Когато в познавателното поле на науката за сигурността се появи стойностна книга на български учен, това за мен е събитие, което заслужава да бъде отбелязано и аз се чувствам колегиално длъжен и професионално задължен да кажа добра дума за нея и за нейния автор.
  Неотдавна у нас бе публикувана именно такава книга-събитие:
  
  Димитър Димитров, „Приложение на сценарийното планиране в бизнеса, отбраната и сигурността”, С., Издателски комплекс - УНСС, 2012 г.
  
  Не, определянето от мен на книгата като събитие не е преувеличение! Ще се опитам да поясня защо.
  
  В последната си монография „Сигурността – същност, смисъл и съдържание”, аз съм споделил следната своя малка научна мечта:
  
  ”Може би някой ден и на българската улица на науката за сигурността ще изгрее слънце и ще дочакаме мига, когато между нашите университети, най-малкото в тези от тях, където се преподава сигурност, ще има истинска битка за привличане на стойностни преподаватели, работещи с ориентация към съвременното ниво на науката, а няма да се изплитат мрежи от приятелства и зависимости (предишни и сегашни), които превръщат тези университети в недостъпни за нормалната конкуренция и за можещите да хвърлят камък в блатото на рутината креативно мислещи хора, а още повече — млади специалисти. Тогава студентите ще могат да избират не само традиционни курсове, от някои от които лъха на минало, но и оригинални курсове, чрез които като кокичето през асфалта — отчаяно, упорито, смело — ще пробива бъдещето, като например „Математическо моделиране и сценарийно проектиране в сигурността”, „Системи за сигурност — социална динамика на критичността”, „Йерархични структури vs. Мрежови предизвикателства”, „Управление на сложни самоорганизиращи се системи в условия на висока степен на неопределеност”, „Цивилизационни различия в схващанията за сигурността (Запад—Изток)” и дори „Риск и Сигурност в изкривеното време и пространство (Айнщайнов свят и Пригожинова логика)”.
  
  В случая важна е втората част от тази моя мечта-илюзия – за качествено различните, съвременни и адекватни на международния дебат в науката за сигурността, курсове от лекции.
  Тази втора част е свързана с моето разбиране за НОВАТА ПАРАДИГМА в науката за сигурността – за мултидисциплинарния подход в тази наука.
  Ето няколко думи за тази НОВА ПАРАДИГМА.
  
