Днес, 16 април, в Гранитната зала на Министерски съвет бе представена концепцията „Национална сигурност на България: рискове до 2020-2025 година”, разработена от фондация „РискМонитор” по проект, финансиран от Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа.
  Веднага ще кажа, че в екипа, извършил изследването има някои респектиращи, силни, стойностни и много интелигентни имена, с ясно изразена дясна политическа и ултралиберална икономическа ориентация - хора, владеещи до съвършенство способността да печелят отлично финансирани от Запада проекти, да говорят абсолютно мъдро като политическа коректност и да предпочитат да пишат правилно, а не вярно, когато правилното и вярното влизат в конфликт.
  Понеже това са качества, от които съм драматично лишен, аз им се възхищавам съвсем искрено. Защото това е точната реакция на изискванията на времето - тя придава добавъчна стойност на конкурентните предимства и води до висоти в живота, в който материалният просперитет е не един от главните, а главният критерий за успех в живота и за заслужаваща уважение индивидуална стратегия...
  Поканата от фондация „РискМонитор” да присъствам на представянето бе за мен изненада със знак плюс. Обикновено организации близки до властта нямат подобна практика. Така че съм им благодарен за жеста.
  Аз по принцип избягвам да ходя на подобни мероприятия, особено в сгради на институции на властта, защото независимият експерт (т.е. от когото нищо не зависи  ) трябва да пази сетивата си чисти от съблазънта да обслужва – дори само с присъствието си – управляващите. Но този път отидох, защото това е преходно и временно правителство, а в него имам 1-2 познати и дори донякъде приятели.
  Когато се запозная подробно с доклада, наречен концепция, тогава ще го коментирам далеч по-подробно от научна и експертна гледна точка.
  Сега само ще кажа седем неща, които си помислих по време на мероприятието.
  
  Първо, не намирам за напълно естетично и за съвсем естествено неправителствена организация да представя своя разработка в най-висшата сграда на правителството. Това придава известен елемент на казионност, необективност, слагачество и меркантилност.
  
  Второ, сред авторите на разработката (Стефан Попов, Георги Ганев, Юлиян Попов, Албена Стамболова, Петя Кабакчиева, Васил Гарнизов) няма нито един утвърден учен и експерт в науката за сигурността и управлението на риска.
  Това се долавя в огромна степен – екипът не владее нито терминологията, нито методологията, нито изобщо езика и подходите в тези две тясно свързани области на научното знание и осезаемо си личи – както при формулирането на понятията, така и в дълбочината на анализа. От научна гледна точка и при говореното на присъстващите участници от творческия екип се виждаше разминаване, понякога драстично с това, което едно подобно название на разработката предполага.
  
  Трето, Националната сигурност в доклада е определена по начин, който я оприличава на състояние с водещо условие – стабилността с цената на всичко и на всяка цена („състояние на стабилност и отсъствие на значителен обществен срив или безпорядък” – това като че ли прави развитото ни социалистическо общество идеалът за национална сигурност, да се пита човек защо сме взели, че сме избягали от него).
  Но за националната сигурност отдавна се разсъждава като за процес, за нея от две десетилетия не се мисли като за нещо, което трябва само да се охранява, защитава и държи единствено в устойчиво състояние.
  Да не говорим, че са игнорирани тотално всякакви „твърди”, че и дори някои „меки” аспекти на сигурността, направен е демонстративен отказ да се разсъждава изобщо за рискове, генерирани от външната среда, а българската държава от гледна точка на системата за национална сигурност е разгледана като затворена система, оставена сама на себе си, слаба и неспособна да наднича иззад границите си, вгледана само в своите няколко проблема, първи сред които е запазване на статуквото, маскирано като стабилност.
  
