Скъпи новоприети студенти, драги колеги от Военна академия, уважаеми гости,

За мен е много сериозна отговорност да застана тук пред вас и да споделя в рамките на 30 минути както научни, така и лични виждания за съвременните процеси в сигурността и за самата сигурност. Това, което ще кажа трябва да е научно издържано, защото Военна академия е Академия с голяма буква, Храм на Науката; нейната силата е не на плаца и строя, а в аудиториите и интелекта. Но казаното ще бъде и лично осмислено, защото всеки от преподавателите тук разсъждава, твори непрекъснато и то не само в работното време, прави своите анализи, които в някаква степен могат да не се споделят от останалите, но ние сме зряла научна и преподавателска общност и заедно месим проблемното тесто – за да дадем висококачествен образователен продукт на обучаемите си.
Независимо от голямата аудитория в момента, моята лекция сега ще бъде адресирана именно към новоприетите студенти. Аз се щастлив да ги видя и се радвам, че са направили именно този избор – да учат във Военна академия. Да, бих желал да са повече и както ние, преподавателите, така и ръководството ще трябва да си направим някои изводи в тази насока. Но още сега мога да уверя новите студенти, че те са избрали точното учебно заведение в точното време – защото Военна академия държи на името и на нивото си, тук се стремим към стойностно и перспективно образование в различни измерения на сигурността и затова Военна академия все повече се превръща на практика в Академия за национална сигурност. Тя е едно от малкото висши учебни заведения у нас, където в областта на сигурността наистина се учи и се води напрегнат учебен процес; тя не е черна кутия, на чийто вход са парите на студентите, а на изхода - дипломите. Тук, във Военна академия не само се преподават най-съвременни знания, но се стремим и да възпитаваме младите хора в духа на националните интереси, за да бъдат те и високо квалифицирани специалисти, и заедно с това модерно мислещи граждани, а защо не далеч по-успешни лидери на България.

Аз не напразно казах, че нашите нови студенти са избрали точното учебно заведение в точното време. Защото сега времето е много сложно, динамично, изпълнено е с нови предизвикателства и рискове. В съвременните условия се променя практически всичко – и това как функционира обществото, и как то трябва да бъде управлявано; променя се също самото разбиране за смисъла и съдържанието на сигурността, а от тук се променят структурата, приоритетите и целите, моделите, ресурсите и законите в системата за национална сигурност.
Днес международната среда за сигурност в нейните основни пространствени измерения (глобално, континентално, регионално и национално) се определя най-вече от два ключови процеса, които имат цивилизационно (обществено, ценностно) и политическо (геостратегическо, геополитическо) съдържание:
– от една страна, това е навлизането ни в качествено нов тип общество, което е едновременно глобализирано и постмодерно, мрежово и рисково;
– от друга страна, това е системната, структурната и функционалната неустойчивост на еднополюсния модел, която постоянно предизвиква опити за неговата промяна („отгоре“ – от системни фактори, главно Русия и „отдолу“ – от несистемни фактори, главно ИДИЛ), а напоследък и за разрушаването му.
• Глобализираното общество означава, че всички основни процеси (политически, военни, икономически, финансови, социални и др.) във всяко измерение (глобално, континентално, регионално, национално) стават все повече трансгранични, протичат с все по-висока скорост, включват все повече участници и създават все повече обвързаности между социалните актьори.
• Постмодерното общество означава криза, говорят и за край, на „големите разкази“, на големите обяснителни схеми - Идеология, Религия, История (и важно за нас:) Демокрация, Сигурност, Свобода, дори Общество; социумите се превръщат в многоценностни, многоцелеви, многоролеви, в тях все по-лесно се сърфира между ценности, цели, роли, все по-леко се размиват идентичностите.
• Мрежовото общество означава, че мисленето, системите, структурите и предизвикателствата се мрежовизират, „сплескват“, хоризонтализират; следват се не ресурсно ориентирани, а целево ориентирани стратегии; координацията и децентрализацията изместват командването и централизацията; полевите дейци са автономни, достатъчно информирани, вземащи решения в режим on-line и се групират в екипи с променлива геометрия като пулове от способности.
• Рисковото общество означава, че навлизаме в дълга вълна на трудно управляеми рискове, на извънредността и анормалността като нова редност и нормалност; все повече ще се натъкваме на т.нар. секюритизирани проблеми, когато традиционните механизми за справяне не работят, защото при тях става дума за екзистенциални заплахи, които изискват извънредни мерки и действия, излизащи нерядко извън нормалните граници на политическата процедура.
Светът преживява постоянни стресове и дестабилизации, преминава от една криза в друга. В редица държави ресурсите за смекчаване на последствията от тази перманентна кризисност са крайно недостатъчни и почти изчерпани. Това поражда изкушения и опити за износ на кризите от собствените страни към подредените и устойчиви общества - чрез миграция; чрез екстремистки, често религиозно мотивирани каузи; насилие, тероризъм и организирана престъпност. Глобализираното общество предлага за този „износ“ общо пространство с отворени, нерядко и липсващи граници. Постмодерното общество предлага разпадащи се консенсуси, разгневени общности: на „За“, „Против“, „Съгласни с всичко“, „Несъгласни с всичко“ – спрямо бежанците, демокрацията, религията, сексуалната ориентация, а и въобще срещу Другостта. Мрежовото общество предлага мрежовите си, паяжинни, хоризонтални структури за пренос на хора и страхове. Рисковото общество предлага ядрени верижни реакции от лошо управлявани рискове и несигурности: едновременно по спиралата „Каквито са обществата, такива са и рисковете, на които те се натъкват“, и по спиралата „Каквито са рисковете, на които се натъкват, такива стават и обществата“.

