Този ден ни напомня за нашите близки и любими хора, които са си отишли оттук завинаги.
  Душите им се спускат при нас, за да ни успокоят, че там, където са те им е общо-взето добре, че са спокойни и не чак толкова тревожни. Наистина, понякога им е самотно и почти през цялото време тъгуват за нас... Разбира се, че ни очакват, но въпреки това се молят нашето преселване при тях да се отложи, да се позабави – и то колкото се може по-дълго.
  Защото все така ни обичат повече от себе си.

  Заглавия в медиите: „Лавина от далавери в НАП”, „15 олигарси замесени в ДДС-измами чрез офшорки”, „300 милиона лева източили чрез митнически операции”, „НАП източва ДДС”, „НАП като генератор на корупция”, „Министър покровителствал аферата с източването на ДДС”...
  Това, което се случва тези дни в страната ни е поредното, но в същото време едно от най-силните доказателства, че държавата у нас гние. А когато държавата гние, държавността гине.

  Ако продължавам да хвърлям светлина върху всичко, което се налага да преживея през последните ми работни дни в Академията на МВР, то е защото съм убеден, че зад моя „частен” случай, описан в предишните материали с това заглавие, надзърта самозабравилата се същност на огромна част от българския управленски и политически елит.
  Този „частен случай” е симптом, чието анализиране би ни помогнало да поставим по-точна диагноза на тежкото заболяване на българската демокрация.
  Демокрация, която придобива уродливи черти, нямащи нищо общо с идеалите и идеите, заради които някога изпълвахме площадите, булевардите и стадионите и обещавахме на хората, че ако тръгнат след нас, ако ни се доверят, ако ни повярват, България ще се промени към по-добро – по-добро за държавата, за обществото и за обикновените граждани.

  Тук ще стане дума за Русия, но не и за неотдавнашното посещение на нашия президент в Москва.
  Не искам да коментирам това посещение, за да не бъда обвинен, че ето, отново пиша срещу Георги Първанов
  Макар че когато пиша, аз пиша за него, а не срещу него.
  И не е моя вината, ако материалите ми се получават най-често критични. Важното е да се пише принципно, а не по принцип.

  Всъщност, Бойко Борисов не каза в Чикаго нищо ново. Нищо, което да не е казвал вече, макар и с малко по-различни думи. Нищо, което всеки от нас да не си го е мислил - кой с болка, кой с тревога, кой с отчаяние, кой с омраза, кой с омерзение...
  А се вдигна шум до небето.
  Ние какво - не си познаваме държавата? Или не знаем какво ни чака след 50 години, когато българският етнос ще бъде по-малко от половината в страната ни? Нима като родители не се притесняваме, че отглеждаме потенциални емигранти?