За вируса на омразата и за неговите причинители, разпространители и жертви

  Тази сутрин се заслушах какво се лее по една от ТВ програмите. За миг се изумих – гневни хора изричаха по адрес студентите и протестиращите хули с възможно най-свирепи и злобни думи – изроди, дрогирани, лумпени, простаци, идиоти, лентяи... и въздишаха, че не сме в Америка, та полицията да ги смаже, смачка, пребие и изпоарестува...
  В първия момент тази многоуста, основно провинциална, по правило не съвсем добре образована и с пяна на уста омраза наистина ме смути. След това нещата в мислите и чувствата ми си дойдоха на местата.
  
  Омразата...
  Аз отлично знам на какво е способна омразата. Бил съм неин обект – първо на „червена”, след това на „синя”, после – „многоцветна” и-или „безцветна”, и така – и досега, до ден днешен. В Перник една трета от по-възрастните хора неистово ме мразят, защото помнят само едно – кой пръв им каза на площадите, че демокрацията е за добро на България и българите.
  Те загубиха от Прехода, а по-точно, както те смятат – загубиха от демокрацията, та затова мразят човека, който първи им каза, че демокрацията е за добро на България и българите.
  Тези мои съграждани всичко друго са забравили или не искат да си го припомнят както е станало и с техния глас и с тяхната омраза – и мутрите, помогнали да бъда отстранен от политиката; и корумпираните политици след мен; и грабежа и съсипването на заводите от мутрите и политиците в съюз и солидарно; и депутатите, водени на секстуризъм в Тайланд от мутрите; и лъжите на политиците, и боя от мутрите... Забравиха или не искат да си спомят нищо друго, а само повтарят като зациклили – Той ни излъга тогава, пръв ни каза, че демокрацията е за добро на България и българите.
  
  Омразата...
  
  В началото си правих списък на гадостите, изречени по мой адрес. Господи, какво ли не съм чул, какво ли не е подмятано зад гърба ми или изписвано и изричано по медиите (често с характерния винкелов наш, пернишки привукс) – гад, предател, мерзавец, плазмодий, сталинист, фекалия, изрод, диктатор, комунист, мекере... Наслушах се и начетох едно време на клевети по мой адрес, а сега нямам сили и нерви да влизам по форуми под мои статии, защото има хора, които не четат написаното, но знаят как да мислят за мен. Така е в публичното пространство – не е важно какъв си ти, важно е какво се мисли за теб...
  
  Някога един корумпиран пернишки политик чрез институционално подчинения си вестник, само защото му обърках алчните и хищни планове, в 100 броя поред пишеше гадости по мой адрес. А хората ме спираха в Перник и викаха – а, бе, щом пише във вестника, няма начин да не е вярно, няма дим без огън!
  И не чуват като им казвам – ами то точно за това се пише, защото сте склонни да му повярвате...
  
  Омразата винаги има цвят дори като е безцветна.
  Жестока и гнусна бе „червената” омраза в началото на Прехода. Тя за мен винаги е била параноична и абсурдна. Защото бе омраза срещу моите принципи, срещу това, за което тогава първото СДС се бореше.
  Тази омраза бе институционализирана, тя се спускаше „отгоре” – като „опорни точки”. И тогава, и сега. Не, че хората, които я възпроизвеждат винаги следват тези „опорни точки” – понякога „опорните точки” обслужват именно тази простотия или тази заблуда, че времето може да се спре и процесите могат да се обърнат. В този смисъл тогавашната „червена” омраза срещу мен бе най-подла – защото бе омраза срещу необходимостта България да се промени.
  Сега виждам рецидиви от онзи тип омраза – тя и днес е насочена срещу всички, които искат промяна, тя създава у нейните разпространители из медиите (както тази сутрин „по телевизора”) илюзията, че може да има връщане назад.
  А връщане назад няма да има, защото онези от държавата Позитания и нейните задкулисни кукловоди не искат и няма да допуснат връщане назад – именно понеже са мултимилионери, с лъснат косъм, с огромни банкови сметки и манталитет на всеядни партийни олигарси и патриарси, на самодоволни и станали заради това нагли, изборни аристократи...
  
