Интервю за Анелия Попова, Информационна агенция „Блиц”.
Това е текстът, съдържащ изцяло и без никаква редакторска намеса моите отговори на всички, зададени ми въпроси от журналистката Анелия Попова, Информационна агенция „Блиц”.
Тъй като сайтът е личен, аз неизменно следвам в него практиката да публикувам, точно и без да украсявам в моя полза, какво съм казал пред журналистите и правя това веднага, щом науча по някакъв начин, че съответното интервю е излязло.

Въпрос: Г-н Слатински, малко след края на мандата на Георги Първанов като президент припомнихте знаковата реч на държавния глава пред парламента против участието на български войски в Ирак... Защо? С каква умисъл?
Отговор: Причините са няколко.
Първо, казах го в контекста на забравената трагедия в края на 2003 г. в Кербала, когато България даде свидни жертви от своя военен контингент. Истината за трагедията „Кербала” е една от най-стриктно пазените тайни на българския Преход. Разрови ли се, ще замирише – на грехове и вини на висшето политическо и военно ръководство на страната тогава. Не мога да се примиря, че всичко е замазано, заровено в задния двор на нашата демокрация. В името на паметта на жертвите, тази тайна трябва да бъде разкрита, въпреки съпротивата на политици, военни, следователи, прокурори и съдии.
Споменах речта на президента, защото тогава бях част от екип, изработил правилната българска позиция по войната в Ирак. Дори смятам, че фразата на президента „Аз не приемам тази война!” е най-напред мое дело, но по-важното е, че я произнесе българският държавен глава. Ако тази фраза беше станала национална политика, тези 5 убити момчета щяха още да бъдат живи и здрави, а десетките ранени в Кербала щяха да са много по-здрави, отколкото са сега.
Втора причина е моето постоянно вътрешно усилие да разбера защо се пречупи Първанов, след като първите две години от първия му мандат бяха толкова успешни? Какво го подмени, какво го смаза и натика в тази безтелесна роля, тласкайки го от държавничеството към едни други страсти и сласти... Мисля си, че първопричината е именно в тази негова фраза: „Аз не приемам тази война!”. Фразата е много силна, но тя изисква много силна личност, която не само да я каже, но и да има смелост да я отстоява. Мисля си, обаче, че силните на деня в света (САЩ) и у нас (атлантиците) много бързо намекнаха на президента, че такива фрази не са политически здравословни, че той си има свои уязвимости и обвързаности, които могат да му бъдат публично напомнени. И той навярно се уплаши, клекна, сви се и се спотаи, а по-късно от диаметрално противоположна с позицията по Ирак на външния министър Соломон Паси, неговата позиция стана идентична с нея, т.е. обърна се на 180 градуса и Първанов и Паси се оказаха лицата на всестранното ни, всеобхватно военно ангажиране с Ирак. От пацифистки убеждения до милитаристки позиции, това е абсурдната трансформация на Първанов и тя раздели пътищата ни.
Третата причина е породена от това, че аз много често мисля за колосалната промяна на нашия политически елит по отношение на войната след 1989 г. В началото дори СДС в първата предизборна платформа „45 години стигат. Времето е наше” бе „за едновременно разпускане на НАТО и Варшавския договор, когато се създадат необходимите условия за това. Дотогава България ще изпълнява с чувство за отговорност съюзническите си задължения във ВД, но и ще работи за по-скорошно премахване на двете конфронтиращи се групировки.”. А накрая се стигна до постоянната, активна подкрепа на всички военни интервенции – Косово, Ирак, Афганистан, Либия, Сирия, Иран. Елитът ни прие агресивното поведение на лидерите на Запада, които смятат, че демократичните ценности за това са висши, защото Западът има най-мощните ескадрили от бомбардировачи. Поведение на базпардонни демократи, които със страшна сила от въздуха налагат ценности, които по презумпция печелят с обаяние.
Вижте двете скобки на Прехода - всичко си идва на местата. На 23 август 1990 г., в началото на Прехода към демокрация Соломон Паси в своето първо про-натовско слово заяви от трибуната на Народното събрание, че членството на България в НАТО ще даде „най-твърди гаранции за мир и любов”, а на 11 април 2003 г., в края на Прехода към демокрация, пак Соломон Паси заяви от трибуната на Народното събрание по повод българската подкрепа за войната в Ирак, че ние сме „ястреби на хуманизма, ястреби на демокрацията”.

