Прочетох поредната фронтална, фрустрираща и френетична психоатака на д-р Николай Михайлов срещу протеста и протестиращите.
  Вече не малко години съм живял, за да знам, че има хора всякакви с всякакви мнения и това е нормално, колкото и понякога някои от мненията на някои от тези хора да ми звучат ненормално.
  
  Но тук става дума за една група коментатори, които постепенно от десни или поне анти-БСП позиции, направиха просто невероятно завъртане, задминаха по негативизъм спрямо протеста и протестиращите дори най-левите в БСП и сега хвърлят огън и жупел със страст и нахъсеност, фундаментализъм и фанатизъм, присъщи на левичари...
  
  Тази група коментатори са се фиксирали върху протеста и протестиращите и са зациклили във все по-радикална, високомерна, лепяща етикети, реакционна и задавяща се в сарказъм ненавист.
  За тях протестът и протестиращите станаха дразнител, фобия, мания, обсесия.
  За тях в България няма други проблеми, освен протестът и протестиращите.
  
  Ако привържениците на протеста и протестиращите, макар и обединени от разбирането за острата необходимост от промяна в България, спорят помежду си, различават се по идеи и виждания по редица въпроси и проблеми, свързани с по-нататъшния път на страната, то тази група коментатори с всеки изминат ден се сплотяват, започват да имат едно лице, да издават едни и същи по негативизъм звуци, да произнасят едни и същи по антипатоса си слова, да се интервюират един друг в медиите, в които работят, да се акламират в под-статуси във Фейсбук за поредния, още по-тежък камък, запратен в градината на протеста и протестиращите.
  
  Ако левите (БСП, "Дума"), имащи свои корени в обществото и някаква обща политическа идентичност, се стараят основно да победят протеста и протестиращите, то коментаторите ("левичари") не се удовлетворяват при мисълта за евентуалната загуба на протеста и протестиращите, те искат на всяка цена да ги осмеят, оплюят, охулят, омаскарят! Зза тях е малко да видят протеста и протестиращите победени, желанието им е да ги видят разгромени, дискредитирани, опозорени, разкъсани на нравствени и морални парчета...
  
  Не знам защо е така!
  
  Давам си сметка, че не всичко в протеста и у протестиращите е идеално, но не виждам в момента никой друг да иска промяна в България и да се бори за тази промяна.
  
  Давам си сметка, че формата и съдържанието на протеста, както и лицата и постъпките на протестиращите могат да бъдат и по-смислени, и по-конструктивни, но не виждам в момента никой друг да се бори срещу статуквото, срещу меко казано съмнителния кадрови подбор на тази власт, срещу наглостта на някои политици-лидери, срещу набиращите силата корупция и контрабанда, срещу възхода на непотизма, клиентелизма, шуробаджаначеството и земляческите, партийните и користно мотивирани назначения! Ако гербероидите назначаваха млади пеперудки и калинки, то тези сега назначават мои набори-ченгета и деносници...
  
  Давам си сметка, че България би се радвала, да има големи, обятелни, стратегически мислещи и визионери като лидери на протеста и протестиращите, но не виждам в момента никаква друга опозиция на прояваващата антидемократични, промилиционерски и понякога направо арогантни рефлекси днешна власт...
  
  И наистина не знам защо стана така, че тази група коментатори не може да погледне нещата от този ъгъл и по този начин, ами превърна ругаенето на протеста и протестиращите в свое кредо, изписа го на знамената си, строи надъхания с омраза свой легион и обърна палците надолу, давайки знак на сегашната, крепяща се върху малка фашизоидна партийка, власт, че иска от нея политическа и обществена смърт за протеста и протестиращите...
  
  За мен е разтърсване и потрес, че тази група коментатори играе ролята на нещо като разбесняла се римска тълпа, паднала ниско и низко в краката на поредната преходна власт...
  Не вярвам, че те не си дават сметка, че това изобщо не е властта, която България заслужава.
  Но тогава...
  Но тогава защо те на практика искат тази власт да излезе три пъти по-силна и по-арогантна след края на протестите и протестиращите?
  Нима не разбират, че ако това се случи, някой ден може да се окажем изправени пред алтернатива никога повече обществото да не намери нито сили и воля за протест, нито протестиращи срещу една такава власт, защото те ще са се изнесли от страната, обръщайки се с гняв назад и заявявайки, че няма да живеят в такава скапана държава?
  
  Аз обаче не мога да си позволя на тези години да бъда краен песимист. Винаги съм си казвал, че надеждата като първа глупачка умира последна.
  Затова освен горната алтернатива виждам друга, естествено алтернативна на нея.
  И при другата алтернатива, дори този протест и тези протестиращи да бъдат победени, в близко бъдеще (близко – в смисъл, че се надявам да го дочакам), пак ще има протест и при него, с него и чрез него протестиращите ще успеят.
  Не знам как ще се чувства тогава въпросната група коментатори, за която пиша сега с болка и недоумение...
  Предполагам, че няма да им е никак приятно да бъдат дълбоко неуважавани от онези, които ще дадат нов шанс България да стане модерна, европейска, демократична и нормална държава.
  А най-страшното е, че сред младостта на България, която тогава ще успее, ще бъдат и техните деца или внуци, чийто път те днес на практика искат да минират - с неприкритата си злоба срещу протеста и протестиращите и всъщност срещу самата мисъл и самата възможност за промяна...
  
  Николай Слатински
  30.11.2013 г.
  
  P.S.
  Много мои приятели в т.ч. и във Фейсбук ме убеждават, че причините за това - една група доскоро порядъчно принципни коментатори да мразят протеста и протестиращите, са свързани с техните личности - кой какъв е бил някога, къде е писал, с кого се е събирал и изваждал.
  
Аз обаче се принуждавам да мисля, че макар и да има личностни причини, причините не са само личностни.
  Доста сериозна е тази група от коментатори, при това те са доста сериозни като интелект хора.
  Вероятно има обяснения и на по-високо от личностното ниво - общности, групи, прослойки...
  Може би става дума:
  - за психологическа катастрофа на една част от мислещите хора у нас;
  - за инстинктивен страх от това, че може да стане и по-зле;
  - за натрупана огромна умора да се борят за оцеляване;
  - за загуба на ценностна ориентация;
  - за изгубване на всяка надежда, че нещата могат да се променят...
  
Ето защо, когато някой иска промяна и се бори за нея, те възприемат това като   нравствен, почти унищожителен укор към себе си: че са се предали. И затова те предпочитат да отрекат промяната, да й попречат да се осъществи.   По-добре им е тази промяна да не се случи, за да се окажат прави в своето неверие и в своето предаване пред обстоятелствата и трудностите в живота...
  
  Не съм далеч от мисълта да мисля, че наистина една част от стойностните и демократично мислещи хора е претърпяла много тежка, почти окончателна катастрофа от изнемогванията при Прехода.
  И това също би могло да служи за обяснение на тази групова атака с омраза и ненавист към протеста и протестиращите от немалко доскоро десни или поне анти-БСП коментатори.