знаещи и можещи хора. Но има няколко опорни точки, които ми се струват особено важни:
  ● Съсредоточаване на вниманието и усилията ни в нашия регион. Стига, наистина стига сме надскачали сянката си и сме заравяли стотици милиони в чужди пустини и пещери, докато си изпускаме държавата и нейната надежда за бъдеще - младото поколение!
  ● Възстановяване по въпросите на външната политика на комуникацията между елита и обществото. Сегашната пропаст в тази сфера между елит и общество дискредитира всяко, дори най-вярното ни външнополитическо решение. Елитът трябва да престане да разчита на пропаганда по най-примитивен късносоциалистически образец. Но и обществото трябва да се замисли, че не може да има успешна България, ако тя води външна политика, от която то не се интересува.
  ● Опора върху експертния потенциал – прекалено ниска топка откъм интелектуално съдържание, мисъл и идеи е всичко онова, което властта прави, говори и пише по отношение на външната политика и националната сигурност.
  ● Повече смелост, характер, воля и самостоятелност при провеждането на политиката и нейното отстояване – никога не сме имали толкова ярка демонстрация на безгръбначие и на увереност сред елита, че от България не зависи нищо и че нашето единствено право е да слушкаме и се покоряваме, да одобряваме и възхваляваме взети в Брюксел и Вашингтон решения.

  В заключение, едно малко лирично отклонение в посока на толкова пренебрегваната днес от политиците наука за управлението:
  -- Едно от златните правила на управлението на стратегически процеси е, че наличието на стратегия е по-добре от липсата на такава.
  -- Друго златно правило е, че по-добре от наличието на някаква стратегия е оптимизиране на стратегията - изборът на оптималната от няколко стратегии.
  -- В стратегическия мениджмънт има трето златно правило – колкото повече една система взема решенията по интуиция (т. е. без да отчита началните и граничните условия и промените в средата по време на самия процес) или по внушение отвън, толкова повече нараства вероятността, в един момент тя да вземе решение с разрушителни за самата нея последици.
  08.09.2008 г. Николай Слатински

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
   ___    _             _____  __        __
/ _ \ | |__ ____ |_ _| \ \ / /
| | | | | '_ \ |_ / | | \ \ /\ / /
| |_| | | |_) | / / | | \ V V /
\__\_\ |_.__/ /___| |_| \_/\_/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.