Позиции (Блог)

Европа ще се справи и изправи

  В своята книга "След Европа", макар да включва за аромат една щипка оптимизъм, Иван Кръстев все пак остава верен на заглавието.
  Днес има и обективни, и субективни причини европесимизмът да е печеливша позиция, за някои дори и кауза, за трети - убеденост, а за твърде много дори предопределеност.
  Мнозина в България стискат палци за края на Европа, макар ако се замислят какво това означава за България, едва ли биха щастливи от този факт. То при донякъде дисциплиниращите усилия на Европа спрямо страната ни, ние си живеем в проолигархичен постсоц, политиката ни е дълбоко пропита от корупция, мениджмънтът на държавата - от некомпетентност, граничеща с некадърност, политическият ни език - от простота, граничеща с простотия, правосъдието - от безнаказаност, обществото ни - от безхаберие към бъдещето.

За Демокрацията. Или дали наистина: Глас народен – бич Божи!

  Някога един наш, по-възрастен от нас съмишленик, чичо Гришата, светла му памет!, често прекарваше времето си в клуба на СДС и обичаше да си говори с мен, даже ми се струва, че по бащински ме обичаше. Той постоянно ръсеше различни сентенции, някои от които смущаваха всички ни. Даже бяхме склонни да мислим, че чичо Гришата, как да го кажа по-меко, леко е изместил центъра.
  Една от неговите сентенции от онова време на митинги и избори, беше:
  Глас народен – бич Божи!

Поведението на Орбан и Качински е по-честно и по-разбираемо, отколкото на техните побългарени аналози

  Моята схема на разсъждения за процесите в Европа е проста и ясна и като всяка подобна схема е уязвима. Но аз я смятам за вярна, правилна и точна. Така съм устроен, такава е ценностната ми система.
  Съгласно тази моя схема, всичко, което е лошо за Европа го възприемам като лошо.
  Като лошо за мен, за моите деца, за нашата държава, за нашето бъдеще.

Територията Абсурдия

  Детайли от два разговора в междучасията днес.
  
  Към мен се приближава мъж на около 35 г. Опитвам се да се усмихна, макар че при 8 часа лекции единственото, което искам е да взема глътка въздух и никой да не ме закача за нищо. Той ми казва:
  - Няма да Ви отнемам повече време, само исках да споделя нещо от снощния разговор с жена ми. Тя продава вестници, цигари, безалкохолни и проч. Разбира се и лотарийни талони. Потресена, смята, че народът ни е мръднал, изместил центъра. Възрастни хора се отказват от кафето, стоят сутрин от самото отваряне, купуват талони и трият, купуват и трият. Майки отказват на децата си нещо сладичко, защото било скъпо, а купуват талони и трият. Бащи, съпруги, младежи - всичко купува и трие. През последните месец-два това от епидемия е станало пандемия. Навъсени лица, злобни погледи, нервни жестове, готови за скандал, склонни да издерат очите на онзи, който помоли за вестник или цигари без ред, че бърза. Струва ти се, че ще разкъсат някого - купуват и трият. Нещо страшно е, повече от страшно е - трагично е. Всякакви хора като от лудница - блуждаещи погледи, болен блясък в очите и слюнки като пяна от устата... Жена ми е шокирана и иска да се маха оттам, макар че ако погледнеш, макар и жълти стотинки, но и тя печели от тази пандемия, защото продава талоните.

Нарастваща арогантност и ескалиращо безсърдечие

  Когато понякога сравнявам късния изчерпал се постсоц и сегашния проолигархичен постсоц, някои ме обвиняват в носталгия. Абсурд. Правя го, за да видим уродливите черти на днешния ни живот и може би да ни се прииска да живеем по-нормално, отколкото сега...
  Понякога просто времената са други, но понякога ние сме други и не задължително по-добри.

Експорт на съдържанието