Една от критичните и изключително важни подсистеми на системата за национална сигурност, която беше и продължава да бъде абсолютно игнорирана от президента Георги Първанов (който е и върховен главнокомандващ) е българската отбранителна индустрия.
  Аз нямам логично обяснение за този негов упорит и системен, постоянен и категоричен отказ да се обърне с лице към проблемите на нашия военно-промишлен комплекс (ВПК).

  От 18 години наблюдавам, изучавам и анализирам дейността на Министерството на вътрешните работи.
  Натрупал съм натрупал огромна информация, впечатления и разсъждения, които, мисля, че ми позволяват да се изказвам не само ангажирано, но и като експерт. Смятам, че имам моралното право да твърдя, че съм се опитвал да бъда полезен на МВР, да му помагам – в рамките на моите компетентности и в пределите на моята компетентост.
  Затова следя процесите в МВР с тревога и често изпитвам не само психологическа, но и почти физическа болка – винаги, когато знам, че нещата биха могли да бъдат много по-добри, далеч по-добри.

  Многократно в разговори с колеги, приятели и експерти е ставало дума за отношението на държавата към културно-историческите ценности и за частните колекции от такива наистна безценни ценности.
  Винаги в тези разговори съм споделял огромната изненада, която се стовари върху мен като секретар на президента, когато той, президентът зае публична позиция за амнистирането и фактически – за легализирането на незаконните частни колекции.

  Практически от самото начало на 2006 година президентът Георги Първанов започна своята предизборна кампания, с естествената цел да спечели втори мандат – т.е. да постигне това, което не беше по силите нито на Петър Стоянов, нито преди това на Желю Желев (с тази уговорка, че макар и да имаше втори мандат, все пак първият бе според старата конституция и изборът през 1990 г. стана от Великото народно събрание, а после, през 1992 г., след приемането на новата конституция, той и Блага Димитрова спечелиха драматично срещу фамозната двойка Велко Вълканов-Румен Воденичаров; струва си да поразсъждаваме: как би изглеждала страната ни ако не Желю Желев, а Велко Вълканов беше станал президент! Поне на мен при тази мисъл ми настръхват косите).

  За мен няма никакво съмнение, че в основата на нашата логична, посрещната и от двама ни с облекчение, раздяла с президента лежат сериозни разминавания в нашите възгледи по стратегически проблеми на националната сигурност и интересите на България, както и по отношение на разбиранията, които всеки от нас има за категории и понятия като морал, етика, принципи, достойнство и чест.