В новите условия все по-очевидно не работят вече толкова ефективно нито старите институции, нито старите подходи, нито старите стандартни процедури. Намираме се в ситуация, когато, да използвам това метафорично описание, е започнат ремонт в дома, свалени са прозорците и вратите, сменя се покривът, мебелите са изнесени на двора, килимите - на простора и в точно този момент изведнъж започват да духат силни ветрове, трещят спиращи дъха гръмотевици, рукват поройни дъждове. При такава стремителна промяна, нека да използвам тази игра на думи, истината вече не е по средата, тя е в средата за сигурност.
А след като светът, континентът, регионът и държавата ни преживяват такава мащабна трансформация, след като се променя многопосочно и многоаспектно съдържанието на сигурността, то това съвсем естествено и неизбежно изисква коренно различни от досегашните модели за изучаването на сигурността. Днес ние сме свидетели на смяна на парадигмата на сигурността – преминаване от добрия стар, досегашен и поизчерпал се монодисциплинарен подход към далеч по-актуалния, по-адекватен и по-перспективен мултидисциплинарен подход.
Монодисциплинарният подход се опира на традиционни познавателни схеми, присъщи повече на отминалия биполярен период. А Мултидисциплинарният подход използва качествено нов тип познавателни схеми, свързани далеч по-пряко с днешното комплексно, динамично, нелинейно, нерядко хаотично време и поставя пред науката на сигурността, коренно различни, нелеки изисквания.
В наши дни не е възможно вече да се развива, прилага и преподава науката за сигурността, ако проблемното й поле не бъде разширено с по-интензивното прилагане на знания и модели от други науки: както обществени (социология, психология, политология, антропология), така и естествени (математика, химия, физика, биология). Не можем да създаваме модерно познание за сигурността без да разполагаме със схеми и подходи от такива научни области като теория на системите, теория на катастрофите, теория на хаоса, теория на игрите, теория на вероятностите. Това не значи, че всички трябва да сме специалисти по теория на хаоса или по теория на игрите. Въпросът е да се овладее този инструментариум. Специалистът по образна диагностика не е длъжен да знае на какви принципи са базирани рентгенът, ехографът, мамографът, магнитният резонанс, скенерът и как конструирани. Но той трябва да може да ползва тези нови диагностициращи инструменти. Понеже не се разбира как са конструирани и на какви принципи се базират съвременните диагностициращи инструменти в сигурността, у нас все така една част от научната гилдия си служи с древните инструменти – с чукче, слушалка и палпиране с пръсти, с лъжичка и кажи Ааа! И в някои университети дори ги преподава на младите като връх в диагностиката.