Въпрос: „Когато разбрах, че Първанов е бил агент на ДС, го посъветвах да запознае обществото с този факт и със съдържанието на досието си...”. Казвате тези думи на Георги Първанов, но той не ви послуша! И не само това – след това си спомням, че го предупредихте и за друго, което се случи – че ако не разкрие агентурното си минало, Едвин Сугарев ще го изпревари – така и стана. Каква беше реакцията на Георги Първанов след развоя на ситуацията? А и непосредствено след вашия първоначален съвет?
Отговор: Щом се запознах с папката „Гоце”, първото, което направих бе да посъветвам президента публично да огласи съдържанието й! Още повече, че от това, което прочетох, се виждаше, че той няма от какво да се страхува. Е, има от какво да се срамува, защото в същото време, когато ние четяхме „Фашизмът” на Желю Желев, „Лице” на Блага Димитрова, „Литературная газета”, „Московские новости” и живеехме с мисълта за промени, той се е подложил на ДС! Навярно кариеристично – това помага в движението напред. До ден днешен. Но Първанов въобще отказа да ме послуша, започна да бави топката със заровена в пясъка на лицемерието глава. Може би се надяваше, че подходящите хора от страната на СДС пак ще скрият и покрият истината. А Едвин го споменах символично – защото той е такъв човек – ако се добере до някаква кал, смело я хвърля в лицето на обществото, вероятно смята, че така ще му помогне да се пречисти.
Първанов „се изповяда” много късно, когато и малките деца знаеха, че, образно казано, „президентът е гол, а по-точно - с досие!”

Въпрос: По какви политически сценарии си пада Едвин Сугарев?
Отговор: Вече казах за част от душевния му настрой. Той е човек, който смята, че лъжата се лекува с истина и се вживя в красивата роля на притежател на истината от последна инстанция (в политиката – имам предвид). Работата е там, че ако истината е не цялата, дори да е истина, само истина и винаги истина, тя пак е почти лъжа... Пак манипулира и дезинформира. Да не говоря, че като психологическа нагласа аз трудно понасям всякакъв род и сорт фундаментализъм...
С надежда, че Едвин ще преглътне тези мои думи, както много болка е преглътнал с поетичната си душа – той нанесе много вреди на СДС в началото - със своето клиноведско-сценарийно мислене!
Според него ние все бяхме обект на пъклени планове, решени далеч преди да сме се появили; все ни предопределяха ходовете, все ни вкарваха в разни планове „Клин”. Това е удобна позиция и поза – тя те превръща в Жертва на тъмни сили, снема от теб Голямата вина - че си се оказал по-слаб от Каузата, профукал си исторически шанс да промениш България когато за промените имаше ярка обществена подкрепа. Кекавички се оказахме ние от първото СДС, но само като си помисля кои бяха площадни бардове, каква личност бе „първият демократично избран премиер”! Майчице мила, майчице свята! България трябва три пъти да се прекръсти, че при такова първо СДС пак нещо можа да се случи и тя все още не се е доразпаднала съвсем!
Веднага да подчертая - нашата, на СДС вина бе, че бяхме слаби като личности, визионери, лидери - слаби за историческите задачи, с които се нагърбихме. Но огромната вина за пропадналия Преход бе на реакционната, алчна и станала раково образувание за страната върхушка на БКП и ДС - тя разби системата за сигурност – съдебни, полицейски, разузнавателни институции, за да може безнаказано да разграби огромната собственост и да трансформира политическата си власт в икономическа, а после да превърне икономическата си власт в политическа, която днес тя упражнява чрез своите деца и своите милиционери, ченгета, охранители и криминално проявени по нейно време лица, използвани като информатори и доносници...
За след година ни се готви уникална политическа ситуация – на власт клан от върхушката на БКП (Пръмови) + милиционери (МВР – Бойко Борисов), а в опозиция клан от върхушката на БКП (Станишеви) + ченгета (ДС – Ахмед Доган)... Елементарно, Уотсън!

