статут на ефективно, прагматично и рационално поведение, отговарящо на смисъла и характера на Прехода. Т.е., докато „историческото” и „комунистическото” наследства водеха до отношение към корупцията, което може да се определи като „ре-активно”, като начин на приспособяване към средата, към „правилата на играта”, тук ние вече имаме едно качествено различно, „про-активно” отношение. При него корупцията се самовъзпроизвежда и търси все по-изобретателни форми - със съзнанието, че „така правят всички”, че всъщност така трябва и то е естествено! За да не се позволи на тази ускоряваща се и развиваща се напред и нагоре спирала да набира стремителен ход, на нея трябва да се даде системен отговор, който има различни измерения - политически, нормативен, институционален и дисциплиниращ. Това означава ясна политическа воля, модерно законодателство, институционална мрежова архитектура и строги санкции, вкл. влезли в сила и изтърпявани присъди.
   (4) „Implanted” layer – това са въздействия и влияния, породени от внасяне и прилагане на проектиращи се върху съзнанието на българския народ модели и практики отвън и отнасящи се до различни сфери и зони на неговия живот – икономика, ценности, амбиции, човешки отношения.
  В глобален план протичат процеси на широко разпространяване на либерален геоикономически модел, основаващ се на абсолютизацията на пазара и частната собственост. Световната икономика има проблем с лошата управляемост, а корпорациите се грижат основно за интересите на своите акционери и се опитват да се разтоварят от отговорности и ангажименти, които отчитат интересите на техните държави и общества.
  Налице са негативни последици от такива практики върху страни като България. Прекомерният акцент върху частни и корпоративни интереси влияе върху обществения и личностния морал - благоприятна почва за корупция и други злоупотреби с власт. Западни компании използват корупционни практики в своите отношения с България (например при „пробиване” на някои сделки за продажби на въоръжение и техника) или много лесно усвояват корупционни практики, характерни за страната ни.
  А когато това се случва именно със западни компании, то има особено силни негативни последствия за държавата ни и за нейния политически и бизнес елит, за чиновниците от администрацията. В тяхното съзнание се снемат всякакви задръжки, щом виждат, че и на Запад „правят така”.
  От гледна точка на културните особености на съответното общество, могат и трябва да бъдат прилагани четири базисни типа стратегии, които отчитат съответното равнище на отражение на про-корупционни нагласи.
   (1) „International” level. На това равнище стратегиите включват преди всичко разработване на международни стандарти за честно поведение и разпространяване на процедури и практики „еталони” (benchmarking), с цел трансфер на позитивни модели (с balance между общовалидността и напасването им към specific countries); отказ от двойни стандарти спрямо администрации и компании от западни държави и администрации и компании от други страни; въвеждане на рейтинги на фирми с „почтена репутация” (съответно - въздържане от сключване на контракти с фирми, които не попадат в тези класации или имат нисък рейтинг на почтеност); Defense Integrity Pacts and Alliances, extension of the World Bank’s Public Expenditure and Financial Accountability (PEFA) process; строги изисквания за clean procurement, budget transparency and anti-corruption strategies in the defence sector; заделяне на значително повече средства за training; education и research в областта на integrity building and good governance.
  Разпространяването на вируса на корупцията носи риска от световна пандемия от тази опасна болест на лошото управление, която е пряко свързана с производството на несигурност и недемократични практики. Очевидно е, че липсват ефективни международни институции за борба с корупцията. Независимо от някои усилия и то главно в концептуалното и нормативното обезпечаване на противодействието на корупцията, които се полагат от някои институции (ООН, Световна банка и МВФ), както и от редица неправителствени организации, борбата с корупцията се води главно на национално равнище, законодателствата също запазват своя национален характер, не е изградена институционална мрежа, която да координира и обединява усилията на страните, докато в глобален план е очевидно, че престъпността и управлението чрез корупционни практики засилват симбиозата си като се привличат взаимно в своите „сиви” зони.
  Впрочем, в повечето нови членки на НАТО и ЕС, както и в държавите, които се стремят към развитие и модернизация, понятието „integrity” не се схваща ясно като „opposite of corruption“. Затова заедно с усилията за building integrity, трябва непрекъснато да се набляга на стратегическия проритет за борба с корупцията, за да не остане той „скрит” зад integrity.
