Отново и отново за острия дефицит от професионализъм (Защото животът непрекъснато ни го доказва и ни наказва)

  Драмата на семейството на Ангел Бончев е поредната капка, която прелива чашата на търпението и отчаянието.
  Длъжни сме да прогледнем – ето го истинското лице на нашия Преход – нагло, безскрупулно, хищно, аморално и безогледно.
  Живеем в жалка, слаба, куха държава - на безнаказаността, безхаберието и безсилието. Няма какво повече да се добави.
  Впрочем, има. Затова ще говоря тук за непрофесионализма.
  Макар и да не са известни редица детайли от “операцията” на МВР и събитията, довели не до развръзката, а до още по-фрапиращата завръзка с отвличането на съпругата на Ангел Бончев, повечето експерти отбелязват непрофесионализма, с който са действали служителите на МВР. Това започва да се превръща – за огромно съжаление – в практика, в стандарт, в норма.
  Достатъчно е да си спомним кошмарния случай със сестрите Белнейски – пример за безпримерен непрофесионализъм
  А как да бъде иначе? Виновни ли са тези, които не могат и не знаят достатъчно? Или поне единствено те ли са виновни?
  Вече близо 20 години - с ускоряващи се темпове - можещите и знаещите са изтиквани на заден план, мачкани са, натиквани са в миша дупка – за сметка на съпартийци, любовници, протежета и фаворити, разни мамини синчета и дъщерички, наши момчета и момичета? Аз 5 години алармирах за това президента, не спрях да говоря и пиша и след това – по различни телевизии, радиа и вестници.
  Непрофесионализмът в нашата администрация – както в държавната, така и в общинската – се е превърнал вече в заплаха за националната сигурност. А непрофесионализмът в системата ни за национална сигурност генерира несигурност и прави обществото заложник на почти неизбежни катастрофи.
  Да вземем Челопечене – София можеше да гръмне и с това да пострадат не хиляди, но може би и десетки хиляди души.
  Удивително е, че медиите не пожелаха да извадят на светло например напълно анонимните зам.-министри в Министерство на отбраната и в Министерството на извънредните ситуации.
  Струва си обаче да ги видим тези хора, да бъдат попитани - какво правят те в МО и МИС, за какво отговарят, от какво разбират. Но да отговарят лично, устно и членоразделно, а не едва-едва сричайки написани им от някой подчинен справки.
  Има ли някой в МО, който е отговарял за утилизацията? А за търговията с всичко, вкл. с боеприпаси? Нима само ген. Румен Цоков трябва “да опере пешкира”, да му подадат “доброволно” оставката? София за малко не гръмна и няма нито една, ама нито една политическа оставка - в министерство, което според каноните на съвременните гражданско-военни отношения за военните остава да казват само Как нещо да се направи?, но не те, а цивилните са тези, които казват Какво да се прави?, те и само те имат пълната власт при всяка продажба, при всяка далавера. Да, вярно е, това не може да стане без военните, но все пак – в основата на всичко в МО е цивилното ръководство.
  И след взрива в Челопечене, и при влака-факла, и в редица други случаи, всеки от политическите ръководители казва като вода ненапита: Ако се докаже вина, ще си подам оставката!
  Ако се докаже вина, тогава има съд и присъди. Но тук става дума не толкова и само за вина, а най-напред за отговорност!!
  И е пределно ясно, че щом носиш отговорност, особено пък политическа отговорност, първото нещо, което си задължен да направиш е да си подадеш оставката. Извинявам се, но когато един отговорен политически фактор не намира основание при такива азбучни за политическата култура случаи да си подаде оставката, той е или кретен, или смята обществото и хората за кретени. Подаваш оставката веднага, незабавно! А после е на ход министър-председателят: да прецени да я приеме, или не.
  Дайте да ги видим зам.-министрите в МО: Панчев, Иванов и уникалния Бозаджиев (за новоназначеното невинно създание там засега не ми се говори – защото не искам да обиждам нежния пол).
  Дайте също да ги видим зам.-министрите в Министерството на извънредните ситуации: кой е този Чакъров, защо е толкова несменяем Пеевски, умее ли добре да пише и чете Филипов?
  И кой от тях – в Министерството на извънредните ситуации (!) отговаря за ... “здравословни и безопасни условия на труд”.
  И защо от сайта на това министерство (!) човек може само да научи, че днес след пладне ще има купеста облачност...
