Онзи ден станах неволен свидетел на преинтересен политически спор.
  По алеята в парка вървяха и се караха доста шумно двама души - вече застаряващ баща и все още младеещ се син.
  Бащата някак успяваше да харесва едновременно и Сергей Станишев, и Бойко Борисов, а синът очевидно не понасяше и двамата.
  Синът превъзбуден ругаеше: „Карат се, правят народа луд, а и единият, и другият за нищо не стават!”
  А бащата обиден се сопваше: „Какви хора сте това вие, бе? И този лош, и онзи лош! Костов такъв, царят – онакъв!! Никой политик не може да ви угоди!!!”

  През цялата тази седмица се натъквах на толкова абсурди, че имах чувството, че живеем в света на Михаил Булгаков, а по-скоро в света на неговия шедьовър „Майсторът и Маргарита”.
  Сякаш Воланд, професорът по черна магия е дал воля на своята неясна, необяснима, а може би дори нечиста сила и прави всичко да бъде объркано и с краката нагоре, т.е. – в разрез с нормалната логика.
  Затова ми е трудно да се фокусирам върху една-единствена тема и да поразсъждавам над нея поне отчасти позитивно, както упорито и неотстъпчиво ме съветва един мой приятел.

  Мои приятели ме питаха защо не напиша нещо за дебата между Сергей Станишев и Бойко Борисов?
  Какво да напиша? Нищо друго, освен: Жална й майка на България...
  Впрочем, не – ще напиша все пак нещо. Но то ще бъде заедно с няколко други наблюдения, които не ми позволяват да съм така позитивен и оптимистичен в своя сайт, както тези дни ме посъветва да бъда един познат (в смисъл – да я карам по-спокойно, да си пиша експертни неща за националната сигурност, а да оставя ядовете на тези, които и без това освен да се ядосват, за друго не ги бива, защото сме били народ от мрънкала, хленчовци, стенячи, самооплаквачи, „путьовци” и сбабичосани мижитурки).

  Едно от намаляващите като количество и качество удоволствия, които може да си позволи един човек след като премине отвъд 50-ата си годишнина, е четенето на книги.
  А истински малък празник на душата настъпва, когато попадне на някоя стойностна и пълна с креативни идеи книга.
  Такава книга, която с удоволствие препоръчвам на моите студенти е:
  Ерик Ейбрахамсън и Дейвид Фридман, “Безупречният безпорядък. Скритата полза от хаоса”, С., „Изток-Запад”, 2009 г., превод Ина Димитрова.

  Диагнозата за състоянието на българската демокрация не е никак добра. Преходът продължава да генерира хаос, лоша управляемост, разпадащи се ценности, засилващо се социално разслоение и нарастваща обществена и индивидуална апатия сред хората.
  Всъщност, много, наистина твърде много от това, което се случва у нас е отдавна вече анализирано, синтезирано и прогнозирано от видни, мъдри умове, от класически и съвременни, must read автори. Един от тях е Робърт Низбет.