   (2) „National” level. На това равнище стратегиите трябва да вземат под внимание в максимална степен националните особености на държавите.
  За ефективна борбата с корупцията в България, трябва да се постави точна диагноза на заболяването, а не да се лекуват неговите симптоми.
  В България, например, необходимостта от оцеляване при драматични условия и в дълги исторически периоди е довела до практики и нагласи на имитационно приспособяване и на „мимикрия” - на повърхността има видимост за възприемане на нормите на външния фактор, а под нея се запазва националната специфика. Нашите институции и политици умеят да кажат и покажат на Европа това, което искат да кажат и покажат. Така е отчасти и в борбата с корупцията. В страната има „свръхпроизводство” на стратегии, закони и институции за противодействие на корупцията, с което планът - по социалистически - е преизпълнен и отчетността пред европейските структури е чудесна, но практическите резултати са слаби.
  В нашето общество дълго време с съществували практики на nepotism, clientelism and favouritism, затова те много лесно се самовъзпроизвеждат.
  От друга страна, в нашите национални особености често преобладава т.нар. „висок контекст”, т.е. при тях казаното и извършеното трябва да се възприемат в конкретния контекст и в зависимост от обстоятелствата. Държи се на статуса, на уважението, “съхраняването на лицето”. Стилът на поведение е адаптивен, на приспособяване към средата и се избягва прякото противопоставяне, предпочита се замазване на противоречията.
  Това предполага европейските структури да следват по отношение на България стратегии тип „name-and-shame“ - на явен и дозиран натиск, с постоянно външно наблюдение, чести проверки, мониторингови доклади, със санкции и знаци на ограничено доверие. Същевременно, за да не се обезверява политическият елит и алиенира обществото, трябва да има и периодични похвали, пропаганадиране на внедрени у нас добри практики и сравняване - в полза на България - със ситуацията в съседни държави.
  Главна цел на тези стратегии е изграждането на система с механизми за ранно сигнализиране и превенция; въвеждането на мерки-„спирачки” на корупцията със системен характер и на дисциплиниращи санкции за конфискуване на облагите от корупция; осигуряването на съвременни процедури за одит на публичната администрация и публичния сектор; създаването на нова, синергетична политическа и икономическа култура.
   (3) „Security” level. На това равнище стратегиите са обвързани с онези специфики, които са характерни за системата за национална сигурност в дадената държава, особено, ако в нея е властвал култ към секретността.
  Ясно, че и при най-прозрачната форма на управление, демокрацията, ще съществуват зони на непрозрачност, свързани със „святая светих” на държавата. Но още по-ясно е, че голяма част от системата за сигурност трябва да бъде „разопакована” и достъпна за контрол и одит. Култът към секретност трябва да се замени с култура на прозрачност и отчетност, която постепенно да преминава в култ към прозрачността и отчетността, така че да възпира практиките на неефективно управление и корупция.
  На това равнище стратегиите за по-добро и по-ефективно управление трябва да преследват основно три цели. Първата сред тях е свързана с развитие на разбирането, че системата за национална сигурност вече не се ползва с предния изключителен, недосегаем и привилегирован статут, какъвто тя имаше при тоталитарното общество. В началото на 21 век и в условията на демократично общество тази система трябва да се бори за законово, кадрово и ресурсно обезпечаване с другите системи и сектори на държавата - образование, здравеопазване, социална защита и т.н.
  Втората цел е развитие на разбирането, че системата за национална сигурност не е „абониран” консуматор на ресурси, и че средствата за нея не са неизбежни разходи, а са инвестиции, които трябва да имат добра възвращаемост и да служат на обществото, а не да бъдат бреме за него.
  Третата цел е развитие на разбирането, че системата за национална сигурност не е обектно и предметно поле за ограничен кръг специалисти, отделено с дебела стена от обикновените хора, а е сфера на дейност, която принадлежи и представлява законен интерес за всеки гражданин.
  Стратегиите, които се прилагат на това ниво са насочени именно към засилване на прозрачността на силовите институции и за прокарване на законови норми, според които в максимална степен всяка информация, създадена от или в интерес на държавните организации става публична.
  В България упралението има рефлекс да засекретява и дейността, и документите на институциите от системата за национална сигурност. Да добавим дълго съществувалия страх на хората от силовите структури. Затова сред добрите практики, които могат да се прилагат тук са „горещи телефони”, пощенски кутии, приемни с гарантирана лична анонимност.