  Четвърто, авторите очевидно не са наясно с научната категория „риск” – те са включили тук всичко, което им хрумне – предизвикателство, риск, заплаха, опасност, негативна тенденция, проблем, неприятност, нещо нежелано, обикновена житейска несгода... Още по-странно е да обсъждаш рискове и да нямаш поне минимални съвременни представи (поне да не пишеш за тях) от идентификация, анализ и оценка, управление и мониторинг на рисковете, да не предлагаш идеи за качествена и количествена оценка, за измерване на вероятности и щети, за контрол, да игнорираш такива технологии като системно прогнозиране, сценарийно планиране, стратегическо проектиране... Не ми се влиза в научни дебати, но аз също мога да говоря и пиша надълго и нашироко за макроикономически проблеми, екология, регионално развитие, ПиАр, но никога няма да дръзна и да се наема това си говорене и писане да представям като професионална разработка...
  
  Пето, главното в политиката за сигурност, според авторите е „осигуряване на стабилност на основните институции, съхранение на техния капацитет за функциониране”.
  Тук те са казали най-добре, ясно и ярко чии интереси обслужва едни подобен анализ. Това са интересите на спечелилите от Прехода, от които и те са част, макар и в не най-високите етажи на горните 10% от обществото в момента. Важното е да се запази от сривове новото постпреходно статукво, да има стабилност, институциите да работят в името на тази следпреходна стабилност.
  Нито дума за основния генератор на рискове – моделът, по който бе направен Прехода и статуквото, установено след него! Институции, които обслужват резултатите от този Преход и работят за съхраняване на стабилност в статуквото след него неизбежно – в политически, икономически, финансов, социален и свързан със сигурността смисъл – се превръщат в репресивни институции!
  Въпросът не е просто мир, казват западните и източните мъдри хора, а справедлив мир. Въпросът не е просто някакво статукво и някакви стабилни институции, а справедливо статукво и работещи за справедливото статукво институции.
  Справедливо не означава равни във всичко хора, уравновиловка, „граби награбеното”, „експроприация на експроприаторите”, а общество с разумен баланс на свободата и сигурността. Да се издигне стабилността на институциите в самоцел, независимо за какъв обществен ред те работят и поддържат, означава именно това – елитът от 10% да държи останалите 90% в състояние на постоянен риск и страх, че ако нещо в техния жизнен проект се случи, те могат да изпаднат необратимо на социалното дъно.
  
  Шесто, уникален принос на авторите е пълното отделяне на националната сигурност от системата за национална сигурност!
  Това е резултат от две налагани тенденции, които се виждат и в техния доклад:
  -- първата тенденция е най-напред от система за национална сигурност да отпадне думата „национална”, а след това „система” да бъде заменена със „сектор” и вместо интегрирана, консолидирана, ефективно координирана система за национална сигурност да имаме мъничък, декоративен и неефективен сектор за сигурност (защото държавата не само била лош стопанин, но била и лош производител на сигурност);
  -- а втората тенденция е сигурността от благо (което се полага на всички в някаква степен) да се превърне изцяло в услуга (при която действа пазарният принцип – всеки получава толкова, колкото може да си „купи”).
  
  Седмо, разсъждавайки над всичките, избрани от тях, рискове, рискови фактори и тенденции, носещи риск в някакво, вкл. латентно състояние, авторите, образно казано, вероятно защото са част от огромната маса макроикономически експерти на Прехода, са извършили измерване на средната температура на всички болни в болницата. И са получили една стойност за тази средна температура, над и за която са разгърнали своя анализ. Разбира се, така се губят пациентите с температура 34-35 градуса, както и пациентите с температура 41-42 градуса, но пък средната температура варира около 38 градуса и именно затова „като цяло българското благосъстояние се подобрява, а производителността расте”...
  
