1. На моите връстници

Опоскаха грешните страсти душите ни.
Сега сме готови съвсем за ковчега на Ной.
И честни, и скромни, накратко – възпитани.
Безлични почти – ама точно герой до герой!

Гребем алчно хитрости, мъдрост изстрадана
от чужди житейски неволи, от мъжки сълзи.
Та даже стремежът нищожен е ад за нас.
Та даже надеждата клета със срам ни грози.

Дали ни боли? Че защо... Ами смисъла?
Петите презряха до гроб нестинарската жар.
От дързост и вяра така ни е писнало –
нелепи мълчим, относително млади макар.

Това е. Живеем. Без мъки сизифови.
Проспали съдбовния миг на Икар и Давид.
Ще хленчат при мисъл, при намек за риск дори
Склонените наши, навреме уврели глави.


2. Природно чудо

В прозореца ми блесна
случаен слънчев лъч.
И малко ме постресна
безгрижна детска глъч.

Такава хубост Боже –
невероятен сняг!
А аз като заложник,
а аз като чудак

в една тъй малка стая,
с наука окован –
почти като във рая –
угрижен, тих и сам.

Затупка, заблещука
в гърдите ми копнеж
за отдих, стих, сполука,
за глътка въздух свеж.

Припряно, даже лудо
в миг изхвърчах навън.
Замрях... Природно чудо –
светкавица и гръм!

И нито глъч, ни свежест.
Виелица и мраз.
Очите слепва скрежът.
Душú се моят глас.

Но тръгнах. Без въпроси.
Под мълнии и сняг.
Природата най-после
ми бе подала знак.


3. Монолог на предадения

Лепи се по мене възкислата слюнка на Юда.
И дращи очите ми пръста със нокътя черен.
Въжета се впиват. И викове – „Хванаха Лудия!”
В обора ме хвърлят. А после спокойно вечерят.

Лежа и отпъждам смрад, жажда и плъхове гладни.
Но мисли прииждат, а мислите как да отпъдя...
До утре, когато въпросът последен ще падне –
бесило ли, кръст ли е сетната участ-присъда.

Как гордо и дръзко наричах аз хората братя...
И как ги зовях към република чиста и свята...
Мълчаха надеждно залостени врàтня след врàтня.
И само на моята кожа растеше цената.

Сапунът, водата – пак чисти ще бъдат ръцете...
Ех, чудо голямо, че гарванът грозно ще грачи!
Умирам. Но тръгнал е с вяра брониран поета.
И гъгне предател в ушите на нови палачи.


4. Взирам се в България

Взирам се в България
нежно и обречено.
Нещо в мен разгаря се.
Нещо малко пречи ми.

Обич разтревожена
плахо крия в шепите.
Просто невъзможно е
да сподавя трепета.

Щедрости пресилвани
все разстилат смога си.
Рилска нежност милва ме
До сълзи разтрогваща.

В мисли и премеждия
пак кълни умората.
Вечер при надеждите
крия се от хората.

Но избликват истини,
радости и дързости –
от любов към близките
и съдбовност българска.

Толкова естествени,
с тях са ме закърмили –
те са ми наследството
от ония - първите.

Бесените, битите,
светите мечтатели.
Затова в гърдите ми
скрит е детонатора.


5. Анна-Мария

Анна-Мария... Горест стаена...
Спомен душата превръща в жарава.
Знаеш ли колко е пусто при мене,
моят живот как без теб продължава?

Анна-Мария... Зов или шепот
глъхнат в безкрайната нощ на всемира.
Падат звездите студени и слепи.
Мислите изход и брод не намират.

Анна-Мария – нежно до гроба
звънка камбанка на плахо кокиче,
с корен косите ти милва бреза.
Вече пречистен, без порив, без злоба,
виждам пред мрамора бял коленичил –
целият свят се побира в сълза.


6. Изповедно

Пролетта подрязва косите на нощите.
Диплят надеждица силен и слаб.
Просяци свиркат си – вадят по грош и те.
Всички са живи и мислят за новия хляб.

Само у мене смълчани дълбоките преспи
пазят ревниво своя единствен сезон.
Ех, да ми падне Съдбата – така ще й кресна –
Вещице, радост пиши и за нашия дом!

Писна ми вече да газя с навити крачоли
из грешната кал на човешка околна среда,
в която кралете така очевидно са голи,
но траят дори нахитрелите рано деца.

И скрити зад маски подсмърчат безброй каубои,
със фусти и вино сподавили доблест и страх.
Какво да се прави – изглежда такъв ни е соят –
да сме сеирджии, а всъщност самите за смях.

