Слушам масови коментари. А даже и да не ги слушам, вече знам какви ще са те. Всичко в тях е много просто и логично. Едномерно, кристално ясно, очевидно и несъмнено.
  Западът е гаден и виновен за всичко.
  ЕС се разпада ако не до края на този, то поне в началото на следващия месец.
  Империализмът е най-висш стадий на либерализма.
  Като Кремъл няма втори, тъй единствено прав на света.

  За станалото в Берлин каквото и да се каже, ще е малко и неточно. Това е трагедия.
  Не е време сега да се водят научни спорове - как се нарича случващото се.
  За близките на жертвите е все едно дали е тероризъм, дали е хибриден конфликт с висока интензивност, дали е въоръжена борба с използване на средства от арсенала на терористите, дали е асиметрична война, дали е перманентна война.

  1.
  Всякакви хора има, не бива да се правят обобщения.
  Но бицепсите като аргумент,
  дебелият врат като визитна картичка,
  пълното незачитане на нормалността в отношенията,
  прибягването към грубата сила в конфликтите (дори в напълно безобидните конфликти) между хората,
  мутренските нагласи,

  Хората в България са все по-раними от неверие и постоянно подозират, че властта, всяка власт, няма скрупули да ги излъже или поне да не им каже истината.
  След известен ръст на доверието в нашето общество в началото на Прехода, през последните години то, доверието непрекъснато намалява, ние се превърнахме в Общество на недоверието, на не-вярването, на съмнението във всяко нещо и във всички и това вече не е симптом за начало на болест, то е синдром на тежко социално заболяване. Който желае, може да прочете "Доверие" - една по-стара книга на Франсис Фукуяма, за да види какво се случва в Общество без социален капитал, без доверие...

  Знам, че мнозина ще реагират остро на това, което сега ще напиша, но...
  Когато Ружди Ружди спечели първата ни и единствена от много години насам олимпийска титла в Рио, той бе българин, голям българин, истински българин, българин с голяма Буква.
  А сега нападателят в берлинското метро не бил българин, бил циганин.
  В първия случай признанието бе за България. Във втория случай срамът бе за България.