  Засега спирам дотук, за повече ми е нужен много по-внимателен прочит.
  А и не ми се иска да започна да коментирам и някои много смущаващо звучащи тези, които чух при представянето на доклада.
  -- Като например това, че всички хора у нас, които могат да работят във високотехнологични сектори, които са подготвени за глобализиращия се пазар на работната ръка, вече са заети, вече работят. А останалите, които у нас са безработни, са неспособни да се трудят във високотехнологичните сектори, не отговарят на изискванията на този глобализиращ се пазар на работната ръка!
  Това ми прозвуча абсолютно фрапиращо и жестоко, като знам колко много млади и талантливи българи са безработни, само защото Преходът убива малкия и средния бизнес, а работните места и в бизнеса, както и в държавата се раздават на свои калинки, протежета, любовници, съпартийци, земляци, по корупционни и шуробаджаначески практики.
  И как, питам се, тези некадърни и неадекватни за глобализиращия се пазар българи пробиват на Запад и правят силни кариери, та дори принуждават някои западни държави, най-вече Великобритания да се страхува от тяхната конкурентност и им налага репресивни, стигащи до расизъм ограничения за реализация??
  -- Или да вземем твърдението, че това, че България имала много електрически мощности било изначално зло!? Ами да ги разградим тези мощности, да ги заменим, както съветваше един доскорошен премиер – с овчарлък и картофовъдство...
  
  
  Николай Слатински
  16.04.2013 г.

  
  Послепис на следващия ден:
  
  Наскоро във великолепен текст Петръ Волгин, като се питаше защо образовани хора с дипломи от престижни университети ги нямаше по площадите по време на протестите, написа нещо много вярно:
  "Новият Български Интелектуалец няма време да ходи на протести. Той е много зает... Основната цел е спечелването на колкото се може по-голямо финансиране от колкото се може повече чуждестранни донори. За целта трябва постоянно да бъдат подготвяни проекти, които да се представят за одобрение на партньорските организации с централи в Европа и Съединените щати...".
  
  Припомнях си непрекъснато това точно наблюдение, четейки въпросния доклад на фондация "РискМонитор".
  Аз съм много търпелив и упорит читател, стремя се във всеки текст да намеря полезното, креативното, достойното за уважение, защото знам колко трудно се пишат стойностни анализи, а пък така мога и да "купя" нещо разумно и значимо.
  Но този път направо се измъчвам и изнемогвам. Докладът е от 56 страници, а аз вече втори ден съм едва на 16-та страница. Вчера споделих първите си впечатления за доклада и се убеждавам, че не съм се заблудил.
  Първата четвърт от този доклад е просто скука, тъга и многословие...
    Безспорно умни хора са се захванали да говорят научно за категории и процеси - национална сигурност и рискове, - по които изобщо не са специалисти! И се е получила една смес от повърхностни и политкоректни схващания за дълбоки и същностни неща...
  Разбира се, разбира се, в интервю или статия за пресата може да се говори по този начин и ще звучи интелигентно, но да претендираш с научни и професионални амбиции за написване на концепция, за въвеждане на определения, за модели на изследване - това е катастрофа!
  Сигурно би могло група от кадърни музиканти-слухари да се съберат на принципа на приятелството и да изсвирят Първи концерт на Чайковски, но те ще го направят в зала "Фестивална", а не в в зала "България"!
  Работата е там и поради тази причина си припомнях страхотния материал на Петър Волгин, че тези интелигентни хора от фондацията са пробили страхотен проект, спечелили са шеметно финансиране - за това хвала!, а сетне са усвоили парите, разчитайки на високата си обща култура, на познаването на областите, в които са специалисти и на силно понижените нива - като правило - при крайните резултати от подобни усилия на десните (прозападните) неправителствени организации.
  Една от причините за тези ниски нива е фактическата липса на конкуренция и пазар в неправителствения сектор - там няколко структкури притежават просто убийствен монопол, може би са изградили и задкулисен, невидим картел.
Това им уникално положение се дължи на удивителния факт, че са любимци, клиенти, протагонисти и получатели на огромни ресурси едновременно от българското олигархическо (по същността си откровено антидемократично) задкулисие и от западните спонсориращи политически и неполитически организации (които всъщност с тези си спонсорства смятат, че подкрепят демократичните процеси у нас).
  Докладът, който с такъв труд продължавам да чета е нагледно доказателство, че монополът и картелът са вредни, те задушават качеството и креативността, защото печелещите от него са поставени в непазарни, херметични и обречени на изначален успех условия, поради което постепенно, въпреки личните си несъмнени качества, започват да се специализират не в произвеждането на значими експертни продукти и добавъчна интелектуална стойност, а в пробиването на проекти и така може би често пъти неволно - в задушаването на своите потенциални конкуренти.