Вчера си говорим с мой близък. Той ми разказва следната история, която общо-взето звучи доста типично за нашите географски ширини.
  
  - Отивам в една институция да си взема нужната ми справка. Там имам приятел и двама добри познати, та реших да използвам случая да обядваме заедно във ведомствения им стол, че и аз да хапна нещо по-прилично на по-прилични цени, щом така и така съм там.
  Като си свърших работата, отидох при приятеля, да се съберем, значи, в кабинета му. И се събрахме. Пък като започнаха те тримата един през друг – как в тяхната институция не се търпяло, как новото ръководство хал хабер си нямало от работата, как било диктатура, Оруел направо, доносничество и надзор, как се били унижавали професионалистите, как всичко отивало по дяволите, защото се рушало, станало много тежко и те щели да се разбунтуват много скоро.
  Аз ги питам – защо си мълчите, защо давате да ви мачкат, вие поне сте тук от гръбнака на институцията, ако се опитате, ще сплотите хората зад вас, ще отидете по-нагоре, ще се оплачете в медиите? Какво ще ви направят, ако сте единни?

  Не. Не разбирам, наистина не разбирам това масово коментиране на една фраза за нови бойни самолети.
  
  Да. Да, това, което не е трудно да се разбере, е че все пак фразата е на много високо отговорно лице в държавата.
  
  Но. Но какъв е смисълът да се дискутира тази фраза, след като много, твърде много пъти досега е казвано от това високо отговорно лице по същия начин нещо. После е казвано нещо противоположно на него. А след това е казвано нещо, което е противоположно и на първото, и на второто. Могат да се посочат редица примери, ала за повече убедителност на написаното, ще напомня само за АЕЦ Белене и Южен поток.

  Извън всякакви контексти на реалното ежедневие, много пъти, вкл. и в този, писан преди една година текст - http://nslatinski.org/?q=bg/node/897, аз съм се опитвал да разсъждавам над един много важен проблем за мен (казвам за мен, защото за провалите в нашия Преход и аз чувствам своя лична вина, все пак, макар и не на решаваща позиция, но бях част от първия отбор със сини политически фланелки). Този проблем, накратко и малко повърхностно заради краткостта, може да бъде формулиран така – как така запазихме само лоши(те) черти на соца и дадохме воля на лошите черти на демокрацията, а по-точно – на формалната като процедура и фасадната, доколкото зад фасадата са реалните олигархични владетели на България, демокрация. И така получихме проолигархичен политически режим, управляван по формално демократични процедури. Като при този режим хората, обикновените хора, загубиха практически всички защитни механизми, които им бе дал соцът.

  Понеже не разбирам от футбол, ще си позволя да цитирам един мой приятел:
  - Този олигарх си мислеше, че ще може до безкрай да консумира ползите от подарения му бизнес, а да прехвърля на държавата щетите от него... И милионите от футбола - апетитни и напълно реални, абсолютно безотчетни европейски пари - ще си ги взима за себе си, за лични капризи и личен мегастандарт и ще харчи част от тях, за да купи и футболния съюз, и цялото първенство, и една трета от А група като подизпълнители, и телевизионните права за мачовете. Дойде време да плаща и връща, ако не иска да плаче и да повръща.

  Някога, виждайки колко зле работим като екип в президентството, се опитах да помогна на президента Първанов да оптимизира дейността на своите съветници и секретари.
  Първанов бе изградил силно централизирана структура, в която той е всьо и вся, с правомощията на господстващ началник. Исках да му кажа, че всяка силно централизирана структура, в която „Началникът е Бог“ е много неадекватна в екстремална ситуация и e уязвимо място в кризисния мениджмънт, защото в нея хората обикновено се опират на привичното, на добре познатото и създаващото комфорт; вниманието им лесно се приспива; целите се размиват; представата за реалността се изкривява.