Въпрос: Експрезидентът до последно не искаше да отстрани Димо Гяуров от поста му, въпреки че имаше такива прогнози. Защо?
Отговор: Връщате ме назад към папката „Гоце”. Аз през цялото време като един Катон-стари повтарях на президента, че за да не загине окончателно Националната разузнавателна служба, Димо Гяуров трябва да бъде сменен – той руши институция, която така и не може да схване като любител - за какво служи. Странно бе за мен обаче, че Първанов не даваше и косъм да падне от главата на Гяуров. Умът ми не го побираше. А то било просто – в касата на Гяуров се намираше папката „Гоце” и е станала „заварката” – ако ме пипнеш, ще й дам гласност, затова стой мирно, а по-късно елегантно ме изтегли оттам така че и грехът на вълка скрит, и агнето - в дипломатическото тяло.
Веднъж преди време, щом сме на футболна вълна, на Стадиона в Перник шефовете на двата отбора се договорили мачът да свърши наравно. Но не хванали всички футболисти, а една част. И някои от неразбралите, се борили здраво и мачът завършил наравно с големи усилия - 3:3. Тогава един зрител произнесъл великата фраза: „Що труд паднà да не падне другио отбор!” Та така и Първанов и Гяуров – Колко труд се положи да не загуби другия в двустранната сделка!

Въпрос: Какво точно съдържа папката със сведения за Първанов? Мисля, че интересът към подобни разкрития винаги ще бъде буден.
Отговор: Аз прочетох онова, което можеше да прочете и обществото! Човек на ДС се прави не съвсем усърдно, че не е представител на ДС, а младият експерт по македонската тематика Първанов се прави, че не разбира чий представител е представителят на ДС и се съгласява да каже експертно мнение по сериозен проблем, за който мнението отдавна е формирано от ДС и то правилно. Иван Кулеков преди демокрацията бе написал „Оцениха ме. И се продадох”. Искам да кажа, че е вървяло категорично намерение за оценяване, паралелно със свенливо желание за продаване, това наричам подлагане. Нищо лошо не е извършил младият експерт по македонските въпроси. В края на краищата какво лошо има в това да се представиш достойно пред ДС - малко преди 1989 г. Повтарям, малко преди 1989 г., когато по-слабо кариеристичната България слушаше „Свободна Европа”!

Въпрос: Като съветник по сигурността какво мислите за Комисията за защита на класифицираната информация? Изобщо за свръхпроизводството на държавни структури?
Отговор: Вече имаме достатъчен период от време, за да се убедим, че ДКСИ е паразитна структура, управлявана така, че ръководството да обиколи света 2 пъти - веднъж надлъж, веднъж - нашир. Фабриката за свръхпроизводство на структури у нас си работи с пълна мощ!
Моята позиция към ДКСИ леко еволюира през годините при Първанов. Когато стана ясно, че създаването на ДКСИ е неминуемо, по волята на НАТО, която воля за България е 11-та Божия заповед, аз се опитвах да правя всичко по силите си ДКСИ да стане важна и ефективна институция от системата за национална сигурност. Като стана ясно обаче, че там една четвърт от хората се скапват от работа, а три четвърти щракат с пръсти, въртят ханшове и опознават света, за да го обикнат, то аз се опитвах да отворя очите на президента и премиерите, които се смениха един друг, но не промениха нищо в ДКСИ, че в ДКСИ има много уродливост, поглъщане на ресурси и безделие, смесено с интриги. Не говоря за шепата честни експрети там, които оцеляваха с цената на слизане надолу в йерархията. Най-тъжното обаче не е в това, че там едни хора си поживяха 10 години весело. А че цялата система за защита на информацията се превърна в инструмент на властта по всички нива и институции – за разправа с неугодните – който не слушка, няма да получи допуск, а като не получи допуск, ще може да не слушка като безработен. Освен това, цялата система за защита на информацията у нас се специализира в охранителни функции - как да се охранява информацията, а не е важно какво се охранява и има ли какво да се охранява. Цялата пара отиваше в свирката – да се пази информацията, вместо за движение на локомотива – да се събира информация. Затова и много хора в ДКСИ или тясно свързани с нея си свиркат – life is life! Опазват се със скъпи камери и други скъпи съоръжения празни каси и архиви...