Аз чувствам животът как сграбчил е тънко вретено,
как моите нерви съвсем хладнокръвно преде.
Потупва ме само понякога леко с остена,
Решил, че е рано изглежда да ме изяде.


7. Още мъничко шанс!

Но веднъж ще нахлуя, о, Господи в твойте покои,
ще изпсувам горчиво и злобно ще тръшна вратата.
Преглътни си гнева и попитай – Този пък кой е?
Ще ти шепнат – Наивния, дето боля го душата.

Ах, как в твойта надменност треперещи пръсти ще впия.
И през стиснати зъби ще викам от мъка и горест.
И ще моля, о, Господи, тази безсмисленост спри я –
някой страшно почтен за живот пропилян ми говори.

Тази пропаст под мен, тази паст – тя ми пие очите...
Съхрани ме от нея, спаси ме, въжето не срязвай!
Аз съм временно жив – за такива едва ли боли те.
Тихо никне сълза, а лукаво ме дебне омраза.

Ала в рая креслив, щом ми стане до задух студено,
ще приема със смях от татул загорчала надежда.
Още мъничко шанс! Само мисъл да парне у мене,
че е всичко напразно и за всичко е късно изглежда


8. Защо толкова рядко пиша

И все в нечакан, неуречен час
разкъсва стих покрова на душата
и се заслушвам очарован аз
в изстрадания шепот на словата.

Животът бърза, с лакти ме боде,
всезнаещата възраст се нервира,
притискат ме безспорни умове,
защо съм спрял възторгът не разбира.

Преглъщам ги... Макар че ме боли.
Ах, колко малко шанс да му откликнат
на туй, което в мене ромоли
сред толкова помръкнали реликви!

Дали съм горд, дали съм искрен, смел
е все едно. О, времена честити...
Поети днес не гинат на дуел
и не оставят кости по скалите.

Но е претъпкан творческият сал –
мнозина онзи бряг да стигнат искат.
И често стиховете си с печал
осъждам аз на смърт чрез ненаписване.


9. Живея не така

Живея не така, ах, не така живея...
В душата ми без свян се киска суховея,
а моето сърце все прединфарктно плаче –
да бих го утешил! Не зная как обаче.

Затъвам ден след ден, затъвам в злъчна тиня.
Вик рязък – упокой за сетната светиня.
Прекършено крило, отричани промени.
Жадуващи бръснач студенокръвни вени.

Отиват си от мен, сломени си отиват,
възторзи, божи дар. Пълзи невзрачност сива.
Обгръща ме, души, разтварям се във нея.
Живея не така, ах, не така живея...


10. Песничка за отлитащото време

Със брич, камшик и шпори,
върху протрито стреме,
препуска без умора
това проклето време.

Душата ми разкъсва,
сърцето подлудява,
а мислите се пръсват
и нищо не остава.

Ремита и победи
със загуби редувам.
От дявола не гледам,
на бога не слугувам.

Не пия и не пуша,
през ден за здраве тичам
и с планове до гуша
минутите разсичам.

Или обичам силно.
Или обичат мене.
Но никога взаимно,
в едно и също време.

А дните в труд минават.
Годините си нижат.
И все по-нервен ставам,
с все по-човешки грижи.

С несподелена нежност,
с неразпилени думи,
невинаги надежден,
понякога безумен.

Уж вчера беше есен,
А ето – пак е лято.
И есен сълзи рони...
И сняг покри земята...

С нелепа безвъзвратност,
с невероятен шемет
изтича туй тъй кратко
и тъй прекрасно време.


11. Песничка за обикновения човек

Ежедневно умира
от инфаркт или рак.
Ала начин намира
да възкръсне все пак.

Не е толкова искрен.
Вдъхновен май не е.
Вече повече иска
да му бъде добре.

Той е тъжен и сложен,
разпилян, неразбран.
В този свят тъй тревожен
безвъзвратно е сам.

Все греши, изнемогва –
ни напред, ни назад.
Нито вярва във бога,
нито плаши го ад.

Ту поет го наричат,
ту корят го – еснаф!
Подценяват критичния
и бодлив негов нрав.

С думи общи и празни
уж му вдъхват кураж,
а пък него го дразни
всеки нравствен мираж,

всичко низко, фалшиво,
всяка дребна лъжа...
Той търпи мълчаливо,
с разтерзана душа.

И жадува за нежност
през живота нелек.
Този толкоз надежден,
тъй привичен човек.


12. Извайвам те

Извайвам те с обречена наивност.
Измислям те неземно невъзможна.
И покорен от слънчева невинност,
захвърлям маската си на безбожник.