  Посланието на днешното сложно и динамично време е че мултидисцилинарният подход е единственият работещ и способен да даде нови, модерни, фундаментални резултати в науката за сигурността подход.
  Това е истинско предизвикателство към всички нас, работещите в сферата на сигурността, защото:
  ♦ Мултидисциплинарният подход настоятелно и категорично изисква да бъде даден шанс на креативността и новаторското отношение към проблемите на сигурността. Това трябва да стане за сметка на рутината и преразказа на излезли от употреба дискурси („завещани” ни от учебници, старателно изучавани и преписвани през доброто старо социалистическо време) и на идеологизирани, политически коректни, твърде бързо настанили се наративи (станали господстващи чрез повърхностна пропаганда и почти Оруеловски новоговор — да припомням ли, че лозунгите на единствената управляваща партия в романа „1984” са: „Войната е мир”, „Свободата е робство” и „Невежеството е сила”...?).
  ♦ Мултидисциплинарният подход настоятелно и категорично изисква да бъде даден път на младите в науката — на младите както по години, така и по дух. В противен случай науката за сигурността ще се капсулира, консервира, херметизира; ще се превърне единствено в поприще на застаряващи представители на бившата обслужваща тоталитарното управление политическа наука и на пенсионирани служители на тоталитарните репресивни структури. Нямам персонално нищо против едните или другите колеги, нещо повече, от някои от тях съм се учил, а на други дължа и държа много.
  Класическите научни подходи към сигурността са изчерпили своята познавателна сила. Ако оставим сигурността затворена в сковаващите, станали в известна степен банални и донякъде досадни схеми, наследени от биполярната епоха — схеми, ориентирани към статиката и баланса, базирани върху „твърдите” (hard) аспекти на силата, следващи мислене тип „обсадена крепост” и „безопасност с цената на всичко и на всякаква цена”, фокусирани върху защитата и охраната, — ние рискуваме да говорим за сигурността през държавно-центричната, политико-военна призма на вчерашния ден и дори на безвъзвратно отишлия си ХХ век.
  Науката за сигурността обаче еволюира стремително и преживява истински ренесанс, превръщайки се в една от най-бързо развиващите се и атрактивни за провеждане на сериозни изследвания съвременни науки. Тя не само разширява в актуални и дори неподозирани доскоро посоки своето проблемно поле, но все по-интензивно прилага знания и идеи от различни други науки — както естествени (математика, физика, химия и т.н.), така и обществени (политология, социология, психология и т.н.). Отлична илюстрация на гореказаното са фундаменталните научни достижения на Иля Пригожин. Неговите изследвания в областта на неравновесната термодинамика и статистическата механика на необратимите процеси и разработената теория на дисипативните структури му донесоха световно признание, в т.ч. и Нобелова награда по химия за 1977 г. Същевременно в днешно време е трудно да си представим изучаването на социалните системи, човешките общности и общества без прилагане на разработките на Иля Пригожин, т.е. без понятията „ентропия”, „дисипация”, „точка на бифуркация”, „атрактор”, „самоорганизация”, „неравновесие”, „неустойчивост”, „нелинейност” и т.н.
  Разбира се, синтезът на естествените и обществените науки и техният взаимен обмен на модели, подходи и термини, не се ограничава само с името на Иля Пригожин. И ако за българските специалисти в областта на сигурността съвременните достижения на обществените науки са познати или поне би трябвало да са познати (а как иначе може да се следват високите европейски, руски и американски научни образци!), то моделите и подходите, навлизащи в изучаването на сигурността откъм естествените науки продължават (с много малки изключения) да бъдат terra incognita. Нещо повече, извън България използването на подобни модели и подходи се приветства и подкрепя както морално (с нарастване на престижа и авторитета на съответните изследователи), така и материално (с финансова помощ на различни фондации и институти). В България обаче онзи научен работник, който говори за необходимостта тези модели и подходи да бъдат използвани в изследванията на сигурността, рискува да се натъкне на предубедено отношение, на зле прикрити подозрения в спекулативно боравене със знания, за които широката експертна общност не е подготвена, и на не съвсем деликатни обвинения за механично пренасяне на тези знания само заради следването на научната мода, без да има достатъчно убедителни доказателства, че тяхното прилагане е обосновано и закономерно.
  Извършването на детайлен анализ на взаимодействията, взаимните припокривания и преливания на идеи между естествените и обществените науки е една изключителна интересна и достатъчно сложна задача, която би ни помогнала да навлезем по-дълбоко в тайните на нашия материален и идеален свят, да открием общите закономерности в него и различните специфики на неговите подсистеми. Посвещаването на тази задача обаче далеч надхвърля целите на този текст. При все това за мен е много важно да изтъкна две принципни съображения.
  Първо, нарастващата сложност на света, в който живеем не може повече и не може вече да бъде изучавана без привличането на широк спектър от различни науки. В огромна степен традиционните, монодисциплинарни подходи са отживели времето си. Те са достигнали границата, ръба, предела на използваемостта и продуктивността на присъщия само на тях категориален и методически апарат. Да се смята, че и нататък ще бъде възможно всеки научен работник да „копае” своето парцелче в съответната наука, оставайки ограден от нейните межди и синори, от нейните стени и зидове, без най-малкото да надзърта зад тях, е безнадеждна илюзия, на която уважаващите себе си сериозни анализатори отдавна не вярват.
  Второ, естествените и обществените науки много често използват едни и същи категории и понятия, напр., само за илюстрация, време, пространство, система, енергия, сложност, адаптивност, стабилност, хомеостаза, напрежение, сила. Това не е никак странно, защото в края на краищата и двата клона на научното познание изследват един и същи свят — нашия, само че едните науки (естествените) описват този свят с формули, а другите науки (обществените) — с думи. Но светът е един — той е обиталището на човешкия род и на всяка друга жива и нежива материя, оказвайки се за наша радост и беда толкова крехък, толкова уязвим, с толкова неочаквани и изключително сериозни, трудно управляеми рискове.
  