Въпрос: Направи ми впечатление, че наскоро – в предаването „Насреща с Люба Кулезич”, припомнихте и друго важно събитие – за загиналите български войници при нападението на базата ни в Кербала преди 9 години... Кое ви провокира да го направите?
Отговор: На този въпрос отговорих по-горе. Има материал на моя сайт, посветен на Първия контингент – който даде петте свидни жертви. И до ден днешен на бюрото са ми снимки от миговете след атентата. Напразно близо 3 години след това се опитвах да убедя президента да се срещне с военни от този контингент, с майки, съпруги, деца на тези военни, вкл. на убити момчета. Не, не и не! Той отказваше. Не остана непосетен волейболен мач, не остана неоткрита бирария или бензиностанция, не останаха не връчени кортици на футболисти - но не се намери време за тези военни, за тяхната болка. Първанов е част от елита, виновен за трагедията. Той има вина, наистина по-малка от тази на правителството, но когато нашата армия е ударена жестоко и са убити и тежко ранени наши военни, върховният главнокомандващ също е виновен! Затова той е част от Мълчанието на шефовете – за Кербала или нищо хубаво, или абсолютно нищо!

Въпрос: Можеше ли да бъде предотвратен този удар? Имаше ли кой и как да реагира?
Отговор: Затова искам истината да излезе! Само като се чуе цялата истина, може да се стигне до извода, който правя – точно такъв по жестокост удар можеше да се предотврати! Можеше, ако държавата чрез висшите си политици и военни си бе размърдала мозъка и задните части, вместо да мисли за коледни празници и за това – как от Брюксел или Вашингтон да я погалят по всеотдайната главица...

Въпрос: Пълно е с абсурдни факти – един от тях, както споделяте е, че на момчетата са им били събрани далекобойните пушки?! Каква е истината за Кербала?
Отговор: Нямам обяснение! Висшите български политици и някои от тогавашните висши военни бяха паркетни политици и военни. Те интегрират себе си в коалиции, алианси, съюзи - с цената на живота и здравето на българската армия. Те не инвестираха в сигурността и безопасността на българския военнослужещ, те гледаха на този наш герой-мъченик като на пушечно месо, като на инструмент, като на винтче в нашата евроатлантическа интеграция, в превръщането ни в най-близкия сателит на поредния Голям брат. А като нямаш капка стратегическо и оперативно мислене, не си показваш скъпоценните си телеса извън база „Индия”, тогава ти не можеш да се ориентираш в обстановката и затова вземаш абсурдни, но съдбоносни решения.
Но пак казвам – истината за Кербала ще ни отвори очите и ще спре недоуменията, които може би раждат и догадки, спекулации.

Въпрос: А истина ли е, че сте написал речта на тогавашния президент Георги Първанов точно две седмици преди да стане трагедията и да пристигнат ковчезите?
Отговор: Да, месец преди удара, на 23 ноември написах в анализ до него, че за базата в Кербала въпросът не е Дали? ще бъде ударена, а Кога? (Тя бе атакувана на 27 декември 2003 г.).
Шокиран от пълното бездействие и безхаберие на висшите български политици и военни, аз написах на 14 декември анализ, в който се съдържаха опорни точки за позицията на президента пред обществото ни, когато базата бъде ударена и дадем човешки жертви!
Нула внимание, нула емоции. Кому е нужно после да изпитва удовлетворение, че е бил прав, след като е дошло време президентът наистина да говори в този дух – но пред 5 ковчега...

Въпрос: Дали спи спокойно след всичко това днес Георги Първанов, как мислите? Чиста ли е съвестта му?
Отговор: Не само след това, а след всичко през тези 10 години той най-вероятно спи с чиста съвест. 10 години държавен глава, видял сума ти свят, добър материален статут дори за правнуците му... За жалост, той толкова е откъснат от реалните проблеми на България, че първи не Станишев го изхвърли от политическата сцена, а именно тези, които най-много го обичаха направо всеотдайно преди 10 години – обикновените симпатизанти и членове на БСП. Те със стомаха си чувстват, че това не е техният Първанов – като символ на тяхната обикновеност и нормалност, а самодоволен политически олигарх, участвал в изграждането на политическо статукво, което е толкова самоподдържащо се и перпетуум-мобилно, че може и без него...

