Позиции (Блог)

Ухапването на змията

  1.
  Видяхме се за малко с бивш мой студент, борбено момче, решило цял живот да е бедно и преуморено, сиреч да се занимава с преподаване и наука.
  Дадох му обещаната рецензия. Сигурно и аз съм донякъде виновен, че му пуснах мухата за подобна кариера, но наистина бе много способен и обещаващ за това поприще.
  Той ме пита как съм. Отговорих му като Ийори - не много как. Но не се оплаквам, защото е грехота. Всъщност, добре съм - на фона на държавата...
  За довиждане младежът ми казва:

Като нашествие на скакалци

  Отидох в Централна поща да си платя пощенската кутия там - чинно и в срок.
  Но отказаха да ми вземат парите и така да отметна още една изпълнена точка от многото други преди Нова година. Не им работела системата.
  Казвам им - нека ви оставя парите, като проработи системата впишете каквото и където трябва и ми оставете касовата бележка в моята пощенска кутия. Така ще ми спестите ново разкарване в някой от двата последни работни дни от тази година.

Интервю с доносник

  Никога не съм се хвалил и не съм парадирал с това, че не съм бил сътрудник на ДС.   В президентството през първия мандат на Първанов май бях единственият секретар без никакви връзки с ДС.
  
  Защо не съм се гордял с това? Ами защото от ДС не са ми предлагали, съответно не съм им отказвал. Виж, ако ме бяха натиснали, а аз не се бях поддал, тогава да се смятам нещо като герой. А сега какво - да вдигам шум какъв чист и почтен съм бил, след като ДС не ми е посягала ли? Може би не го е правила, защото съм правнук на враг на народа...

Непрекъснато производство на déjà-vu

  Като си мисля за европредседателството, все ми се струва, че преживявам нещо като déjà-vu. Смътно, размито, но déjà-vu...
  
  Вярно е, че тогава бях малък, но „днешността” ме връща като че през 1968 г., когато в София се провеждаше световен Младежки фестивал. Останал ми е в паметта приблизителен спомен (напълно възможно е, признавам, по-късните размисли и знания да са го допълнили избирателно) за:
  всеобщата превъзбуда на управляващите;
  спусканата отгоре патетика;
  повелената приповдигнатост;
  желанието да се мислим ние, българите, като разположени в пъпа на света;
  стремежа да покажем София като лъскава витрина, а всъщност поне донякъде потьомкинско село;
  щедростта на пръскането на „грешна народна пара”;
  натискът от властта народът да покаже колко е сплотен зад нея и да се държи прилично, за да не се изложим пред гостите...
  
  Впрочем, аз през последните няколко години постоянно живея с някакви усещания за déjà-vu. Цялото ни управление е сякаш едно непрекъснато производство на déjà-vu. В поведението, в маниерите, в изказа, в действията... Всичко е някакво повторение, някаква имитация на нещо, което е било, във въздуха се носи мирис не, а миризма на нафталин.

Подробности от пейзажа

  1.
От квартално кафене ми подвикват двама политици от Началото. Обяснявам им, че бързам за лекции.
Единият все пак ме пита защо ние сме били така наивни тогава и мислили ли сме каква паплач ще дойде...
Другият ме потупва философски по рамото:
- Кажи му, че така става обикновено - първите падат в кърви, последните стават първи!

Експорт на съдържанието