  Всъщност, целта на този мой текст не беше да кажа какво аз мисля за съвременната наука за сигурността, а да споделя изключителното си въодушевление от появата на книгата на станалия наскоро професор, колега Димитър Димитров „Приложение на сценарийното планиране в бизнеса, отбраната и сигурността”.
  Ако си позволих да поразсъждавам малко по-надълго и по-нашироко за науката за сигурността, то е за да стане ясно защо смятам книгата на Димитър Димитров за събитие, за една от първите лястовички при това бяла лястовичка, а не черна овца, в нашата наука за сигурността.
  Защото в своята книга Димитър Димитров говори за модерни подходи, и конкретно за сценарийното планиране, за което и аз мечтая да му дойде времето и да стане насъщна част от лекциите по сигурността.
  Тази книга е полъх от нещо ново за България, но иначе добре познато и използвано в САЩ, Европа и Русия! Така се пише в днешната наука за сигурността, това е нейният съвременен език.
  В същото време в България продължаваме да преподаваме на младите хора остаряващи неща или неща от монодисциплинарната и принадлежаща на 20 век наука за сигурността, която е ориентирана към силовите подходи, която е свързана с количествените оценки, която е държаво-центрична, която е разузнавателно-полицейска, която смята, че върхът на сигурността са сересетата, вербовката, принудата, репресията, която не е чула за „меката” (soft), камо ли за умната (smart) сила...
  При това дори някои автори да привличат термини и похвати от други науки, те го правят по неправилния начин. Те поставят на преден план своите стари разбирания и принципи, но се стремят да ги обличат в понятия и модели от другите науки. Т.е. те съхраняват предишното съдържание, но го „опаковат” в нова, научна, а най-често в наукообразна форма.
  Случвало ми се е да чета дебели монографии, в които е доведена научна вода от десет дерета, за да се придаде научност на една общо-взето малко брутална и доста репресивна дейност на разузнаването при притискане на хора да му сътрудничат.
  Впрочем, поне в известен смисъл ние всички съгрешаваме, защото сме изместили фокуса, защото поставяме акцента съвсем не там, където трябва. Ние превръщаме в цел на образованието и науката средствата, а забравяме да обясняваме и изследваме как тези средства ще бъдат използвани и трябва да бъдат прилагани за да се постигне целта – ефективна, стратегически базирана и визионерски провеждана политика за национална сигурност и отбрана, политика за вътрешна сигурност, външна политика. И нашите лекции минават в разкази за еднополюсния геополитически модел, за тероризма и организираната престъпност, за кризите и конфликтите и редица други подобни, малко или много банализирани, много или малко бла-бла-бла. И спираме дотук. Главите на всички ни са претъпкани от фактология и всякаква фразеология, но как оттук да се тръгне и определи траекторията, по която да мине страната ни в стремежа към повече сигурност и просперитет, в усилията за пълноправно и пълноценно членство в ЕС – това го няма, за него почти не се правят опити. Преподаването на сигурността се превръща във фабрика за производство на думи, зад които не се виждат нито смисълът, нито практическата полза.
  Докато книгата на Димитър Димитров следва друг подход – тя взема знания от други науки като съдържание на познавателния процес и с тях оплодотворява експертните и професионални понятия и модели от сферата на сигурността. Само по този начин вече може да се вдигне нивото на познанието, да се обогати науката, да се създаде основа за намиране на качествено нови решения на проблемите на сигурността – национална и международна, корпоративна и индивидуална...
  
  Разбира се, книгата на Димитър Димитров е ценна не защото вещае истини от последна инстанция, не защото е върхът на знанието, не защото е завършен епохален труд. Като книга-начало, тя е преди всичко интелектуално усилие да се отвори вратата към нови пространства и нови времена в науката за сигурността. Затова аз мога само да я приветствам и да се зареждам с надежда, че и на българската улица на сигурността може наистина да изгрее слънце.
  
  А заедно с тази моя надежда, книгата на Димитър Димитров е нещо като мехлем за научната ми душа – тя е знак, символ, симптом - че в много от моите усилия и схващания за науката на сигурността не съм сам. Защото и в науката когато някой е сам, лесно може да бъде набеден, че е един от тези, които си говорят сами, но упорито ни карат да ги слушаме... 

  Николай Слатински
  12.11.2012 г.