Въпрос: А самият вие каква цена платихте за смелостта си? Много пъти сте казвал, че говорите смело, защото няма от какво да се притеснявате, а и не говорите лъжи!
Отговор: Едва ли може да се говори за смелост. Смел е политик, който може да носи огромни отговорности с дългосрочна полезност за националните интереси, въпреки че понася краткосрочни щети.
Аз гледам на нещата по-просто и прозаично. Има истини и принципи, които са част от мен, които са моята същност. Да, те не се печеливши, те носят дискомфорт, но работата е в това, че аз съм се изградил някак в публичното пространство, за мен се знае, че по чужди свирки не играя, не съм покòрен и покорèн. Тази представа върви след мен. Така че ако аз, в името на някакви сметки започна да ставам хрисим, само ще си нанеса психологически и психически страдания, а мисленето за мен няма да се промени особено. Т.е. полза от смиряването нямам. Затова си казвам: „Бъди себе си, нищо, че е висока цената, която плащаш, защото за да не бъдеш себе си ще трябва да платиш още по-висока цена!” С други думи, по-ефективно (цели спрямо ресурси) е да отстоявам себе си, отколкото да клекна...
Забелязал съм, че и сега, когато съм дълбоко в периферията на публичното пространство, някои ректори на университети, макар да знаят, че ако не най-добър, съм навярно в петицата на най-добрите в националната сигурност, предпочитат да вземат кротки и послушни, вместо мен, защото, виждате ли, аз съм щял да ги скарам с властта!
Абсурд, много й пука на властта с нейните милиони, с нейните опити да вземат бизнеса на супермилионери, какво пише в своя блог Слатински, но тези ректори си „връзват гащите” на принципа „страх лозе пази!” Но свалям шапка на ректорите, които заради отличния продукт като лекции, който за нашите мащаби давам, ме наемат на работа, без да им пука съвсем особено от злата и злопаметна власт.
Ако говорим обаче за някаква измерима, т.е материална цена, а не само за трудно измеримата морална цена, то повярвайте ми, аз си знам как ми беше, когато хора с манталитет на копои се опитаха да ме уволнят отвсякъде и успяха да го направят на тук-там наред, само защото книгата ми „На вниманието на г-н Президента” за час-два бе вгорчила супермарковото уиски на техния работодател, благодетел, патриарх. Плюс още емоции, които поддържат тонуса ми до днес на макс. Живи и здрави да са! Изписаха ми вежди! От дядо си знам (а не само премиерът има подходящ за всеки случай дядо – един, като е за членство в БКП, друг, като е да се плюе БКП), след като е бил смачкан след 1944 г. – гледай напред и не обръщай внимание на дребни душици. Макар че най-гадни са точно дребните душици с манталитет на копои, когато са облечени в някаква власт!

Въпрос: Новият президент Росен Плевнелиев започва с тежко наследство мандата си?! Какво мислите за него, за началото му?
Отговор: Все се въздържам от по-критични изказвания за президента. С вечната си усмивка той сякаш ни кара да мислим, че продължава да бъде в първите си сто дни, а знае се - през първите сто дни се пази мълчание откъм критика. Може би това усещане е защото той не мърда от образа от първия ден - все същия показен оптимист със зле поставен в реалността, фантасмагоричен, леко невротичен речник.
Плевнелиев е нещо като Първанов на обратно.
И двамата са малки за високия пост Държавен глава. Първанов се опитваше да изпълни вакуума между собствените си качества и Поста, т.е. „да се разшири” до Поста. Аз го съветвах да прави това с много работа върху себе си, с отстоявани принципи и каузи, с борба да бъде морален авторитет. Той обаче реши да прави това като действа задкулисно, скрито, да слага на ключови места във властта своите протежета, да плете мрежи, да се сдружава с олигарсите – т.е. повлече се към неформална, а по същество недемократична власт.
Докато Плевнелиев - обратно. Той се стреми да свие Поста до себе си, да го спихне, да го скъси, прекрои – за да му стане по мярка. Постът може да бъде „спихнат”, свит и смален, но тогава ще загуби сакралното, лидерското, визионерското измерение и ще се превърне в нещо като шут, в нещо като фарс, в нещо като нищо на света...