Споменах Теорията на хаоса. До демокрацията, бях математик и знам колко сложна като математически апарат е тази теория. Отново ще кажа - ние не сме длъжни да владеем този апарат, но трябва да можем да мислим, да отчитаме, да анализираме днешните явления с изследователските средства, дадени ни от Теорията на хаоса. Тя може да се представи най-атрактивно чрез Ефекта на пеперудата – махането на пеперуда с крила в Бразилия предизвиква торнадо в щата Тексас. Нищо и никаква пеперуда, направила нещо мъничко – помахала с крилца, ала породила нещо колосално – торнадо и то на друго място – и във времето, и в пространството. Ето така е днес – ние се намираме като правило в ситуации на ръба на пропастта: мъничка стъпка в грешната посока и можем да преминем в друго агрегатно състояние. Затова от нас се изисква овладяване на качествено нов тип мислене и качествено нов тип инструменти за диагностика не на симптомите и синдромите на болестта, а на коренните й причини. Обаче ние нерядко си действаме слепешката или формално, както онзи интернетен буквален преводач, който когато дадох да преведе от английски на български фразата „махането на пеперудата с крилца…“, върна като превод „махане“ в смисъл на премахване, сиреч „ако се махнат крилцата на пеперудата“. И в България е същото: 27 години най-често премахваме крилцата на пеперудата-гражданско общество и чакаме напразно да се предизвика радикална промяна в ситуацията и едно демократично торнадо да отнесе в миналото останките от тоталитарните съблазни, тоталитарните мисления, тоталитарните стереотипи…
Нека не си мислим, че грешките и дефицитите в сигурността са само у нас. Западът също доста по-бавно от необходимото се адаптира към новата среда за сигурност и към нейните предизвикателства. Точно така: пеперудата махна с крилца някъде в Близкия изток, а предизвика бежанско торнадо в цяла Европа.
Споменах за навлизането ни в Рисковото общество, в Обществото на риска. Това е нова фаза на развитие: на серийно произвежданите неопределености и несигурности. Затова учените наричат днешното време Време на ескалиращите Четири „Не”: Неопределеност, Непредсказуемост, Неустойчивост, Несигурност.
В днешното общество и време управлението на сигурността е като стреляне със завързани очи по движеща се мишена. Нека да поясня, че трябва да се разглеждат 4 типа величини (предизвикателства, рискове, опасности, заплахи):
• известните известни - тези, които знаем, че знаем.
• известните неизвестни - тези, които знаем, че не знаем.
• неизвестните известни - тези, които не знаем, че знаем.
• неизвестните неизвестни - тези, които не знаем, че не знаем.
Най-лесно е да се стреля без превръзка на очите си и по спряна мишена (известните известни), ала това време отмина веднъж и завинаги. Като начало трябва да се стремим или да свалим превръзката пред очите ни (известните неизвестни) или да спрем мишената (неизвестните известни). А най-трудно е да стреляме със завързани очи по движеща се мишена (неизвестните известни).
Най-трудно е, ала точно това ви предстои на вас, младите хора на България.
Трябва да можете избягвате неуправляемото и да управлявате неизбежното. Ако не да избягвате неуправляемото - поне да смекчавате неговите последици. Или ако не да управлявате неизбежното - поне да се адаптирате към него.
В днешното общество ние като правило ще се изправяме пред качествено нов тип опасности и заплахи, които са с ниска вероятност и с високи (големи) последици (low-probability, high-impact). Това е време, благодатно за феномени тип „Черен лебед“ по едноименния модел на Насим Талеб. Нарича се „Черен лебед“, защото европейците векове наред смятали, че всички лебеди са бели, докато в Австралия с първия видян (достатъчен бил един) черен лебед цялата тяхна теория, че всички лебеди са бели бързо рухнала. Накратко, „Черен лебед“ е събитие, което 1) се случва изключително рядко; 2) случването му не следва от нормалната логика на процеса; и 3) ако се случи, ефектът от него е огромен.