   (4) „Defence” level. На това равнище стратегиите отчитат особеностите на отбранителния сектор, на отношенията цивилни-военни, на статута, с който се ползват военните в страната, на ролята на военната индустрия.
  През социализма военните бяха „държава в държавата”, на тях им се полагаше респект, значителни финанси и специално място в системата за сигурност. През годините на Прехода те непрекъснато помнят за този статут и напомнят на него на обществото, преживяват сложните промени и често обясняват загубата си на престиж и ресурси с външен натиск и предателство на политиците. Това ги политизира и те или са настроени опозиционно на управлението, или се опитват да влияят на политиката, а гражданският контрол разглеждат като насочен срещу интересите им.
  През социализма, също така, отбраната бе първостепенен приоритет. Днес отбраната и въоръжените сили продължават да са „галеното дете” при финансирането, като „поглъщат” лъвския пай от ресурсите и по този начин „подяждат”, а понякога и „изяждат” останалите силови институции, да не говорим за структурите, свързани с т.нар. гражданска сигурност. А заделянето на големи за състоянието на страната финансови средства като магнит привлича корупционерите и практиките на лошо управление.
  През социализма българската държава поддържаше с въоръжения (с продажби или с „братска” помощ) режими, които сега са в забранителни списъци или не са препоръчителни за военни доставки. Това бе създало култура на скрито и нелегално опериране, осъществявана с помощта на intelligence services. Тази култура не е изживяна напълно и допълнително затруднява контрола над военните, техния бюджет и техните дейности.
  Да добавим, че честите смени на правителствата постоянно създаваха напрежение сред администрацията в MoD, а нерядко за министри на отбраната бяха слагани лица без нужната компетентност, но с голямото желание чрез възможностите, които MoD предлага, да облагодетелстват себе си и партиите си. Те и техните политически кабинети понякога не се занимаваха с формирането на политика, а бяха развъдник на корупция.
  На това ниво стратегиите трябва да са многопосочни и да „атакуват” цялото ветрило/портфолио от проблеми, дефицити и предизвикателства.
  Независимо от внедрените в MoD: PPB System (Planning-Programming-Budgeting), System за необходими оперативни способности, System за отбранителна аквизиция, System за управление на човешките ресурси, тези модерни практики си остават главно на ниво „форма”, повече като намерение за трансформация и адаптация към стандартите на НАТО. А „съдържание” на мисленето и процесите остава съветската система - тя присъства или дава рецидиви почти навсякъде, ала най-вече в единния финансов и материален план; в акцента дали се усвояват ресурсите, а не как те се усвояват; в планирането и отчетността, които се разглеждат като счетоводна целесъобразност, а не като политическо проектиране.
  Остатъци от минал манталитет е необвързаното със стратегическите документи развитие на въоръжените сили – документите могат и да се правят от политиците - Политическа рамка на Стратегическия преглед на отбраната (2003), План за организационно изграждане и модернизация на Въоръжените сили до 2015 г. (2004); но какви да бъдат въоръжените сили ще казват военните - вж. Военна стратегия (2002)! Това е пример за лоша практика, която изкривява самото понятие за граждански контрол.
  За корупция и произвол в MoD допринасят свръхцентрализацията на ресурсите и непрозрачните начини, по които министърът може да взема решенията еднолично; липсва парламентарен контрол по проектите за модернизация на въоръжените сили, по сделките за купуване на ново и за ремонт и утилизация на наличното въоръжение; няма също дебат по финансирането на системата за сигурност и отбрана, както и контрол за изразходваните огромни средства. Не е направена нито количествена, нито качествена оценка дали и доколко заделяните ресурси произвеждат сигурност, отговаряща на направените от държавата финансови усилия.
  По-рано България не можеше да има своя политика за сигурност, ето защо тя изпитва дефицит от стратегическо мислене, от институционално осигуряване и от култура за разработване на стратегически документи. Именно затова днес експертите предлагат създаване на стратегическа карта на системата за отбрана и съответно - изграждане на балансирана система от показатели за измерване на ефективността и управление.
  Националните практики в управлението говорят, че за да осъществява ефективно задачите си, военният омбудсман трябва да бъде извън MoD. Вариантът той да бъде в MoD и подчинен на военния министър е грешно решение и няма как да доведе до практики на добро управление в MoD.