1.
  Ситуацията в страната ми напомня отново за анекдота, разказан от великия философ Кант:
  Лекарят постоянно говорил на болния, че всички симптоми говорят за несъмненото му оздравяване.
  А болният, в отговор на въпроса как се чувства, рекъл:
  - Умирам от непрекъснато подобряване.

  Има старо като света правило:
  Един път е случайност.
  Втори път е тенденция.
  Трети път е закономерност.
  Четвърти път е закон.

  Не ми се искаше днес да водя схоластични спорове за значението на 10 ноември 1989 г.
  От една страна, то си е очевидно, че този ден постави началото на радикални промени - и в живота на страната, и в моя живот.
  От друга страна, не мога да забравя онези фантастични и понякога рисковани мои въвличания в бурното начало на Прехода и завинаги ще кътам свидните си спомени за тях.

  Водят се все още отделни битки в страната ни. Дава се тук или там някой и друг отпор. Има епизодични искри на недоволство. Не е хептен да няма и не е като да е без хич.
  Това е важно, па макар несъгласията и съпротивите да са със затихващи функции.
  Така се създава усещането, че обществото е живо или поне, че не е предало окончателно Богу дух.
  Всъщност, обаче, зад фасадата на това социално живуркане, топуркане, залъгване и заглъхване протича нещо, което може един ден да се окаже страшно – като реалност и жестоко – като последици.

  Една убийствена книга:
  Анна Заркова, "Българската мафия, както я видях"!
  Много силен, безпощаден разказ за ... България, каквато я живяхме. И живеем.   Много ясно и точно огледало, в което образът на случилото се през Прехода е безобразно крив и уродлив, но най-малка вина има за това именно огледалото.
  
  Следва дългичък цитат от тази книга - а такива, дори много по-силни и стряскащи, могат да се приведат буквално през страница: