Последните събития и спорове (Цар Самуил, „Време разделно”) не са причина, те са само пореден повод за следващите мои разсъждения. За тези неща си мисля отдавна и общо взето съм направил своите изводи...
  Разбира се, няма да коментирам неща, които създават шум в системата:
  -- ортодокси, за които каквото ни е набил в главите соц-ът, това е единствено възможното и несъкрушимо правилното разбиране за миналото незабравимо и българското и родното, което ако не се люби, тачи и милее, значи те записва в графата „национален предател” или поне „родоотстъпник”.

  Една болест може да се лекува ефективно само когато е поставена точна диагноза и след това тя се "атакува" по правилния начин - с вярното лечение.
  В противен случай се "лекуват" симптоми и синдроми, което води до окончателно изпускане на болестта.
  Няма нищо безкрайно страшно, ако диагнозата звучи страшно. Но в България се смята, че една страшна болест е смъртна присъда. Затова се крием от нейното произнасяне или като я чуем, страхът от самия страх ни убива повече и от болестта. А такава болест е "само" опасност с по-висока, но не задължително и често далеч не 100%-ва вероятност за фатален край.

  В различни области на науката, по-скоро в различни науки - теория на игрите, теория на хаоса, теория на катастрофите, социална и личностна психология, културна антропология, социобиология, етология и мн. др. - се използва т.нар. Дилема на затворника (Prisoner's Dilema).
  Не бих обяснявал точно тук тази Дилема по-подробно, както и защо тя се нарича така. В общия и лесно преводим на и приводим към разбираеми понятия случай, това е стратегическа игра (да кажем - игра, в която участниците има някакви свои стратегия) между двама участника, при която всеки от тях преследва само своя интерес, няма доверие в другия, гледа да го "накисне", измами, "прецака", надхитри, а накрая губят много сериозно и двамата. В същото време, ако те не подхождат грубо егоистично, ако не смятат, че винаги когато печели единият, задължително губи другият, ако не намират общи интереси, ако смятат, че имат стратегии, а всъщност на практика нямат такива, то те могат да постигнат резултат, който в една или друга степен да удовлетворява и двамата.

  По принцип отделни прояви на управленска глупост не трябва да предизвикват далеч отиващи изводи.
  В този смисъл идиотщината на онзи кмет със захарта по магистралите би могла да се таксува именно като идиотщина, като недомислица, тъпа импровизация и миг на мозъчно затъмнение.
  Даже нямаше да има нищо страшно да проявим грам чувство за хумор, защото и без това в България започна да става доста мрачно.

  Тези дни бях за малко в Украйна – в Киев и Харков.
  И тук ми се иска да споделя някои свои впечатления и разсъждения след пътуването в тази ключова за националната, регионалната, континенталната и дори за глобалната сигурност държава.
  Но най-напред да кажа четири нещица за България – така, както я „видях“ от Украйна.
  Първо, гледана дори от Украйна, България изглежда ужасно провинциална, анархистична, хаотична и живееща глупаво държава. Наистина няма такава държава! Дребни ежби, дребни теми, дребни страсти, дребни политици. Дребно и раздробено общество…