  Да си зам.-министър не е джакпот от политическото тото. Това е огромна отговорност, за нея се иска даже много повече от това да умееш да пишеш и говориш на правилен български език. Трябва да бъдеш професионалист, да знаеш поне нещо от националната сигурност, а не да парашутираш с партийна протекция и После шапка на тояга! Или След мен и потоп!
  А зад зам.-министрите се спотайват орляци (или орди) от съветници и експерти във чудовищно раздути политически кабинети. Плащай, клети данъкоплатецо, днес му е времето!
  Не, не слагам под един знаменател всички министри, зам.-министри, секретари, съветници, експерти. Сред тях има хора, които си разбират от работата, които се трудят денонощно.
  Но лекуването на демокрацията става единствено с повече демокрация. Това, освен всичко друго, означава много повече прозрачност и контрол. Ето защо тези десетки или стотици чиновници, тези пълнежи на политически кабинети трябва да бъдат извадени на светло, да се знае от обществото с какво се занимават, кои са, имат ли познания и ценз да управляват или да съветват в такива важни, ключови подсектори от националната сигурност.
  За един министър на отбраната преди време се носеше виц сред студентите – че когато му предложили този пост, той поискал 3 минути да си помисли. Защо 3 минути? За да отиде до кухнята и да каже на жена си: Видя ли ма, ти казваше, че за нищо не ставам, а ето че днес ставам министър на отбраната!
  За друг военен министър пък пишат: Той искаше да стане министър на отбраната, защото беше попривършил парите.
  (Спокойно, това се е случило преди близо век...).
  Трети военен министър в прилив на нежност обича да казва: Влязох в Министерството на отбраната богат, станах богаташ.
  За моя утеха мога да изтъкна, че дадох личен пример какво съм правил като секретар по националната сигурност – една не малка част от това, за което съветвах 5 години президента го публикувах в книга – нищо, че то е едва 25% от свършената от мен работа, но и по него може да съм види и съди дали съм ял даром белия хляб, както обичаше да ни навиква един от най-верните стражи пред вратата на президентския кабинет.
  Защото ако рибата на професионализма се е вмирисала от главата, то надолу по йерархията не може да бъде другояче – кой ще се старае да знае и може повече, да се бъхта, да се саможертва, да си разстройва от преумора семейството и да си изпуска поради заетост децата? Никой или все по-малко...
  По-добре си намери някой, който да те избутва напред, да те пази от неприятности, да ти бъде здрав гръб – някоя партия, някой потентен началник, някоя уморена от нелюбов шефка, някой татко, вуйчо или чичко-паричко. И после: Пей сърце!
  Само че когато става дума за национална сигурност, тогава може да стане опасно, ако си недоучен или просто некадърен.
  Тогава може да прелее язовир и да съсипе живота на хората в 800 къщи в подножието на язовирната стена. Може да пратиш да се разбие хеликоптер с трима мърцина загинали пожарникари. Може да си от “Гражданска защита”, а да не научиш, че на няколко километра от теб хората горят като факли в един незнайно как запалил се влак. Може да те “изработят” бандитите и да станеш за смях пред цялото общество. Може да заложиш под столицата няколко тона лошо съхраняван и зле охраняван тротил. Може да не знаеш, че като кмет ще трябва да обявиш – ако и когато се налага – бедствено положение...
  А после да редиш глупости от рода: Ще възстановим щетите на пострадалите от бюджета на Министерството на отбраната (или на Общината, на Агенцията, на Комисията). Не е ли ясно, че това са парите не на някои ведомство, а на данъкоплатеца! И той страда два пъти – първо от самото бедствие, допуснато поради безотговорност и непрофесионализъм, а после защото неговите пари отиват при фирми, избирани по политическа целесъобразност - за да възстановяват щетите от бедствието.
  Никога виновни политици, министри, чиновници не плащат от своя джоб за щетите, които те с нехайство и дилетантство са причинили. Друго би било, ако плащаха за безхаберието си.
  У нас наказват не за престъпна безотговорност и престъпна некомпетентост, а за това, че казваш истините, че отстояваш мнението си, че държиш на принципи, че те боли за България.