  По-късно ме връхлетя „синята” омраза.
  Ох, тя също е безпощадна. Донякъде я отличавам от „червената”, защото ако „червената” бе омраза срещу промените, „синята” бе и е защото си мисли, че съм предал промените...
  
  Но тук аз не пиша за себе си като жертва на омразата, не се жалвам и вайкам, а пиша за омразата, илюстрирайки я с личен опит и лични преживявания.
  
  Разбира се, че съм допускал грешки и че имам вина като някогашен политик!
  Най-голямата ми вина е, че бях част от провалилото се първо СДС – от онази група сини политици, която получи единствен и колосален шанс, даван от Историята – да промени България към по-добро и не успя.
  Ние позволихме реакционни, олигархични и антинационални сили (най-вече от най-висшата върхушка на БКП и ДС) да откраднат Прехода и да си присвоят страната, да я превърнат в заложник на техните безродни и мултихищни апетити и да циментират едно почти непроменимо статукво...
  А това е наша и донякъде моя вина – оказахме се ситни и дребни като камилчета и не успяхме да дадем Прехода на обществото и гражданите...
  
  Иначе в личния си политически живот аз съм се водил от същата мисъл, от която се водя и сега при анализите и позициите си в публичното пространство. И тази мисъл е била – на първо място България и националните й интереси. Ако България успее, аз, понеже си вадя хляба с глава и с много и честен труд, няма как да не съм добре. В успяла България науката и образованието биха били успешни, а аз съм се доказал като стойностен преподавател и качествен учен..
  Извинявам се за нескромността, само искам да кажа, че има рационализъм, а не наивна вяра и леко „мръднал” оптимизъм в моето убеждение, че което е добро за България е добро и за мен. Обратната мисъл никога не е била мое символ верую.
  Ето затова от първите дни на т.нар. Преход застанах в първите редици на т.нар. Промяна в Перник.
  Ето затова започнаха моите необратими разминавания с първата кохорта в СДС, защото:
  - едни се уплашиха от промяната и се върнаха в своите размисли и страсти към желанийцето за малка промяна, за розова (в смисъл не червена) промяна, за социалистическа с човешко лице промяна...;
  - други насочиха апетита си за промяна към лична промяна в имуществото, банковите сметки, постовете и позициите;
  - трети не разбраха, че след като БКП-БСП прегърна идеята за пазарна либерална демокрация, ние загубихме монопола върху това КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ (в Прехода)? и трябваше да спечелим обществото с интелект и знание по въпроса КАК ТОВА ДА СЕ НАПРАВИ (в Прехода)?
  - четвърти, вече по-късно, не разбраха, че след като ние, сините (вярно, аз тогава бях отдавна отлюспен от тях)
  направихме Прехода така, че от него спечелиха основно същата тази най-висша върхушка на БКП и ДС, която чрез проведената от нас приватизация присвои 90% от българската доскоро държавна собственост, а огромното мнозинство от гражданите загубиха,
  то трябваше не да консервираме „синята” идея и да се ловим като удавник за сламка за „синьото”, а да насочим нашите усилия за промяна и проваляне, за опровергаване на новото статукво, при което олигарсите намериха в лицето на мутриарсите охранително-милиционерско-ченгесарско- бандитска репресивна сила за опазване на статуквото.
  Е, така се разминахме през годините цели четири пъти със „сините” – и всичките тези четири пъти аз избирах доброто на България пред „синята” идея...
  Това ми донесе много „синя” омраза като към предател на „синята” идея...
  