Очаквам те притиснат от тревога.
Предчувствам те отчаяно незрима.
Молитвено копнея и не мога
да разбера, че няма да те има.

Че сътворявам не жена, а символ.
Че пред икона жертвено немея.
Че се задъхвам, че пилея сила...
Не – аз така единствено живея.

И сам със тази обич архаична –
вълнение, веление, присъда,
Пред твойта нереалност коленича,
разтърсен от копнежа да се сбъднеш.


13. Весела песничка

Приятели имах – не малко на брой.
Но кой ми остана, кажете ми – кой?
Един ме предаде, а втори – прокле.
И всички се смяха, щом беше ми зле.

Попитах ги – мили, защо, ах защо?
А те – зъб за зъб и око за око.
В интимна дисретност другар мой и враг –
на новата възраст нелепия знак.

Целта е естествена – по-преден пост.
Цената платена е – що за въпрос –
интриги и доноси, злоба и мъст,
че нещичко в мен е над техния ръст.

Макар и безспорно, да беше жесток
житейския тоз неизбежен урок,
на всичко напук, ще наричам все пак
подлеца – подлец, а глупака – глупак.


14. Колко кратък е само животът...

Колко кратък е само животът –
малко смях, малко плач, малко скука.
Омагьосан сред пясъци бродиш
и оставяш следа лъкатушеща.

И не можеш, ни виждаш, не чуваш.
Днес си бог, утре – просто забравен.
И даряваш, печелиш, и губиш,
но не знаеш от какво да се пазиш.

Ако спреш – значи вече те няма,
а избързаш ли – завист те чака.
Все с бориш, и все си измамен,
и боиш се ужасно от мрака.

И все тъй, докато не надраснеш
ти обидите, победите и страстите...


15. Толкова къс е денят

Толкова къс е денят –
не успявам всичко да свърша.
Неизпълнени мисли болят.
Неизпитана радост ме търси.

Все не достига час
за тази моя механика.
Все се натъквам аз
на цайтноти и паники.

Жаден за мъдри книги,
проклинам летящите седмици,
а умората ми намига
с главоболни последици.

Даже за срещи с момичета
липсват оскъдни минути.
И толкова рядко пресича се
с най-близките хора пътя ми.

Идва нощта и сурово
в празните шепи се взира
и пита за стихове нови
време защо не намирам...

А после крада от съня си,
в мрака притихнал пиша.
И с болки предразривно къси
в гърдите ми нещо въздиша.


16. На някои мои съграждани

Хайде, не ме одумвайте.
Не се грижете за мен.
Карайте си я умната
в хипертрофиран тлен.

Тихо и чинно жадувайки
повечко почест и лъст,
много не се вълнувайте –
този живот е къс.

Простете ми всички странности,
пропити от неразумия.
Нека си ближа раните
и в самота ги лекувам.

Нека не си приличаме
и да сме си противни.
Останете си с притчата
за триумфи интимни.

Вие не ме обичате.
Аз пък не ви проклинам –
има си свойте различия
ведрия граждански климат.

Няма какво да добавя.
Не мислете, че ми е криво.
Праща ви много здраве
позабравена справедливост.

Честност за вас разпитва.
Скромност ви търси адреса.
Тайно сте ги отритнали –
явно не ги харесвате.

Клети, невъобразими,
от вас ме боли душата...
Бързайте, трупайте, имайте –
аз пък ще гоня вятъра –

вечната фикс-идея,
мое домашно огнище.
Излишни сте, щом съм с нея.
Сбогом! Боли ви, но нищо.


17. Посвещение

Наивно, първично, до болка банално –
сред мъдрост житейска, безпринципност строга,
бих дал всичко скъпо и нужно без жал, но
без теб ми е тъжно, без тебе не мога.

И молейки в дни на предужас синдромен
за близките милост от шанса и бога,
Бъди! – те заклевам, разтърсен от спомен –
без теб ми е тъжно, без тебе не мога.

Ти трябва да бъдеш, когато отричан,
пак раните ближа си скришом в бърлога.
Макар зъл и тъжен, ах, как те обичам!
Без теб ми е тъжно, без тебе не мога.

А утре щом зима с благ присмех ме сепне
и ръсне в сърцето ми сетна тревога,
то дваж по-горчиво и нежно ще шепне –
без теб ми е тъжно, без тебе не мога.


18. Заклинание

Време е вече своя стих да напиша.
Боли ме душата – ах, значи живея.
И нервите струни да бъдат! Щом дишам –
ще страдам, ще падам, но все пак ще пея.