  Както се казва – последно, но не по значение. При толкова отговорни и стриктно наблюдавани от ЕС задачи в борбата с престъпността и тероризма, при толкова зачестяващите и все по-тревожещи ни примери за отслабващ непрофесионализъм в Министерството на вътрешните работи и в другите структури от системата за национална сигурност, според мен е странно и необяснимо, че за първи път от десетилетие в Академията на МВР няма прием на бакалаври за … факултет “Сигурност”.
  От гледна точка на интересите на националната сигурност подобна ситуация, граничеща с абсурда не може да бъде нищо друго, освен груба стратегическа грешка, която трябва да се преосмисли и час по-скоро да се направи нещо, което да спре хлъзгането на Академията на МВР по нанадолнището и по този начин да се предпази тя от превръщането си в ПУЦ.
  Да, нека "ПУЦ" не звучи пресилено...
  МВР се нуждае от изключително добре подготвени кадри, обърнати с лице към 21 век и способни да подпомагат държавата в нейната основна задача - производството на сигурност за обществото и неговите граждани.   Вярно е, че само с работа, с упорита работа и много години стаж се изгражда високо професионалният служител в МВР. Но за да стане такъв, той трябва да има качествена и модерна първоначална подготовка. У нас никое друго учебно заведение не може да даде по-добра такава първоначална, базисна, системна и професионална подготовка от Академията на МВР.
  Много е важно над проблема да се замисли преди всичко ДАНС, а най-вече - ръководният ешелон на ДАНС. Има нещо сбъркано в тезата за водещото начало на потребителските изисквания и приоритети, че Потребителят определя всичко (и ако потребителят, т.е. ДАНС каже не, бакалаври от Академията на МВР не ни трябват, то като през тази година няма да има прием на бакалаври в Академията на МВР!?).
  Първо, как се формират тези потребности - може би от инерцията, от навика, от интуитивното желание да правиш това, което искаш и можеш, а не това, което трябва и си призван от новите предизвикателства и рискове...
  Второ, дали това не е страх от новото, от качествената промяна на целите и задачите на системата за национална сигурност? Къде по-лесно е да повтаряш, макар и вече в първото десетилетие на 21 век - на нас ни трябват само и единствено агентуристи?!
  Трето, не е ли това отношение на ДАНС към факултет "Сигурност" резултат от един известен психологически синдром - да определяш своите потребности на базата на своите способности? Т.е. това мога, това зная, от това разбирам, значи ми е необходимо това и само това, което моите знания, умения и разбирания изискват и позволяват... Ако не искам да се отърся от рутината, тогава рутината ще ми казва от какво се нуждая и тя ще иска подготвяните от факултет "Сигурност" кадри да са най-много на нивото на тази моя рутина.
  И четвърто, нали затова има професионалисти, експерти, преподаватели и учени в Академията на МВР - те да анализират новите предизвикателства и рискове, да се надигат на пръсти и да виждат какво ни чака отвъд хоризонта, да отварят очите и ума на Потребителя. И на базата на техните анализи и прогнози да подсказват и да формират новите потребности на структурите от системата за национална сигурност! Ако това не се прави, ако готвим само и единствено агентуристи и учим единствено и само това, което и баба знае от десетилетия, то когато тези нови предизвикателства и рискове ни връхлетят, то как ще ги посрещнем, с какви знания, с какви методи, с какви практики, с какъв интелект, с какъв инструментариум?
  Никой не отрича необходимостта да се подготвят агентуристи - те са твърде важни, много нужни, изключително потребни. Но нека се зимислим, нека си сложим ръка на сърцето, нека си дадем сметка - в какво време живеем и може ли човек да бъде специалист в системата за национална сигурност без ясното разбиране на същността на националната сигурност; без да познава процесите в страната, региона, Европа и света; без да е наясно с националните интереси и заплахите и опасностите, които съществуват днес пред тези интереси... Всъщност, това е напразен спор. Западът, развитите демократични държави отдавна са дали отговор на всички терзания по този спор. Вече не може както преди - да правиш само и главно това, което можеш, за което си подготвен. А трябва да можеш да правиш преди всичко и основно това, което трябва да правиш, което обстоятелствата и приоритетите ти диктуват. Вече не способностите определят мисията, а мисията определя способностите.
  И аз съм свидетел, че Факултет "Сигурност" в Академията на МВР започна да прави първи и заредени с много бъдеще стъпки към превръщането си в истински полезен за България Факултет "Национална сигурност". Само че с тясното си ведомствено мислене (а всяко ведомствено мислене така или иначе е тясно), ДАНС засега не разбира това и сама се опитва в стратегически аспект да реже клона, на който седи, да руши стената, на която се опира, да пресушава кладенеца, от който пие вода...
