Драмата на семейството на Ангел Бончев е поредната капка, която прелива чашата на търпението и отчаянието.
  Длъжни сме да прогледнем – ето го истинското лице на нашия Преход – нагло, безскрупулно, хищно, аморално и безогледно.
  Живеем в жалка, слаба, куха държава - на безнаказаността, безхаберието и безсилието. Няма какво повече да се добави.
  Впрочем, има. Затова ще говоря тук за непрофесионализма.
  Макар и да не са известни редица детайли от “операцията” на МВР и събитията, довели не до развръзката, а до още по-фрапиращата завръзка с отвличането на съпругата на Ангел Бончев, повечето експерти отбелязват непрофесионализма, с който са действали служителите на МВР. Това започва да се превръща – за огромно съжаление – в практика, в стандарт, в норма.
  Достатъчно е да си спомним кошмарния случай със сестрите Белнейски – пример за безпримерен непрофесионализъм
  А как да бъде иначе? Виновни ли са тези, които не могат и не знаят достатъчно? Или поне единствено те ли са виновни?
  Вече близо 20 години - с ускоряващи се темпове - можещите и знаещите са изтиквани на заден план, мачкани са, натиквани са в миша дупка – за сметка на съпартийци, любовници, протежета и фаворити, разни мамини синчета и дъщерички, наши момчета и момичета? Аз 5 години алармирах за това президента, не спрях да говоря и пиша и след това – по различни телевизии, радиа и вестници.
  Непрофесионализмът в нашата администрация – както в държавната, така и в общинската – се е превърнал вече в заплаха за националната сигурност. А непрофесионализмът в системата ни за национална сигурност генерира несигурност и прави обществото заложник на почти неизбежни катастрофи.
  Да вземем Челопечене – София можеше да гръмне и с това да пострадат не хиляди, но може би и десетки хиляди души.
  Удивително е, че медиите не пожелаха да извадят на светло например напълно анонимните зам.-министри в Министерство на отбраната и в Министерството на извънредните ситуации.
  Струва си обаче да ги видим тези хора, да бъдат попитани - какво правят те в МО и МИС, за какво отговарят, от какво разбират. Но да отговарят лично, устно и членоразделно, а не едва-едва сричайки написани им от някой подчинен справки.
  Има ли някой в МО, който е отговарял за утилизацията? А за търговията с всичко, вкл. с боеприпаси? Нима само ген. Румен Цоков трябва “да опере пешкира”, да му подадат “доброволно” оставката? София за малко не гръмна и няма нито една, ама нито една политическа оставка - в министерство, което според каноните на съвременните гражданско-военни отношения за военните остава да казват само Как нещо да се направи?, но не те, а цивилните са тези, които казват Какво да се прави?, те и само те имат пълната власт при всяка продажба, при всяка далавера. Да, вярно е, това не може да стане без военните, но все пак – в основата на всичко в МО е цивилното ръководство.
  И след взрива в Челопечене, и при влака-факла, и в редица други случаи, всеки от политическите ръководители казва като вода ненапита: Ако се докаже вина, ще си подам оставката!
  Ако се докаже вина, тогава има съд и присъди. Но тук става дума не толкова и само за вина, а най-напред за отговорност!!
  И е пределно ясно, че щом носиш отговорност, особено пък политическа отговорност, първото нещо, което си задължен да направиш е да си подадеш оставката. Извинявам се, но когато един отговорен политически фактор не намира основание при такива азбучни за политическата култура случаи да си подаде оставката, той е или кретен, или смята обществото и хората за кретени. Подаваш оставката веднага, незабавно! А после е на ход министър-председателят: да прецени да я приеме, или не.
  Дайте да ги видим зам.-министрите в МО: Панчев, Иванов и уникалния Бозаджиев (за новоназначеното невинно създание там засега не ми се говори – защото не искам да обиждам нежния пол).
  Дайте също да ги видим зам.-министрите в Министерството на извънредните ситуации: кой е този Чакъров, защо е толкова несменяем Пеевски, умее ли добре да пише и чете Филипов?
  И кой от тях – в Министерството на извънредните ситуации (!) отговаря за ... “здравословни и безопасни условия на труд”.
  И защо от сайта на това министерство (!) човек може само да научи, че днес след пладне ще има купеста облачност...
  Да си зам.-министър не е джакпот от политическото тото. Това е огромна отговорност, за нея се иска даже много повече от това да умееш да пишеш и говориш на правилен български език. Трябва да бъдеш професионалист, да знаеш поне нещо от националната сигурност, а не да парашутираш с партийна протекция и После шапка на тояга! Или След мен и потоп!
