Да върнем президента на обществото и гражданите (Макар мнозина да твърдят, че вече е много късно)

  Напоследък мнозина приятели и някои познати журналисти ме убеждават, че всички усилия, в това число и моите - да се откъсне президентът от засмукващата го и просмукваща се в него среда на олигарсите, на свръх-богатите и спечелилите от Прехода, е загубена кауза, защото той се е обвързал с тях, станал е част от тях, възприел е тяхната ценностна система, всички онези екстри, стандарт на живот, белези на успеха – скъпи облекла и обувки, специални дрънкулки (часовници, писалки, игли за вратовръзки), ловни пушки, лукс (коли, почивки, пътувания в чужбина), охрана, прислуга и т.н., с които – чисто по човешки - лесно се свиква и е практически невъзможно да се разделиш с тях.
  Още повече, че само след 3 години президентът излиза от политиката, а не е изградил - поради езикови проблеми, манталитет и повърхностна, привидна откритост към света - контакти със западните структури и на 55 години ще бъде един относително още млад човек, но постепено минаващ в забравата – без ясна представа с какво ще се занимава нататък. Дори при прехвалените по време на мандата му връзки, Петър Стоянов ни даде нагледни примери колко извън политиката и тревогите на България може да остане един бивш президент.
  Аз обаче засега не мога да си позволя да разсъждавам по този начин. Защо? Защото до 2011 година, т.е. още 3 години и отгоре, Георги Първанов ще бъде Българският президент. Т.е. нашият и моят президент. Продължавам да се надявам, че като такъв, той може да подпомогне България и да служи на нейните цели и усилия, да открие нови възможности, които институцията "Президент" съдържа в себе си и да ги осмисли - чрез вярно подбрани приоритети и сериозна кауза.
  Аз искам да бъда добронамерен към президента, независимо от претърпените лични разочарования и начина, по който той ме уволни, без поне една дума за благодарност и оценка за тежкия ми 5-годишен труд.
  В моите писания по отношение на президента няма, наистина няма нищо прекалено лично, не влагам в анализите си повече от нормалното от нараненото си его, не търся реванш, не разчиствам сметки.
  Само ако много категорично се убедя, че странните съвпадения на ескалиращи мои проблеми с договорите ми за работа в абсолютно всичките университети, в които съм основно ангажиран като преподавател (т.е. където си вадя хляба и където студентите ме ценят и уважават) се окажат повече от случайни стечения на обстоятелства, тогава вече - усетя ли се притиснат от стената и наказван за принципи и позиции - ще започна да водя и лични битки, защото не съм склонен да позволявам да ме мачкат и да смятат, че с административни хватки и натиск могат да ме накарат да загубя и ума, и дума и да престана да разсъждавам на глас...
  Сега обаче съм воден от искреното желание на България да й е по-добре. А това минава, няма как да не мине - през тревогите ми за начина, по който президентът осъществява своите правомощия и отговорности...
  Ето защо смятам, че сред първите ни усилия в тази посока е отвоюването на президента от олигарсите, връщането му на и сред българското общество, на и сред българските граждани.
  Това трябва да стане независимо от отишлото много напред и засилващо се негово обвързване с тези среди. Пак да уточня - не твърдя, а и не мисля, че това му обвързване е свързано с корупционни практики – то по-скоро се изразява в силната му привързаност към тези среди, към начина им на живот, към възможностите за преживявания и впечатления, които този живот предоставя.
  В значителна степен този проблем не е само на президента и по-общо, на нашите политици - той е язва, която разяжда демокрацията практически навсякъде на Запад. Защото да си политик, депутат, министър, премиер, президент - означава преди всичко да служиш на държавата и обществото си, а ние виждаме как и на Запад демократично избраните политици бързо и лесно свикват с екстрите на властта, с привилегиите, с високия стандарт, с хай-лайфа, към който се приобщават – прескъпи форуми, приеми, коктейли, хотели, възнаграждения, охрани, ваканции, секретарки (и секретутки), перспективи след политиката - бордове, управителни съвети, мисии в чужбина.
  И политиците, слугите на народа започват да въприемат като естествено полагащ им се всичкия този блясък, това лустро, този лукс, те се стремят да бъдат точно такива, каквито се изисква от тях да бъдат, да лобират за определени интереси, да се обвързват със силните на деня и с богатите - за да (о)станат част от тях.
  Това е тази „демократично избрана” аристокрация, която ме е смущавала и винаги ми е била чужда - с нейните постоянно растящи материални амбиции, с нейните пирове по време на чума, с нейното отношение към редовите граждани - като към аутсайдери, които трябва само да знаеш как да ги манипулираш.
  Но да се върнем към президента. Писал съм многократно, закото винаги съм смятал така - с кого да общува, с кого да танцува, с кого да ловува - това не е и не може да бъде само негов личен избор, защото той е президент, държавен глава.