Въпрос: Предполагам имате позиция и спрямо първата дама – Юлияна Плевнелиева? Оказа се доста опърничава...
Отговор: В началото ме зарадва. Защото съм виждал доста първи дами из Европа – взели се насериозно Президентши, с походка на Мария Антоанета и мислене на Жозефина. Това е пошло, няма институция първа дама в Европа. Преди време наша първа дама си бе създала фондация „Ценности”, а мейлът й беше ... firstlady@president.bg...
Аз се надявах Плевнелиева да хвърли камък в това блато на ояждане и апетити за изборни кралици. Защото е нелепо физически здрави момичета да подтичват на смени зад президентшите, да ги обсулжават на пазар, фризьор и соаре... Да плаща държавата за беемвета и мерцедеси на първите дами, да им заделя по половин етаж в президентството за институционализирано мързелуване със светски привкус. Забравихме откъде тръгна нашата демокрация – с битката срещу привилегиите. Затова симпатизирах на Плевнелиева, но я загубих някъде от очите си. Дано поне не е изменила на себе си.

Въпрос: Ако бяхте съветник по сигурността на Росен Плевнелиев, какво щяхте да му кажете?
Отговор: Не, това няма да се случи – заради мен и заради него. Чисто хипотетично, щях да му предлагам позиции, алтернативи, щях да го образовам в националната сигурност, така, както успях да направя езика на Първанов по-професионален, по-компетентен, да навлезе в нещата, да разбира процесите. Но един експерт не може да повиши политическия ръст на съветвания от него човек. Това е даденост – или имаш политически ръст или си ситен и дребен като камилче.
Това, че на президента в момента му липсва силна среда за анализ на проблемите на националната сигурност, го кара с нелепа усмивка на уста да се мъчи да обоснове вече взети без да бъде питан решения. Вместо стратегия за разузнавателната общност, на базата на която да се трансформира тази общност, властите решават да си вземат НРС, като дават на президента лек подсладител - за по-лесно оформяне на усмихната физиономия – НСО. А той тича да обоснове тази тяхна мъдрост. После, като му вземат НСО, вече ще е станал достатъчно „пèкан”, за да обоснове мъдрост и за това решение. Един заб(р)авен президент надаваше вопъл: „Иване, кажи си!” Сега ние само дето не чуваме от устата на президента: „Бойко, кажи ми!”...

Въпрос: Г-н Слатински, в студиото на Л. Кулезич намекнахте нещо, на което искам да обърна внимание – че сте получавал индиректна заплаха от Иван Костов в качеството му на премиер директно в университета, където в този момент сте преподавал... Може ли да ви помоля за повече разяснения по този въпрос?
Отговор: Не, тук явно не сте ме разбрала! Аз казах, че колкото и да е парадоксално, при Костов изказващите се негативно за неговото управление бяха много по-спокойни, отколкото по-късно, при това с влошаваща се тенденция на мнителност и злопаметност на властта. Костов, може би защото бе зает с главната задача на Прехода – пълната, тоталната приватизация, приватизацията с цената на всичко и на всяка цена, никога нямаше да падне толкова ниско, за да се обажда на ректор, камо ли на декан – а бе там при Вас преподава един, дето много знае, я му прекратете договора! След като главната задача на Прехода бе решена и започна консолидацията на новото крайно несправедливо статукво на шепа хищници отгоре и милиони малки рибки отдолу, властта започна да се гневи от всяка проява на инакомислие. Първо ще размаха пръст, после ще уволни, след това ще пречи да си намери човек работа, накрая ще започне да бие. Една нова тройна коалиция Милиционери-Ченгета-Мутри наистина може да започне да бие обществото, защото знае как да го прави...