  А зад зам.-министрите се спотайват орляци (или орди) от съветници и експерти във чудовищно раздути политически кабинети. Плащай, клети данъкоплатецо, днес му е времето!
  Не, не слагам под един знаменател всички министри, зам.-министри, секретари, съветници, експерти. Сред тях има хора, които си разбират от работата, които се трудят денонощно.
  Но лекуването на демокрацията става единствено с повече демокрация. Това, освен всичко друго, означава много повече прозрачност и контрол. Ето защо тези десетки или стотици чиновници, тези пълнежи на политически кабинети трябва да бъдат извадени на светло, да се знае от обществото с какво се занимават, кои са, имат ли познания и ценз да управляват или да съветват в такива важни, ключови подсектори от националната сигурност.
  За един министър на отбраната преди време се носеше виц сред студентите – че когато му предложили този пост, той поискал 3 минути да си помисли. Защо 3 минути? За да отиде до кухнята и да каже на жена си: Видя ли ма, ти казваше, че за нищо не ставам, а ето че днес ставам министър на отбраната!
  За друг военен министър пък пишат: Той искаше да стане министър на отбраната, защото беше попривършил парите.
  (Спокойно, това се е случило преди близо век...).
  Трети военен министър в прилив на нежност обича да казва: Влязох в Министерството на отбраната богат, станах богаташ.
  За моя утеха мога да изтъкна, че дадох личен пример какво съм правил като секретар по националната сигурност – една не малка част от това, за което съветвах 5 години президента го публикувах в книга – нищо, че то е едва 25% от свършената от мен работа, но и по него може да съм види и съди дали съм ял даром белия хляб, както обичаше да ни навиква един от най-верните стражи пред вратата на президентския кабинет.
  Защото ако рибата на професионализма се е вмирисала от главата, то надолу по йерархията не може да бъде другояче – кой ще се старае да знае и може повече, да се бъхта, да се саможертва, да си разстройва от преумора семейството и да си изпуска поради заетост децата? Никой или все по-малко...
  По-добре си намери някой, който да те избутва напред, да те пази от неприятности, да ти бъде здрав гръб – някоя партия, някой потентен началник, някоя уморена от нелюбов шефка, някой татко, вуйчо или чичко-паричко. И после: Пей сърце!
  Само че когато става дума за национална сигурност, тогава може да стане опасно, ако си недоучен или просто некадърен.
  Тогава може да прелее язовир и да съсипе живота на хората в 800 къщи в подножието на язовирната стена. Може да пратиш да се разбие хеликоптер с трима мърцина загинали пожарникари. Може да си от “Гражданска защита”, а да не научиш, че на няколко километра от теб хората горят като факли в един незнайно как запалил се влак. Може да те “изработят” бандитите и да станеш за смях пред цялото общество. Може да заложиш под столицата няколко тона лошо съхраняван и зле охраняван тротил. Може да не знаеш, че като кмет ще трябва да обявиш – ако и когато се налага – бедствено положение...
  А после да редиш глупости от рода: Ще възстановим щетите на пострадалите от бюджета на Министерството на отбраната (или на Общината, на Агенцията, на Комисията). Не е ли ясно, че това са парите не на някои ведомство, а на данъкоплатеца! И той страда два пъти – първо от самото бедствие, допуснато поради безотговорност и непрофесионализъм, а после защото неговите пари отиват при фирми, избирани по политическа целесъобразност - за да възстановяват щетите от бедствието.
  Никога виновни политици, министри, чиновници не плащат от своя джоб за щетите, които те с нехайство и дилетантство са причинили. Друго би било, ако плащаха за безхаберието си.
  У нас наказват не за престъпна безотговорност и престъпна некомпетентост, а за това, че казваш истините, че отстояваш мнението си, че държиш на принципи, че те боли за България.
  Както се казва – последно, но не по значение. При толкова отговорни и стриктно наблюдавани от ЕС задачи в борбата с престъпността и тероризма, при толкова зачестяващите и все по-тревожещи ни примери за отслабващ непрофесионализъм в Министерството на вътрешните работи и в другите структури от системата за национална сигурност, според мен е странно и необяснимо, че за първи път от десетилетие в Академията на МВР няма прием на бакалаври за … факултет “Сигурност”.
  От гледна точка на интересите на националната сигурност подобна ситуация, граничеща с абсурда не може да бъде нищо друго, освен груба стратегическа грешка, която трябва да се преосмисли и час по-скоро да се направи нещо, което да спре хлъзгането на Академията на МВР по нанадолнището и по този начин да се предпази тя от превръщането си в ПУЦ.
  Да, нека "ПУЦ" не звучи пресилено...