  И нашето общество има право да го контролира, да „попива” всякаква информация за тези неща, да го критикува и да му казва истината в очите и в душата. Българското гражданско общество и българските граждани са в пълното си право да си поискат обратно президента, да се преборят той да се върне при тях, в другата България – тази, която се бори, за да оцелее; която иска нещата ни да се случват; която се тревожи, че страната ни се превръща в лошото момиче на Европа, в малка, пренеприятна и досадна пакостница, която казва на своите близки – Дай ми пари, акъл не ми давай!
  Не става дума за конфронтация с олигарсите и за тяхното сатанизиране, а за избор: Ти, господин Български Президент с кого си:
  ● С обществото, което иска да живее по правила, да бъде модерно и европейско, да има отговорни и намиращи се под граждански контрол политици, да има лидери с визия и мисия?
  ● Или с върхушката, която е уловила в мътните води на Прехода своите златни рибки и сега иска да си подреди България във вид най-удобен за лично ползване и то само и единствено за себе си?
  Никой не изключва от усилията на страната олигарсите, но те трябва да приемат европейските, демократични правила и да работят за доброто на България! А не с едно щракане с пръсти да назначават свои хора за министри -където и когато им е нужно, да „забравят” в кабинетите на политиците издути бели пликове, да си „подаряват” тлъсти хапки от българския национален продукт и от българските земи, да „изписват” български управници като сватбени генерали на своите семейни тържества, да подаряват тузарски ловни пушки - през оптичния мерник на които животът у нас изглежда коренно по-различен, държавата се струва „дръпваща стремително напред”, а бедното „прикарано” на пуския животно се вижда много лесно за улучване...
  Ние, българските граждани имаме не само моралното право, но и моралното задължение да поискаме от своя президент да се върне в реалната България, при реалните нейни тревоги. А не иззад дебелите зидове и пищните трапези на олигарсите да дочуваме неговия глас да ни казва: Да, може и да съм с тях и при тях сега, но те станаха такива, те забогатяха при Костов!
  Та това е пълен абсурд, такива неща моят президент няма право да казва, поне докато е моят президент...
  И когато най-престижен западен вестник, с който деловите хора на Запад си пият сутрешното кафе и си формират представите за света, пише неща, от които западните граждани подразбират, че българският президент като че ли е имал вземане-даване с не най-точните и не действащи в съгласие със законите хора, то в името на моята България, моят Президент трябва веднага да напише статия за истината и да я прати в този вестник – за да измие не толкова лекето по своя образ, колкото петното, лепнато върху България!
  Ако аз все още бях секретар на Първанов, точно това бих го посъветвал, както винаги съм го правил – само истина, само откритост, само откровеност, само прозрачност.
  Нещо повече, в дадения случай аз бих бил задължен да му предложа да го направи и дори бих му подготвил проект за отговор, защото едно подобно намекване в един подобен вестник има пряка връзка с националната сигурност на България – какво хубаво ще мисли Европа за нея, ако е хвърлена такава сянка върху нейния президент.
  Ние трябва да направим всичко, което се изисква от нас като европейско, модерно, гражданско общество:
  ● За да прекъснем задълбочаващото се отчуждаване на нашия президент от ежедневните радости и неволи на страната ни.
  ● За да предотвратим пълзящото асоцииране на нашия президент с участта, която тънката прослойка от няколко процента самоосъществил се и самопровъзгласил се елит иска за България.
  ● За да предпазим нашия президент от неустоимото затъване в измамния свят на свръбогатите олигарси.
  Защото те, олигарсите искат само едно - да си присвоят нашия президент, да му влияят върху позициите, да му определят приоритетите, да го сложат като скъпо украшение и скъп гост сред тях, за да се знае кои са те и чий е той.
  Този техен свят - признавам го - е много трудно устоим...
  Както ни учи митологията, всеки капитан на кораб, който се е поддавал на омайните песни на сирените, е завличал кораба си в дълбини, от които спасение е нямало и единствената им посока е била надолу – към дъното...
  Какво обаче е попречило на хипнотизирания от песните на сирените Одисей да отиде при тях?
  Попречило му е това, че Одисей бил здраво завързан на мачтата от собствените си моряци. И те отказали да го отвържат, колкото и настоятелно той да ги молил за това.

  26.07.2008 г. Николай Слатински

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
                _  __ __  __       
___ _ __ | |/ / \ \/ / _ __
/ _ \ | '__| | ' / \ / | '__|
| __/ | | | . \ / \ | |
\___| |_| |_|\_\ /_/\_\ |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.