Време е. Зная. Годишните кръгове
безукорно точно челото дълбаят.
Захвърлям илюзии, загуби. Тръгвам.
Остава ми само един стих до края.

Толкова малко. А цяла вселена
във тази въздишка ще трябва да скрия.
Как да мълча! Щом изгаря у мене
най-невъзможната нежна стихия.

Почакайте дяволи – изтрийте чертата!
Каква равносметка без моята песен!
А после, когато премина оттатък –
тогава плюнчете молива, обесници.


19. Сбирах във шепи

Сбирах във шепи сълзите небесни,
откривах дъгата във тях,
а в късната есен, а в късната есен
пътища нови съзрях.

С вятъра бродех почти като скитник,
преследван от жълти листа,
а нова молитва, а нова молитва
шепнеха мойте уста.

Търсех със поглед безгрижните птици,
но нито една не открих,
а в мойте зеници, а в мойте зеници
пламнаха нови искри.

И се разпръсна смутена тъгата,
и аз окрилен, полетях,
а нейде в душата, а нейде в душата
чух мефистофелски смях.


20. Циганки

С демодирани рокли
и сплъстени коси.
Изпокаляни, мокри,
със гребла и метли.

По площада, из парка
със цигара в уста
и сандъчета малки
пълни с нежни цветя.

Те край нас преминават,
нещо свое гълчат –
може би преживяват
нашта крачка назад,

нашта жалка гримаса
с уплах явен и блед –
току виж се изцапал
някой вносен жакет.

Те измислят си радост
с най-красиви лъжи.
А не са вечно млади
и с безгрижни души.

И заклещени здраво
в този водовъртеж,
карат я криво-ляво
със дечица пет-шест.

Но когато града ни
грейне от чистота
и внезапно потъне
в езера от цветя,

гордоста си смирена
със усмивки таим.
Свежи и вдъхновени
не вървим, а летим.

А подире ни скришом
с тиха завист кръжи
и горчиво въздиша
ято смугли жени...


21. Ние

Аполитичност на нервни тласъци.
Сухоежбина – пред велики пости.
Преднамерени, едномерни трясъци
От механизми и лостове.

И сред победи и загуби,
през трупове на свръхсили и идоли,
изнемогваме от еснафски набези,
но строим триетажни вили.

Презипълняваме планове всякакви
от обиди, жертви и рискове.
И препускаме с експресни влакове.
Умъртвяваме Струми и Искъри.

Пари земята под краката ни,
преситена от герои и мъченици.
И надвисват призраци атомни.
А крещят осиротели птици.

С атавистично гугукане
минали радости кимат.
А мостовете пред нас пукат
от субективни причини.

Боже мой! – сто кръстопътя
ни издират очите.
Но се мери безсмъртие
Хладнокръвно между веждите!

Че зейнали амбразури
към подвиг ни призовават.
Че творецът не може без бури,
а хитрецът – без псевдослава.

Че спокойствието превръща
съвестта в примирение.
Че е обречено да си носи кръста
всяко следващо поколение.


22. Не ще мълча

На Мъдрия мълвях – защо пред глупостта смирен е?
А той наивно благ и сит, ала с очи злоради –
„Така спасявам словото си, сине, в наше време,
когато даже гарван гарвану око не вади.”

Защо кротуваш в миша дупка? – Смелия попитах.
А той – с прехапан глас, цял плувнал в пот, от злоба втрисан –
„Ех, друже, никой вече срещу ръжена не рита.
Търпи, но капчица за утре дързост съхрани си.”

Упрекнах Честния – защо лъжи и низост слави?
А той – посърнал, състарен, изпсува зло, но тихо –
„Туй фарс е. Браня съвестта си брате, вълчи нрави –
щом в нужда бях, приятелите ми се изпокриха.”

Ах, клети благородия! Човек да ги ожали...
В душата си откъртвам следите им. Боли ме.
Не ще мълча – веднъж живея, втори път – едва ли.
Дано със стих правдив и горд остане мойто име.


23. Писмо до приятеля

А може би всичко е доста банално –
просто, естествено както мотив
от песен, която безгрижно съм пял, но
в дните, когато съм бил по-щастлив.

Очаквам любов да избликне, обаче
няма дори и милувка за лек.
Горчи ми, но пак се усмихвам, така че
казват – върви му, на тоя човек!

Уплел съм се май в безизходност, защото
разумът сграбчил е чувствата в плен.
Осъжда ме тялото мое – защо то
толкова чак е в немилост при мен.

И все по-отчаян отбягвам въпроса...
Знам ли кога ще усещам с печал
случайните ласки и страсти какво са
щом съм без обич, без нежност живял?