Така е, млади приятели, днес можете да имате 1000 аргумента, че сте прави, че не може да бъде иначе, а да е нужен само 1 контра-аргумент и цялата ваша теория да пропадне, да отиде, с извинение за ненаучния израз, по дяволите.
По принцип човекът е склонен да предполага, че щом нещо се е случвало по един начин 99 пъти, на 100-я път ще се случи по същия начин. Но днес трябва да се променяме, щом средата край нас се променя. И не бива да изпадаме в положението на пуйката, която си мислила, че щом 1-я, 2-я, ... 99-я ден са я хранели обилно, ще я хранят обилно и на 100-я ден. А вместо това се оказала добре опечена, с крачката нагоре в тавата. Обаче възниква въпросът: А как тя да мисли иначе, щом целият й жизнен опит е подсказвал само едно развитие на ситуацията? Този въпрос не е пуешки, а фундаментален. Досега можеше да се разчита на известната ни информация, за да се прави екстраполация, да се разсъждава по индукция и се очертае най-вероятният вариант за даден процес. Отсега повече не може така. Нужни са нови и различни умения, ние не можем да действаме реактивно, а трябва да бъдем активни и дори проактивни. Нещо повече активността и свързаните с нея способности за превенция, както и проактивността и свързаните с нея способности за ранно сигнализиране, не винаги могат да се окажат достатъчни. И най-вероятно ще се окажат макар необходими, ала недостатъчни. С все по-голяма сила нараства необходимостта от системно предвиждане, чрез което да повишим значително вероятността за даване на ефективен отговор на възможните предизвикателства. А за целта е необходимо изграждането на свързаните с него способности за прогнозиране.
Мъдрецът Цицерон бе казал, че в старо-латинския език прогнозирам и успявам са близки по значение. Нека се пошегувам, че ако на старо-латински език прогнозирам и успявам са близки по значение, то на ново-слатински език те са идентични по значение. Днес да прогнозирам вярно означава да успявам.
Проблемът тук е, че ние практически нямаме сетива за ранно сигнализиране, а още повече за прогнозиране. Такива сетива е нужно да се изграждат. А за да се изграждат те, трябва преподаването на знания в сигурността да се допълни със способности за използване на тези знания в при анализа и прогнозирането. Иначе ще се случва това, което се случва - експертната общност в сигурността не можа да предвиди ключови събития през последните години, дори месеци: в Близкия изток и Крим - все процеси, с голям деструктивен потенциал. Така че на портала на Канала настойчиво чука потребността от такива дисциплини като Системно прогнозиране, Стратегическо проектиране и Сценарийно планиране.

Аз съм искрен, като казвам, че се радвам на младите ни попълнения - къде, ако не във Военна академия трябва да се учат най-талантливите и най-кадърни сред българските младежи с интереси в сигурността. Да, малко ми е тъжно, че всяка следваща година младите са все на една и съща възраст, докато моята възраст с всяка година се променя по пътя на нарастването на ентропията. Но Вие, младите, сте добре дошли в храма на Науката на Сигурността! Тази наука е твърде сложно нещо, за да бъде оставена само на сегашните преподаватели, учени и експерти. Вашата отвореност към новото съдържание на Сигурността ще ни притиска да сме на ниво, да не ви подведем. В едно сериозно и решено да има бъдеще учебно заведение е огромно предизвикателство това да си не само студент, а и преподавател. Преподавателят не може повече да преподава това, което си знае и се опира на рутината, а трябва да преподава онова, което е необходимо, което се търси и изгражда нов тип специалисти в сигурността. Само „въоръжени“ с модерни знания специалистите, които ние готвим ще могат да разработват конкурентни сценарии, да прогнозират алтернативни бъдещи състояния, да развиват способностите си за превенция и ранно сигнализиране.

