За златното сечение и крайностите в политиката

  В своите най-силни години демокрацията, либералната пазарна демокрация (тази, която победи съветската система с нокаут, а това бе система с много мощни силови структури, милионна армия, ядрени бойни глави, огромни запаси от стратегически суровини) бе намерила златното сечение, златният център, около който осцилираха десните и левите. Във всяка нормална система има подобно „златно сечение“, „център“, около който системата осцилира (в науката това се нарича атрактор).
  Демокрацията поради различни причини загуби ориентацията си да се придържа към златното сечение, към центъра, към атрактора. И веднага сработи абсолютно системния ефект – част от позициите, настроенията, амбициите, речта (изразните средства) започнаха да се изтеглят към крайностите. А в крайностите действат малко по-различни закони – там веднага щом някой (нещо) стане крайно, възниква някой (нещо), който е още по-краен (по-крайно).
  Затова изпускането на стабилизиращия ефект чрез поява на по-крайни леви, десни, популистки или националистически партии и лидери, води до това, че веднага се намират партии и лидери, които отиват още повече вляво, вдясно, в популизма или в национализма, т.е. много левият е надбягван, надминаван отляво от още по-ляв, много десният е надбягван, надминаван отдясно от още по-десен, много популистическият е надбягван, надминават от още по-популистически, много националистическият е надбягван, надминаван от още по-националистически. И политическият спектър се разтяга все повече в двете крайни посоки.
  Горе-долу по същата схема у нас патриотите изтеглиха национализма още в по-крайни позиции, затова атакистите се усетиха и се устремиха да ги надбягат, да ги надминат веднага в панславянско-панправославен (всъщност путинофилски) шовинизъм. Въпрос на време е някой да отиде още по-крайно в шовинизма и тази надпревара кой е по-по-най в случая може да избие в насилствени актове и левичарско-фашизоидни (абсурдна смес) действия.
  Ако демокрацията е все още пълноценна, разумна, жизнеспособна и с инстинкт за самосъхранение и самооптимизиране, то тя постепенно ще успее да маргинализира въпросните крайности, докато ги сведе до шизофренични и абсурдни подробности от пейзажа.
  Далеч по-сложно е при не-демокрациите – при тоталитарните и автократическите режими. Те (както впрочем го е показал – разбира се от друг ъгъл и д-р Желю Желев, светла му памет) като започнат да губят ефективност и управляемост, изместват себе си в по-крайна посока и понеже не допускат алтернатива (смазват я физически или я задушават с привилегии в прегръдките: както нашето левчевско-джагаровско априлско културтрегерство бе задушено от живковизма и с малки изключение не създаде почти нищо на нивото на своя талант), то тогава започват да се задминават отляво, отдясно, в популизма или национализма сами себе си.
  Тоталитарната или авторитарната власт винаги се радикализира в последните свои години, тя заема по-крайна позиция, когато ефектът от тази позиция се изчерпи, властта надбягва, надминава себе си съответно отляво, ако е лява, отдясно, ако е дясна, в популизма, ако е популистическа и в национализма, ако е националистическа.
  Докато стигне до крайните предели и рухне под невъзможността да балансира на ръба на екстремалната крайност.
  В този капан постепенно, според скромното ми мнение, попада Путин. Като автократ, все повече използващ демократичните процедури откъм формалната им страна – да се имитира демократично утвърждаване на волята му, той изтегли своята позиция в крайна популистка и националистическа позиция. И понеже е типичен авторитарен лидер без идеология (не е нито ляв, нито десен, прави това, което укрепва властта и богатството му – неговото и на ръчно управляваната от него олигархия, като не се притеснява от това, че в Русия социалното разслоение вече надмина дори това в САЩ), той постоянно, когато изтегли политиката си в по-крайна позиция, той е принуден да надбягва, да надминава себе си в още по-крайна позиция. И като че ли няма механизми в Русия, чрез които нещата да се балансират и да завръщат политиката към центъра – защото няма реална опозиция, всъщност няма никаква опозиция, и защото гражданското общество постоянно е задушавано в прегръдките на властта или репресирано от силовите структури и съдебната система.
  Всеки следващ политически ход на Путин е все по-краен, все повече популистки и по-националистичен от предходния. Путин сам надбягва, надминава себе си по популизъм и национализъм. Защото няма коректив. Защото не иска да има коректив. Защото не допуска да има коректив.
А понеже чисто житейски той е в своята есен, може би ще започне да разбира колко самотна и неблагодарна за живеене е есента на авторитарния вожд… Дори и решенията му да се одобряват по формални демократични процедури, както по формална демократична процедура съвсем хладнокръвно и цинично той инсталира марионетката си Медведев да му пази 4 години президентския пост…
  А що се отнася до България, то е добре реформаторите да се замислят (защото за останалите парламентарно представени партии не ми пука, както казват младите) – те са вкарани в една крайна политика, в една политика на крайностите и ако не разберат какво се случва в България, ще са неми свидетели (впрочем неми те не са, защото с устата досега работят чудесно и произвеждат милиони килограми умни думи) и активни съучастници на една все повече отиваща в крайности политика, докато не осъзнаят, че вече толкова крайна е тази политика, че са опрели да своите дори и доста разтегливи, но все пак граници на допустимото според тях. И тогава ще съзерцават в потрес, как отляво ги надминава някаква атакистко-фашизоидна политбанда или отдясно – ударилия нови екструмуми в своя нескончаем пък към крайността ББ. А България тогава ще получи най-опасната си управляваща коалиция – ББ+Атака, когато измъкване от батака няма да има. Няма да има…
  
  27.02.2015 г.

Много ми хареса. Благодаря !