  А и както и да го въртим и сучем, реалната, пряката и непосредствената връзка на Академията на МВР с науката е именно факултет "Сигурност" - тук му е мястото да се говори и се говори на високо професионално и научно ниво за стратегическо ръководство и лидерство, за организационна култура, за оценка и управление на риска, за мрежови структури, за национална и международна сигурност. Без факултет "Сигурност" Академията на МВР е обречена. Изглежда това е детската или поне полупрофесионалната мечта и на не малко управленски и чиновнически кадри в самото МВР и в ДАНС.   Иначе е трудно да се обясни защо така упорито и безметежно се слага изглежда началото на края на Академията на МВР.
  Да, напълно съзнавам, че казаните от мен тук думи са малко тежки, но съм убеден, че са правдиви и в полза на Академията на МВР, на ДАНС и на цялото МВР. А значи и на националната ни сигурност.

14.07.2008 г. Николай Слатински

Прав сте!
Стотици примери за непрофесионализъм, некомпетентност и откровенно престъпно безхаберие, може да взаимствате от сайта:www.bezhaberie.com ,за да онагледите Вашата статия.
Р.А.

Указаният от Вас сайт ме заинтригува. Обещавам да се заровя в него и да проуча написаното там, за да видя дали не мога да обогатя с примери и идеи своята аргументация!

Преди близо 20 години емигрирал от България мой приятел ми каза, че там където отиваме има много маратонки и шарени блузки, но няма сигурност, няма спокойствие, доверие и взаимопомощ между хората. Тогава не оцених дълбочината на тази мисъл и какво губим когато печелим. Сега вече всичко е просто и ясно. Ето защо приемам изводите на доц. Слатински във фактологичен, но не и в концептуален план.
Случаят със сем. Бончеви активизира вълната от критики срещу МВР, като акцентът традиционно се поставя върху неспособността на институцията да гарантира сигурността на гражданите. По един вече познат и неатрактивен начин се натяква некомпетентността на ръководството и непрофесионализмът на служителите в министерството. Стремежът на всеки един критик е да надвика другите, използвайки една и съща партитура. В крайна сметка всичко ще отшуми и очакванията на обществото за някаква промяна просто няма да се състоят.
Реалността изисква да се събудим и просто да си кажем, че вече сме пристигнали там за където бяхме тръгнали и това е ситуацията в която ще трябва да оцеляваме. Да оцеляваме всеки съобразно мястото си в обществената йерархия и степента на сигурност, която може да си позволи.
Проблемите със сигурността на гражданите не са в ръководството на МВР или в неговите служители, нито в компетентността на съответните фигури в МО, МИС и пр. институции, а са следствие от концепцията за сигурност, която влияещите върху икономическите, политическите и социалните процеси изповядват. Тази концепция не е част от формалните ни и безсмислени стратегически документи, а е практически работеща стратегия, която най-елементарно може да се определи като сигурност на различни нива.
Най-високата орбита е предназначена за лица, на които държавата осигурява максимално възможната, безплатна многоаспектна сигурност, без оглед на приноса им за обществото и разходите за данъкоплатците.
Следващото ниво е на политиците и бизнесмените, които могат да финансират персоналната охрана на дома, семейството и собствената си личност без значение на произхода на използваните за това средства.
Понататък следва кръгът от хора, които могат да си позволят живот в охраняеми жилищни зони.
Следват големите населени места, в които гражданите могат да разчитат, че след някакво посегателство над личността или собствеността им ще се срещнат с представители на МВР за констатиране на посегателството; изготвяне на протокол за оглед; установяване липсата на пръстови отпечатъци; завеждане на преписка с изричното предупреждение, че нищо няма да излезе от нея; влизане в някакви отчети и статистики; безкрайно привикване в РУ. Тези процесуални и издирвателни действия като правило са формални, нямат осезаем принос за сигурността на гражданите и водят до пълното им демотивиране да оказват каквото и да било съдействие на МВР.