Въпрос: Във времето много сте критикувал и Георги Първанов, а за него сам сте споделял, че е отмъстителен човек. Никога ли не сте усетил натиск върху себе си заради острите думи по негов адрес? Заплахи?
Отговор: Аз винаги, и докато бях негов секретар, му казвах в анализите си и при малкото лични срещи истината в очите. Продължих да я казвам и сетне, защото той е президент, а не Георги от Сирищник. Бъгарското общество има нужда от информация за институцията, която той олицетворяваше 10 години – най-закритата и задкулисна държавна институция. Стремял съм се това да е критика принципна, лично нямам какво да деля с него. Като всяка относително дребна личност, с комплекси, той е отмъстителен – по това не се отличава от днешния наш елит. Когато си голям политик, твоите слабости са нюанс, елемент, детайл, който се вижда, но се коментира далеч по-малко от делата ти. Когато нямаш стойностни дела и се оказваш много по-слаб от ролята, от поста си, слабостите ти стават всичко – само те се виждат, те са твоето лице във властта и с тях те запомнят.
А заплахи се отправят в наше време само към тези, които се намесват в икономиката, в разпределението на ресурси, на власт. Когато човек като мен е встрани от тези роли, достатъчно е спрямо него да сбърчиш вежди, а копойчета си знаят работата. Нормалният, обикновеният човек няма други страхове, освен работата, която му е хлябът, реализацията, вдъхновението. Точно там силните на деня гледат да го ударят. Големите, партийните олигарси и патриарси са твърде едри, за да се занимават с нормалните, обикновени хора, за това си има дребни душици. Живи и здрави да са! Господ ни гледа отгоре и пише, накрая всеки получава заслуженото. Рано или късно.

Въпрос: Помните ли последните си разменени думи с Георги Първанов? Кога го чухте последно? Репликата за „синята брошка върху червен ревер” има ли нещо общо?
Отговор: За последен път разговаряхме, когато малко преди края на първия му мандат се разделихме. Той ми каза, че в новия му екип ще има друг секретар по националната сигурност, аз му казах, че в новия му екип ще има друг секретар по националната сигурност. За пет години съвместна работа и огромен труд, който аз положих, той не намери други думи за раздяла. Аз обаче имах други думи – казах му, че няма смисъл да се опитва от кумова срама да ми предлага да стана посланик, не съм дошъл при него за да търся синекури. Само съжалявам, че исках чрез и с него да съм полезен на националната сигурност и разчитах, че ме е поканил в екипа заради моите знания, а то е било само за да бъда синя брошка на червения му ревер...

Въпрос: Вие вече 18 години, ако не се лъжа, не сте в парламента. Дълга пауза... Но няма ли да се върнете отново към политиката?
Отговор: Не, това е завинаги отминал за мен етап. Когато човек е имал шанс да се докаже като политик и, а не е успял да го направи по една или друга причина, той трябва да се отдръпне, да даде шанс на другите. Част съм от проваленото поколение политици на Прехода. Има такива - като кост са в гърлото на страната, не й дават да диша, но те са само назидание за младите - да се пазят да не бъдат като тях.
Младите трябва да подредят България по новому! Ще им бъде много трудно, защото мнозинството в България вече е съставено от социални или умствени маргинали, а понеже спазваме формалните демократични процедури, мнозинството определя кой да управлява България и накъде да върви тя. Маргиналното мнозинство винаги е безперспективно, безценностно, безпросветно. И бездарно! А един сравнително не лош социалистически поет, макар да се подмазваше на властта, имаше и силни просветления на мисълта. Той бе казал, че бездарието е фашизъм. Нека помним това, защото формалната демокрация с маргинално мнозинство може да свърши много зле. Най-напред гражданското общество мълчи, когато се осигурява огромно финансиране на държавните силови органи за вътрешна репресия. После гражданското общество мълчи, когато във властта на всички нива навлизат хора от силовите (държавни и частни) структури. Сетне гражданското общество мълчи, когато властта започна да угажда на маргиналните (умствено или социално) поданици. И накрая гражданското общество започва да бъде бито от силовите институции на властта. А управлението изписва на знамената си лозунга: „Со пиАр, со измами и со множко кьотек!”.

Николай Слатински
14.06.2012 г.