  Сега за петното в моята биография, за което онези, които не се интересуват от моите принципи, ме обливат с омраза по принцип.
  Аз бях секретар по националната сигурност не на ГСП от БСП, не на „нашето момче” от Сирищник и Косача, не на „Гоце”, а на българския държавен глава.
  И във всички сигурно няколко хиляди съвети, анализи, доклади, опорни точки аз съм действал с мисълта за националната сигурност – така, както съм я разбирал, нито веднъж не съм избрал личния си интерес, не съм му клекнал, не съм изпълнил заповед, не съм си изкривил съвестта си и това, в частност, може да се види в две книги за моето съветване – „На вниманието на г-н Президента” и „Ирак. Така съветвах президента”.
  Накрая си взех книгите и си тръгнах от президенството, казвайки на президента – не си правете труда да ми търсите работа, не съм дошъл при Вас за лично облагодетелстване, а си тръгвам огорчен, че нищо от онова, за което си говорихме в началото, не се направи.
  Ако бях избрал егоистичния си интерес, щях да бъда посланик, министър, член на някой Съвет, в който президента има квота...
  
  Така е и сега при протестите.
  Аз подкрепям протестите и протестиращите, макар че чисто кариерно и проектно, заплатно и бонусно бих имал далеч по-голям келепир ако вървя с тази власт. Нещо повече, понеже тази власт е властта, с която свързвам всички досегашни свои уволнения, знам, че тя в сферата на националната сигурност е особено отмъстителна.
  Но аз се водя от все същата мисъл.
  Адресирана към сегашния момент тази ми принципна мисъл е такава:
  Това статукво е много опасно за България, то убива държавата, прогонва младите хора, обрича я на слугинаж и второсортни, периферни позиции в ЕС, насъсква различни части от обществото едни срещу други и постепенно превръща България в коридорна територия с обслужващи функции, управлявана от корумпиран, антинационален елит и населявана от спасяващи се поединично, атомизирани индивиди.
  Ето защо аз подкрепям протестите и протестиращите. Защото виждам главното в техните действия – а то е да се разбие това статукво.
  Аз ПОДКРЕПЯМ всичко и всички, които – според моите разбирания като човек, родител, гражданин и университетски преподавател - могат да променят статуквото, независимо дали в някои свои действия те са напълно естетични и рационални и независимо дали промяната на статуквото може да бъде изцяло в мой личен интерес.
  Аз не ПОДКРЕПЯМ всичко и всички, които – според моите разбирания като човек, родител, гражданин и университетски преподавател - опазват и циментират статуквото, независимо дали в някои свои действия те не са полезни за днешния момент и независимо дали опазването и циментирането на статуквото може пък в нещо да ми е и лично изгодно.
  
  Ето това е моята позиция.
  Но този текст в основното си не е за тази ми моя позиция, а за ОМРАЗАТА.
  
  Първо, ние не трябва да се учудваме, че обикновени хора от провинцията ли, без достатъчно образование ли, изригват с омраза срещу протестиращите и студентите.
  Не бива да се учудваме на тази им омраза, след като цяла група доскоро очевидно десни или очевадно анти-БСП анализатори и дописници изригват ежедневна омраза срещу протестите и протестиращите!
  Омразата е болест и ние не трябва да се сърдим на боледуващите от нея, а да говорим и дебатираме за преносителите на тази болест – сред които с патологична страст се нареди също и въпросната цяла група доскоро очевидно десни или очевадно анти-БСП анализатори и дописници.
  А най-вече трябва да се замислим и дебатираме за причинителите на заразата на омразата (изразът „заразата на омразата” не е мой, харесах си го в социалната мрежа!).
  
  Второ, като продължение на Първо-то, политическата омраза, омразата в политическия живот се създава, ражда, генерира и се причинява от партийните централи.
  Основните партии на Прехода зарязаха постепенно производствата на политически идеи, визии, стратегии, програми и се превърнаха в производители, в причинители, в инкубатори, в разпространители на омразата.
  Затова трябва да сме по-спокойни и да не побесняваме дори за миг, както аз изпаднах в ступор като слушах тази сутрин как цяла поредица озлобени хора поливаха студентите и протестиращите с гнусна и гадна омраза. Тези побеснели от гняв хора са СЛЕДСТВИЕ на причината, а ПРИЧИНАТА е в партийните централи, там е огнището на заразата на омразата...
  Омразата се превърна от тези партийни централи в най-мощен мобилизационен ресурс.
  