Отново ще подчертая, сигурността днес не е това, което беше. По-рано тя се приравняваше с безопасността - сигурност се разглеждаше като безопасност, дори буквално като без-опасност. Определението за сигурност звучеше така: Сигурността на системата е състояние, при което е гарантирано нейното съществуване и са надеждно защитени нейните жизненоважни интереси. Ставаше дума за статика. Постепенно в разбирането за сигурност започна да се включва отчитането на динамиката. И сигурността вече бе дефинирана като динамично състояние. Така и вълкът е сит, и агнето - цяло: едни ще кажат - състояние, но динамично; а други ще възразят - динамично, но състояние.
Днес повече не е възможно да се разбира сигурността само като статика, като състояние; задължително трябва да се отчитат и динамиката, процесът. Извършва се преход от Безопасността и нейната защита, през Сигурността и нейното гарантиране, към Риска и неговото управление. Това, както ще видим скоро на лекциите, е Третата вълна на Сигурността - Вълната на Риска.

Светът е такъв, какъвто е, а не какъвто ни се иска той да бъде. Не можем да си заравяме главата в пясъка на илюзиите и все повече ще се изправяме пред зачестяващи актове на насилие, които по инерция наричаме тероризъм, а може би по-скоро става дума за методи и средства на асиметрична война. В нея има все повече елементи на хибридност, нестандартност, нетрадиционност. Новата ситуация ражда нови форми на съпротива, борба и война, а ние ги вкарваме в познатото русло на традицията, навика и устава. Воùните на хибридността и асиметричността нерядко диктуват модата; те по-бързо се променят и са дори по-креативни. Те са една стъпка пред нас, те „пишат“ заглавията в медиите, те са проактивни, а ние вървим след тях, адаптираме се към действията им и сме реактивни. Не преосмислим ли как противодействаме (и какво преподаваме!), ще заприличаме на Ахил, който никога няма да настигне костенурката – докато измине половината разстояние до нея, тя ще е отишла още по-напред; и докато отново измине половината разстояние до нея, тя ще е отишла още по-напред.

Европа се сблъсква с реалност, много по-различна от това, което очаквахме. Европа навлезе в Постмодерността, където Човекът с общите идеали, ценности и принципи, вече се заменя с Индивида с неговите лични амбиции, стремежи и желания и се отчуждава от големите Идеи - Държава, Свобода, Сигурност; не иска да воюва за тях, да умира за тях, даже и да страда за тях. Докато срещу Европа се изправят общества, които са още в Модерността, немалко от тях - и в Домодерността. А там хората могат да бъдат мобилизирани с идеология или принудени със сила да се борят и да гинат за подобни големи Идеи. Европа е заобиколена от държави, които карат народите си да воюват на бойното поле, да дават и да вземат човешки жертви, да сеят разрушения и създават зони на контролиран хаос и привнесена анархия. Сакралният въпрос е как да се живее в комфорта на постмодерността, фокусирана върху Индивида, върху малките бързо създавани и лесно разпадащи се общности и в същото време да се дават адекватни отговори на рисковете, идващи от модерността и домодерността, за властта в които човекът е средство за постигане на мегаломанските й цели?
Хибридните и асиметричните войни, въоръжената сила и насилието отново са главното средство, към което редица страни и престъпни мрежи използват в преследване на своите цели. Затова европейските държави са призвани и дори обречени да направят извода, че те трябва да съхраняват и умножават своите способности за прилагане на сила, за отстояване с бойни части на интересите и сигурността си. Някой дори днес, дори в постмодерното и свръхмодерно време трябва да воюва на бойното поле, а щом трябва да воюва, трябва да бъде подготвен да го прави по възможно най-професионалния начин и с възможно най-модерните оръжия.