  МВР се нуждае от изключително добре подготвени кадри, обърнати с лице към 21 век и способни да подпомагат държавата в нейната основна задача - производството на сигурност за обществото и неговите граждани.   Вярно е, че само с работа, с упорита работа и много години стаж се изгражда високо професионалният служител в МВР. Но за да стане такъв, той трябва да има качествена и модерна първоначална подготовка. У нас никое друго учебно заведение не може да даде по-добра такава първоначална, базисна, системна и професионална подготовка от Академията на МВР.
  Много е важно над проблема да се замисли преди всичко ДАНС, а най-вече - ръководният ешелон на ДАНС. Има нещо сбъркано в тезата за водещото начало на потребителските изисквания и приоритети, че Потребителят определя всичко (и ако потребителят, т.е. ДАНС каже не, бакалаври от Академията на МВР не ни трябват, то като през тази година няма да има прием на бакалаври в Академията на МВР!?).
  Първо, как се формират тези потребности - може би от инерцията, от навика, от интуитивното желание да правиш това, което искаш и можеш, а не това, което трябва и си призван от новите предизвикателства и рискове...
  Второ, дали това не е страх от новото, от качествената промяна на целите и задачите на системата за национална сигурност? Къде по-лесно е да повтаряш, макар и вече в първото десетилетие на 21 век - на нас ни трябват само и единствено агентуристи?!
  Трето, не е ли това отношение на ДАНС към факултет "Сигурност" резултат от един известен психологически синдром - да определяш своите потребности на базата на своите способности? Т.е. това мога, това зная, от това разбирам, значи ми е необходимо това и само това, което моите знания, умения и разбирания изискват и позволяват... Ако не искам да се отърся от рутината, тогава рутината ще ми казва от какво се нуждая и тя ще иска подготвяните от факултет "Сигурност" кадри да са най-много на нивото на тази моя рутина.
  И четвърто, нали затова има професионалисти, експерти, преподаватели и учени в Академията на МВР - те да анализират новите предизвикателства и рискове, да се надигат на пръсти и да виждат какво ни чака отвъд хоризонта, да отварят очите и ума на Потребителя. И на базата на техните анализи и прогнози да подсказват и да формират новите потребности на структурите от системата за национална сигурност! Ако това не се прави, ако готвим само и единствено агентуристи и учим единствено и само това, което и баба знае от десетилетия, то когато тези нови предизвикателства и рискове ни връхлетят, то как ще ги посрещнем, с какви знания, с какви методи, с какви практики, с какъв интелект, с какъв инструментариум?
  Никой не отрича необходимостта да се подготвят агентуристи - те са твърде важни, много нужни, изключително потребни. Но нека се зимислим, нека си сложим ръка на сърцето, нека си дадем сметка - в какво време живеем и може ли човек да бъде специалист в системата за национална сигурност без ясното разбиране на същността на националната сигурност; без да познава процесите в страната, региона, Европа и света; без да е наясно с националните интереси и заплахите и опасностите, които съществуват днес пред тези интереси... Всъщност, това е напразен спор. Западът, развитите демократични държави отдавна са дали отговор на всички терзания по този спор. Вече не може както преди - да правиш само и главно това, което можеш, за което си подготвен. А трябва да можеш да правиш преди всичко и основно това, което трябва да правиш, което обстоятелствата и приоритетите ти диктуват. Вече не способностите определят мисията, а мисията определя способностите.
  И аз съм свидетел, че Факултет "Сигурност" в Академията на МВР започна да прави първи и заредени с много бъдеще стъпки към превръщането си в истински полезен за България Факултет "Национална сигурност". Само че с тясното си ведомствено мислене (а всяко ведомствено мислене така или иначе е тясно), ДАНС засега не разбира това и сама се опитва в стратегически аспект да реже клона, на който седи, да руши стената, на която се опира, да пресушава кладенеца, от който пие вода...
  А и както и да го въртим и сучем, реалната, пряката и непосредствената връзка на Академията на МВР с науката е именно факултет "Сигурност" - тук му е мястото да се говори и се говори на високо професионално и научно ниво за стратегическо ръководство и лидерство, за организационна култура, за оценка и управление на риска, за мрежови структури, за национална и международна сигурност. Без факултет "Сигурност" Академията на МВР е обречена. Изглежда това е детската или поне полупрофесионалната мечта и на не малко управленски и чиновнически кадри в самото МВР и в ДАНС.   Иначе е трудно да се обясни защо така упорито и безметежно се слага изглежда началото на края на Академията на МВР.
  Да, напълно съзнавам, че казаните от мен тук думи са малко тежки, но съм убеден, че са правдиви и в полза на Академията на МВР, на ДАНС и на цялото МВР. А значи и на националната ни сигурност.

14.07.2008 г. Николай Слатински