  Трето, омразата шества в публичното пространство, защото публичните коментатори и политолози, водещи и дописници смесват жанровете и, нескромно казано, не следват един принцип, който за мен е водещ в моите анализи и позиции.
  А именно – те трябва да анализират и заявяват позиции не от гледна точка на собствените си лични и кариерни интереси, собствените си лични комплекси, страдания, обиди, неообичания, неудовлетворености, прецаквания и поражения, а от гледна точка на националните интереси, или по-скромно речено – от гледна точка на интересите на българския социум.
  Всеки гражданин от всяко българско село може да се обади „по телевизора” и да каже каквото мисли, да се изока, да охули или оплюва каквото си ще, защото го прави в ЛИЧНО КАЧЕСТВО – той споделя собственото си лично виждане и няма претенции ДА ФОРМИРА ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ.
  В този жанр на изява на редовите хорица аз приемам някак омразата – ами човекът го боли и крещи, мога ли да се сърдя, че крещи от болка нецензурно или просташки, наивно или елементарно?
  Но когато някой пише и говори като анализатор и коментатор, като политолог или критик, като фактор или ментор, то той участва в коренно различен жанр – той е на политическия, на ОБЩЕСТВЕНИЯ ПАЗАР ЗА ИДЕИ и там участва като обществена фигура, а не като личен страдалец или комплексар...
  Ето по това се отличавам и държа да се отличавам от цяла плеяда или кохорта вещатели в общественото пространство. Аз се стремя да анализирам от гледна точка на обществения интерес - вярно, както го разбирам - но именно от обществения интерес, а не от користния си личен интерес. И не искам да допусна, не си позволявам да допусна смесване на жанровете. Ако ми е до лични користи и интереси, тогава да си събера съседите, приятелите, студентите на кафе, колегите на мастика и да им кажа какво ме боли, къде ме стяга чепикът, какво ми е на душата...
  Но щом така или иначе в някаква степен мнението на такива като мен, като на редица други коментатори е институционализирано и ние самите, макар и в лично качество сме някакви институции (или се борим да станем такива), то е подличко и некоректничко да лансираме като обществени анализи личните си страдания, комплекси, несъгласия и неудовлетворености...
  Правим ли го, ние не произвеждаме анализи и идеи, а ставаме част от фабриката за производство на омраза.
  
  Четвърто, както се казва последно, но не по значение, омразата, когато се превърне в другото име на политическия живот и обществените процеси, е индикация за разпад на социума, за превръщането ни от общество в тълпа, маса, орда, стадо. В нещо, което е преди всичко биологическо, а не социално.
  
  В биологическата „система” главното е войната на всеки срещу всеки; главното е или ти, или аз; главното е естественият подбор; главното е оцеляването. Това мислене „или-или” НЕ МОЖЕ БЕЗ ОМРАЗА, защото трябва да оправдаеш действията си, хищността си, отрицанието на другия, който от друг става Друг, а после Враг...
  В социалната система главното е реципрочният алтруизъм; главното е и ти, и аз – силата „Ние”; главното са общите цели, ценности и идеали; главното е развитието. Това мислене „и-и” НЕ МОЖЕ СЪС ОМРАЗА, защото трябва да се изграждат общности и общества, да се строят пътища и връзки, да се изплитат мрежи, да се умножава нещото, наричано социален капитал (доверие, сътрудничество, любов, сигурност).
  
  Ще завърша с една силно понравила ми се мисъл на моя Фейсбук-приятелка:
  Омагьосаният кръг е като Гордиев възел.
  
  Същото се отнася и за омагьосания кръг, в който се върти обществото ни...
  
  Николай Слатински
  14.11.2013 г.