Позиции (Блог)

Интервю с доносник

  Никога не съм се хвалил и не съм парадирал с това, че не съм бил сътрудник на ДС.   В президентството през първия мандат на Първанов май бях единственият секретар без никакви връзки с ДС.
  
  Защо не съм се гордял с това? Ами защото от ДС не са ми предлагали, съответно не съм им отказвал. Виж, ако ме бяха натиснали, а аз не се бях поддал, тогава да се смятам нещо като герой. А сега какво - да вдигам шум какъв чист и почтен съм бил, след като ДС не ми е посягала ли? Може би не го е правила, защото съм правнук на враг на народа...

Непрекъснато производство на déjà-vu

  Като си мисля за европредседателството, все ми се струва, че преживявам нещо като déjà-vu. Смътно, размито, но déjà-vu...
  
  Вярно е, че тогава бях малък, но „днешността” ме връща като че през 1968 г., когато в София се провеждаше световен Младежки фестивал. Останал ми е в паметта приблизителен спомен (напълно възможно е, признавам, по-късните размисли и знания да са го допълнили избирателно) за:
  всеобщата превъзбуда на управляващите;
  спусканата отгоре патетика;
  повелената приповдигнатост;
  желанието да се мислим ние, българите, като разположени в пъпа на света;
  стремежа да покажем София като лъскава витрина, а всъщност поне донякъде потьомкинско село;
  щедростта на пръскането на „грешна народна пара”;
  натискът от властта народът да покаже колко е сплотен зад нея и да се държи прилично, за да не се изложим пред гостите...
  
  Впрочем, аз през последните няколко години постоянно живея с някакви усещания за déjà-vu. Цялото ни управление е сякаш едно непрекъснато производство на déjà-vu. В поведението, в маниерите, в изказа, в действията... Всичко е някакво повторение, някаква имитация на нещо, което е било, във въздуха се носи мирис не, а миризма на нафталин.

Подробности от пейзажа

  1.
От квартално кафене ми подвикват двама политици от Началото. Обяснявам им, че бързам за лекции.
Единият все пак ме пита защо ние сме били така наивни тогава и мислили ли сме каква паплач ще дойде...
Другият ме потупва философски по рамото:
- Кажи му, че така става обикновено - първите падат в кърви, последните стават първи!

Две удивителни книги от Панаира на книгата и техните предупреждения към нашето общество

  1. Сара Бейкуел, "В кафенето на екзистенциалистите".
  Ще спомена само за един фрагмент от тази книга.
  Става дума за мястото, отделено, донякъде пътьом, на идването на власт в Германия в началото на 30-те на нацистите.
  Мнозина интелигентни хора тогава, включително видни интелектуалци, вече станали или по-късно превърнали се в забележителни философи, не си дават сметка какво зло превзема Германия, подценяват го, омаловажват го, игнорират го, иронизират го.
  Те не вярват, че смес от агресивни типове, примитивни службогонци, брутални персони, нарцистични илитерати, откровени простаци, арогантни маниаци и ненавиждащи другостта, различността комплексари, могат да се задържат дълго на власт.

Цинизъм, повдигнат на степен наглост

  "Това е повече от престъпление, това е грешка."
  
  Тази фраза се приписва неточно на Талейран или Фуше.
  Както и да е, не авторството е важно за главното, което мисля и искам да споделя.
  
  За случая с "молекулите" и онкоболните, може да се каже:
  
  Това е повече от престъпление и много повече от грешка, това е цинизъм, повдигнат на степен наглост.
  
  Най-наглият цинизъм и най-циничната наглост на Прехода, може би.

Експорт на съдържанието