Идеята за провеждането на форум, подобен на Софийската енергийна среща е стара - поне от преди петилетка време.
  Но след мандат и половина на пропуснати възможности да направи нещо значимо; след като позволи на дребните ежби на политическото ни ежедневие да изцеждат творческите му усилия; и след очевидните прояви на слабост да устоù на засмукващите изкушения, съпътстващи властта, сега, с това „газово” мероприятие Георги Първанов дава воля на разбираемите си човешки и лидерски амбиции да постигне нещо по-сериозно, с което да остави някаква диря, та чрез нея да се осмислят неговите десет години на президентския пост.

  Отвличанията на бизнесмени и-или заможни хора у нас придобива характера на епидемия. В този смисъл са разбираеми исканията за по-крути, по-сурови, по-безкомпромисни законови мерки. В края на краищата, ситуацията започва да се превръща в кризисна. Ето защо, съответно, трябва да се действа като при криза.
  И все пак...

  Онзи ден станах неволен свидетел на преинтересен политически спор.
  По алеята в парка вървяха и се караха доста шумно двама души - вече застаряващ баща и все още младеещ се син.
  Бащата някак успяваше да харесва едновременно и Сергей Станишев, и Бойко Борисов, а синът очевидно не понасяше и двамата.
  Синът превъзбуден ругаеше: „Карат се, правят народа луд, а и единият, и другият за нищо не стават!”
  А бащата обиден се сопваше: „Какви хора сте това вие, бе? И този лош, и онзи лош! Костов такъв, царят – онакъв!! Никой политик не може да ви угоди!!!”

  През цялата тази седмица се натъквах на толкова абсурди, че имах чувството, че живеем в света на Михаил Булгаков, а по-скоро в света на неговия шедьовър „Майсторът и Маргарита”.
  Сякаш Воланд, професорът по черна магия е дал воля на своята неясна, необяснима, а може би дори нечиста сила и прави всичко да бъде объркано и с краката нагоре, т.е. – в разрез с нормалната логика.
  Затова ми е трудно да се фокусирам върху една-единствена тема и да поразсъждавам над нея поне отчасти позитивно, както упорито и неотстъпчиво ме съветва един мой приятел.

  Мои приятели ме питаха защо не напиша нещо за дебата между Сергей Станишев и Бойко Борисов?
  Какво да напиша? Нищо друго, освен: Жална й майка на България...
  Впрочем, не – ще напиша все пак нещо. Но то ще бъде заедно с няколко други наблюдения, които не ми позволяват да съм така позитивен и оптимистичен в своя сайт, както тези дни ме посъветва да бъда един познат (в смисъл – да я карам по-спокойно, да си пиша експертни неща за националната сигурност, а да оставя ядовете на тези, които и без това освен да се ядосват, за друго не ги бива, защото сме били народ от мрънкала, хленчовци, стенячи, самооплаквачи, „путьовци” и сбабичосани мижитурки).