И този разказ е от моята вече толкова безнадеждно далечна младост. Мястото му е също в рубриката „Ескизи от младостта“. Така най-вече на мен ще ми бъде по-ясно какъв съм бил аз и как съм разсъждавал някога – 1979–1980 г.

Спомен

Най-обикновен ден си отива, стичайки се по капчуците, отлитайки с вятъра и потъвайки заедно със слънцето зад хоризонта. Вечерта носи хлад и свежест, а от горичката достигат до нас сетните звуци на оживлението. Тънка, галеща привечерна нега леко ни обгръща и всичко се скрива в нея, губи очертанията си и всичко наоколо става сякаш неземно, ефирно. Прозорците на общежитията един по един светват и започват да излъчват загадъчност, та дори ти се приисква да надникнеш зад тях. Харковското студентско градче изоставя тревогите и напрежението от поредния ден и се изпълва с желание за отдих .

Ето още един разказ, който реших да приведа в рубриката „Ескизи от младостта“. Както и останалите, аз го открих в дългогодишния си архив. Той е част от моята искрена, лишена от мъдростта и патината на годините, младост. Писан е също така при прехода от 1979-а към 1980-а година.

Дъжд

Събуден от притварянето на вратата, Алексей усети някакво нетърпение в себе си и една странна, призрачна лекота. Ех, ако не беше този дъжд, те щяха да отидат със Саня в горичката, да поскитат из нея. В ранна есен там е приказно – спокойствие и тишина. И само едва пожълтелите все още листа шепнат помежду си нещо свое, нещо потайно. Горките листа – те не подозират още какво ги чака.

Този разказ е петият, който от моя архив ще „скочи“ директно тук в рубриката „Ескизи от младостта“. Това са разкази, писани от мен като много млад, преди 41-42 години, т.е. в края на 1979 г. и началото на 1980 г. Те носят отпечатъка на младостта и на едно тогава в голяма степен наивно желание – да се опитам да пиша нещо по-литературно.

Вертикален вятър

Излязох от хижата ядосан на себе си. Невъзможен съм. Понякога ми се струва, че имам ужасен характер и ме дострашава в такива моменти, че може би без да искам, несъзнателно, въпреки желанието си, измъчвам хората, които държат на мен и ме уважават.

Това е поредният разказ, писан от мен някъде през 1979-1980 г. и открит дълбоко скрит в моя твърде понатрупал се през десетилетията архив. Както и останалите ми разкази от онова време, той ще бъде достъпен в рубриката „Ескизи от младостта“.

Бай Мето

– Как е бай Мето? Как си? А добро ти утро!
– Добро утро, Ванка! Много рано идваш тая сутрин. Пръв си ми за днес.
– Жената е решила нещо да омеси, че нашите гражданчета ще ни дойдат на гости, та затова. Дай сега да караме наред, както ми е писала на бележката.

По-долу следва третият разказ, открит в моите архиви, който също ще може да бъде прочетен в рубриката „Ескизи от младостта“. Както и останалите някогашни мои разкази, той е писан в периода от края на 1979 г. до началото на 1980 г.

В новогодишната нощ

Нощта бавно се спусна над Харков и го прегърна с тиха нежност, преливаща от обич, както всеки друг път от много години насам. Градът този път не отговори на ласките ѝ, дори ѝ обърна гръб и продължи да потръпва в трескаво и трепетно очакване на Новата година.