На последно място са малките населени места, в които сигурността на гражданите клони към нула и в голяма степен наподобява стандарта на ранното Средновековие. Там животът, собствеността и спокойствието са обект на денонощни открити и нагли набези, които в повечето случаи не се заявяват и не се регистрират. По улиците на селищата (дори само на няколко километра от големия град) пияни и дрогирани хора и деца без книжки за правоуправление карат демонстративно и дори на групи мотори, бъгита, леки коли. Нощите са изпълнени със стрелби, самоделни взривове, хулигански престъпления и т.н.. В такива места хората или се примиряват с посегателствата от всякакъв характер или напускат родните си места и дори Родината си с надеждата другаде да получат повече сигурност.
Очевидно е, че следвайки тази концепция държавата произвежда сигурност с различни параметри и различна стойност, като по - високото ниво е по-скъпо и е достъпно само са тези които могат да си го позволят. Символите на различните нива са екскортите и професионалните гардове, величествените зидове, металните решетки, техническите средства за охрана. Това е реалността и перспективата, другото са хуманитарни излияния, куха фразеология, откровена демагогия. Политическата култура не дава възможност тази концепция да бъде декларирана открито, но тя е видима и осезаема за болшинството от хората. Всеки гражданин следва да си направи сметка за това и да не отправя претенции или да таи очаквания, които просто не му се полагат.
Като специфичен вид сигурност може да се разглежда създаденият ред в почти приватизирани от частни лица селища и градове, в които се възраждат обществени договори, типични за феодализма. В някои отношения принудителният отказ на гражданите от определени права там се компенсира от местните велможи с допълнителни елементи на сигурност.
Постигането на сигурност на различни нива не изисква особен професионализъм от страна на ръководството и служителите на МВР и държавата не прави и особени усилия в тази посока. Нещо повече този подход е свързан повече с толериране културата на частната охранителна дейност, на личните гардове, охранителните фирми, детективите, структурите за фирмена сигурност и т.н. и вероятно с отстъпки за разширяване на правомощията им по НПК, Закона за специалните разузнавателни средства, прилагането на насилие и т.н. За огромната част от обществото (получаващите сигурност на по-ниските нива) се полага не професионално работещо МВР, а по-скоро едно психологическо настройване на различните групи граждани за приемане на достъпната за тях сигурност.
Тази концепция не е българско изобретение, но тук тя се реализира в твърде чист вид. Наблюдава се в държави, в които бизнесът драстично доминира над социума, над закона и политиците, както и в общества с нисък интегритет, породен от фактори, свързани със съществени етнически, религиозни, расови различия. Несъмнено има и други решения за сигурността на гражданите, които могат да се видят в практиката на редица европейски държави. Тези решения обаче са възможни при други съотношения на обществените, груповите и личните интереси, при една друга държавна и културна традиция, която просто не е част от българската история.
Еволюционният път на развитие по посока на такава практика е обречен на неуспех, тъй като просто ще се движим към състояние, което вероятно другите вече ще са изоставили в търсене на по-съвършено общество. А имаме ли желание за радикална трансформация? И има ли някакво отношение към евентуална трансформация подготвяния нов закон за МВР или възпроизвежда организационни решения, свързани с останала в миналото концепция за сигурност на гражданите и неоправдан разход на адекватни за нея бюджетни средства? И най-важното има ли обществени сили, способни да променят историческата линия и перспективите на България?

Отдавна и аз разсъждавам над подобни въпроси. Защото си давам сметка, че всъщност ние подменихме едно общество, при което се търсеше висока степен на гарантирана сигурност за всички - защото онова общество искаше да се лигитимира като общество на равенство в резултатите, въпреки различията в способностите на хората, с общество, което е изградено върху разбирането, че щом хората са с различни способности, то и резултатите, които те ще постигат са различни. Като грижата е в максимална степен да се създадат условия, които да гарантират възможно най-доброто съответствие между наличните способности и постигнатите резултати. За да не се изкривяват тъкмо условията, при които чрез възможно по-пълна реализация на способностите, човек получава възможно най-добри резултати.
Това ново общество разбира справедливостта различно от предишното - за него несправедливо би било не ако има бедни и богати, неуспешни и успешни, а ако се получава така, че човек влага всичките си способности, а не получава съответните резултати или ако по-малко способни хора, благодарение на нарушаване на правилата и нормите, успяват да постигнат повече от по-способните от тях.