Напоследък много се спори върху това кои заплахи са традиционни и кои са нетрадиционни. А какво точно се има предвид при подобно разделение? Нужна ни е конвенция за използваните понятия, концепция за използваните критерии, коалиция за използваните подходи и координация за използваните модели.
Станалата тъй актуална Бежанска вълна може да се разглежда като остро проява на съвременните нетрадиционни заплахи - наред с Хибридната война, Кибер(не)сигурността, тероризма, организираната престъпност и различните бедствия (природни, антропогенни и техногенни), а за България можем също да добавим и демографската криза, преминаваща в демографска катастрофа.
Разделението на заплахите на традиционни и нетрадиционни трябва да се прави на базата на комплексен и изчерпателен анализ и оценка на всички техни базисни характеристики, критични потенциали и способности за ескалация.

Една заплаха е традиционна, ако тя е стара (която е съществувала преди или се проявява сега по стария, познат начин); ако е симетрична; ако е с ниска интензивност; ако води до количествени промени; и ако създава проблеми, които засягат, свързани са със сигурността (security problems).
А една заплаха е нетрадиционна, ако тя е нова (не е съществувала преди или се проявява сега по нов, коренно различен начин); ако е асиметрична; ако е с висока интензивност; ако води до качествени промени; и ако създава проблеми, които са насъщни, същностни за сигурността (securitized problems).
Важно е да изтъкна отново: досега разчитахме на ресурсно ориентирани стратегии, т.е. разполагаме с ресурси и капацитет и се ориентираме към цели и задачи, които можем да реализираме чрез тях; сега се преминава към целево ориентирани стратегии, т.е. има цели и задачи, които трябва да се реализират и трябва да намерим, да натрупаме, да акумулираме ресурси и капацитет, чрез които да реализираме тези цели и задачи. Днес Целта определя Ресурсите, а не Ресурсите - Целта. Акцентът се премества към гъвкавостта – гъвкави знания, гъвкави структури, гъвкави подходи и гъвкави геометрии на противодействието. След като предизвикателствата и противниците са гъвкави и мобилни, такива трябва да бъдат и институциите, и хората в тях. Трябва да се създават пулове от ресурси, гъвкави, мобилни коалиции от професионалисти. Специализацията няма да бъде по дейности, а по предизвикателства: престъпност, тероризъм, бежанци, демография, качество на живот и т.н. И ценността на експерта ще зависи не от волята на прекия началник или на някоя партия, а от неговите умения и професионализъм, уникалност и способности да участва в колкото се може повече такива пулове от ресурси и гъвкави коалиции от специалисти. В днешната рискова среда за сигурност, Държавата, която изгради ефективна хибридна организационна мрежа, ще спечели стратегическата инициатива. При тези драматично променящи се условия се променя драматично и науката за сигурността, а с нея няма друг избор, освен да се променя и Военна академия.

В заключение ще кажа още веднъж – вече сме в Рисковото общество. Ето защо е необходимо не да реагираме когато бедата се случи, не дори и да мислим за превенция, при която не даваме на малката беда да стане голяма, а да действаме с ранно сигнализиране - да не позволим на бедата да възникне. В Рисковото общество всеки изпуснат риск се развива бързо в пространството и времето. Рисковото общество изисква мрежовизирана система за сигурност с много повече децентрализация и координация, за сметка на централизацията и командването. Рисковото общество изисква и по-сериозни инвестиции в т.нар. рискови противодействия; в хората, във first responders (първите реагиращи).
Рисковото общество, с извинение за тавтологията, носи много рискове. Но те могат да бъдат управляеми. Когато има стратегическо лидерство. Когато има чувство за отговорност – към сегашното, а още повече – към идните поколения.
03.10.2016 г. проф. Николай Слатински