Едно от намаляващите като количество и качество удоволствия, които може да си позволи един човек след като премине отвъд 50-ата си годишнина, е четенето на книги.
  А истински малък празник на душата настъпва, когато попадне на някоя стойностна и пълна с креативни идеи книга.
  Такава книга, която с удоволствие препоръчвам на моите студенти е:
  Ерик Ейбрахамсън и Дейвид Фридман, “Безупречният безпорядък. Скритата полза от хаоса”, С., „Изток-Запад”, 2009 г., превод Ина Димитрова.

  Диагнозата за състоянието на българската демокрация не е никак добра. Преходът продължава да генерира хаос, лоша управляемост, разпадащи се ценности, засилващо се социално разслоение и нарастваща обществена и индивидуална апатия сред хората.
  Всъщност, много, наистина твърде много от това, което се случва у нас е отдавна вече анализирано, синтезирано и прогнозирано от видни, мъдри умове, от класически и съвременни, must read автори. Един от тях е Робърт Низбет.

  Знам, че моето интервю във в. „168 часа” (виж на този сайт) беше посрещнато с голям интерес. Получих редица отзиви, казаха ми роднини, приятели и познати, че то се чете и обсъжда на много места, няколко вестника ме поканиха за продължение на разговора, видях в Интернет, че е било обект на различни коментари и цитати...
  За мен по-важното е обаче, че по реакциите на това интервю могат да са направят някои много симптоматични изводи за страната ни, за нейната демокрация и за настроенията и тревогите на хората у нас.

  Вчера имах много интересен разговор с трима младежи. Двама от тях са студенти, третият не смята, че си струва да си губи времето със следване у нас, защото там не научава нищо, което да му дава повече знания и умения в професията, а за учене навън няма нужните средства.
  Дълго тази нощ разсъждавах над казаното от тях.

  Този ден ни напомня за нашите близки и любими хора, които са си отишли оттук завинаги.
  Душите им се спускат при нас, за да ни успокоят, че там, където са те им е общо-взето добре, че са спокойни и не чак толкова тревожни. Наистина, понякога им е самотно и почти през цялото време тъгуват за нас... Разбира се, че ни очакват, но въпреки това се молят нашето преселване при тях да се отложи, да се позабави – и то колкото се може по-дълго.
  Защото все така ни обичат повече от себе си.