А за да се запазва някаква социална стабилност и легитимност, в зависимост от традициите, културата, стандарта на живот и въздействието на някои други външни и вътрешни фактори, в отделните реализации (държави) на този тип общество се заделя определен ресурс, който да не позволява на най-малко способните, на бедните, болните, слабите, да лягат завинаги на социалното дъно или да предприемат стихийни, най-често определяни като революционни действия.
И сега вече - за сигурността.
В предишния тип общество на сигурността се гледаше като на благо. Благо, на което всеки има право - дотолкова, доколкото обществото може да си го позволи.
В новия тип общество, в което се озовахме, на сигурността се гледа като на услуга, а услугата се получава дотолкова, доколкото човек може да си плати за нея.
Ето защо по-бавно или по-бързо настъпват социални стратификации, като постепенно или не чак толкова постепенно тънките разделителни линии между отделните прослойки (класи, касти) се втвърдяват и стават практически непроницаеми, непробиваеми, непроходими, непреодолими. Освен ако на мястото на социалните асансьори, на т.нар. Upward mobility или American dreem - не сработи някой специфичен асансьор - изгоден брак, достижение в спорта, изкуството или науката...
В новия тип общество, в което България се оказа е ясно, че успехът (материалният) ще определя най-вече нивото на сигурност, което човек ще притежава. Тук вие сте напълно прав и Вашите разсъждения са сред най-умното, което съм чел в сферата на сигурността - то е много по-вярно и истинско от това, което се дъвче из конференциите или се пробутва на обикновените хора от още по-обикновените ни политици.
Но то не е в противоречие с написания от мен материал за професионализма.
Защо? Защотго смятам, че за да бъде демократично, устойчиво, модерно и проспериращо едно общество, то трябва да гарантира един минимум от сигурност да своите граждани. При това този минимум трябва постепенно да се повишава - за да снема от хората част от бремето на страха, на разходите за елементарна сигурност и те да могат да се концентрират в своята съзидателност, кративност, да преминат от разходи за поне малко сигурност към инвестиции в такива ("меки") аспекти на своето развитие, които да им помагат да се реализират и да поемат по-голям дял от грижата за обезпечаването на своята сигурност.
А за да бъде в състояние една държава да произвежда този минимум сигурност и да успява да го повишава постепенно, то според мен в системата за сигурност трябва да се създават условия за повече професионализъм.
От тази гледна точка смятам, че професионалистите са изключително важни, за да функционира системата ни за национална сигурност ефективно и именно поради това твърдя, че нивото на непрофесионализъм в нашата администрация - в столицата и по места - вече само по себе си се превръща в заплаха за националната сигурност.
Толкова дасега, макар и да съзнавам, че написаното е твърде фрагментарно. Благодаря Ви, че стимулирате мисленето и ми помагате да осмисля виданият си и своя сайт.

Това е един добър жуналистически анализ.А Вие като бивш съветник какви конкретни мерки предложихте за подобрени професионални структури и предпазни мерки,за да не се стигне до тези катаклизми?

Good question! Като секретар на президента, аз се опитвах пет години да обърна виманието на президента към реалните проблеми на системата за национална сигурност и нейното адекватно концептуално, нормативно, струтурно, кадрово и финансово обезпечаване. Част от направените от мен в материалите ми до президента анализи, предложения и идеи смятам да кача постепенно на този сайт, но повечето от тях са публикувани в моята книга, която можете да видите, ако разгледате сайта и евентуално да намерите в продажба и да се запознаете по-подробно с нея и с многочислените ми опити да ангажирам дейността на президента със състоянието на институциите от системата за сигурност, да го убедя, че неговите реални правомощия са именно в сферата на националната сигурност, да го накарам да осъзнае, че заема ключов за страната ни и нейната сигурност пост и може да направи много, за да се подобри стратегическият мениджмънт на българската държава. Живея с мисълта, че направих максималното (дори невъзможното), което ми позволяваше позицията на секретар и реалното ми положение на неизмено държан в периферията на президентската администрация. Убеден съм, че сега вече президентът и неговото близко обкръжение вече чувстват какво значи да ме нямат сред себе си - те не само са лишени от качествен съвет и от алтернативна гледна точка, но и от човек, който да им казва истината в очите. Липсата на активен интерес у президента към насъщните въпроси и тревоги на националната сигурност бяха за мен огромно разочарование и те са в основата на нашето разминаване - разминаване, в това число не само професионално, но и човешко, личностно, на нивото на индивидуалностите ни.