● Дупница и т.нар. „Братя Галеви” станаха част от несекващите парадокси на българския политически живот.
  Да си припомним, че преди време част от хората в Дупница се надигнаха срещу тези „братя”.
  По този повод на 26 май 2006 год. подготвих материал за президента, от който по-долу публикувам една съществена част.

  ● Реших да кача този материал на личния си сайт, защото прочетох следното в сайта www.vsekiden.bg:
  “Макар и близо две седмици след стартирането на скандала в МВР, президентът Георги Първанов най-накрая направи коментар за най-разтърсващата афера по върховете на българските специални служби. Държавният глава, с чиито укази се назначават висшите професионални ръководители във вътрешното ведомство обяви, че всъщност през цялото време не е знаел какво се случва в МВР.
  “Досега не е постъпила информация в президентската институция за ставащото в МВР”, изтъкна Първанов. “Такава информация досега не е постъпила при мен и се надявам в близките ден-два това да стане, не само заради отсъствието ми в чужбина, но сигурно има и други причини такава информация да не стига до президента”, заяви държавният глава.”

  ● Като секретар на президента през цялото време се съпротивлявах срещу склонноста на нашия екип да бяга от парливите проблеми и да се плъзга по повърхността, срещу нежеланието да се борим за каузи и предпочитанието да се говори само по безопасни, печеливши теми.
  Виждах като една от главните мои задачи и отговорности да работя така, че президентът да не би могъл да каже, че той не е знаел за нещо в МВР и борбата с престъпността, в МО, ГЩ и при сделките с въоръжения, в специалните служби и управлението при кризи, че за нещо не е бил информиран от съветниците, че не му е предложена позиция по парливите въпроси.

  ● Ето и част от въпросния материал до президента за събитията в Дупница:
  „Моята реакция на ставащото в Дупница е лесно предвидима, защото в множество свои материали, а и в разговорите, които можех да водя с президента през първите две години съм подчертавал каква всъщност е реалната ситуация в страната, на която президентът е държавен глава.
  Дупница е много типичен пример за България. Ала за да проговорят и гражданите, и сплашеното общество - там явно е минат един предел.
  Смее ли в Перник някой да гъкне срещу силните на деня (3-4 души), които се обявиха за почетни граждани на Перник и с охота се снимат и с президент или премиер и плащат за мероприятия, организирани за тях... Сега са си направили и сдружение – да дават подаяния на бедни хора – след като заграбиха милиони и доведоха града до просешка тояга!
  А Варна - та там студентите във ВСУ и ТУ се изпотяват от притеснение когато трябва да се започне разговор кой всъщност командва и кадрува в Общината.
  И в Бургас, и в Кюстендил, и в Русе, и в Плевен, и в Пазарджик, и в Ямбол - отдавна властта принадлежи на местни групировки, които без да мислят за законност и морал са си изградили свои феоди и царства. Местните, а и редица национални политици са на тяхната ясла...
  В страната отдавна протичат процеси на убиване на политическото и унищожаване на зародишите на гражданското общество. Журналистите по места са заплашвани и стресирани, затова рядко се среща свободна регионална преса - и пресата като правило е на яслата на “бизнесмените”.
  На 16.11.2003 г. писах до президента: “Ще получим олигархичен тип демокрация. Тя ще се осъществи с хоризонтална мрежа, преплела базираните локално центрове на власт, финансова мощ, влияние. Такава мрежа, захлупила като пелена страната, ще осигури голяма автономност на местните центрове, в които локалната власт ще е поделена между регионалните играчи”.
  А ето какво писах до президента на 10.10.2004 г.: “В местните избори все повече печелят не партиите, а бизнес-интересите. Та нима в Перник управлява СДС, а в Дупница - БСП, или в Кюстендил - НДСВ?”.
  С две думи - нищо ново няма под слънцето у нас. Само нещата все повече се задълбочават...
  Ако положението в страната заслужава емоционално описание, то тия емоции са по-малко плод на личностни особености на изразилия ги, а са много повече следствие на изключителните безобразия в страната ни.
  Ставащото в България е фон, на който иначе правилни речи могат да звучат абстрактно, в тях да не се разпознават истинските ни проблеми.
  Ако вземам повод от Дупница, то е защото от една страна умората на обществото е огромна, хората не могат да търпят повече зверствата, на които са подложени, подобни циреи като този в Дупница могат да се пукат все по-често и президентът в един момент може да бъде принуден да ги забележи и да вземе отношение спрямо тях, но не като призове за този или онзи нов закон, а като нарече нещата със собствените имена.
  От друга страна, поставянето от ЕС на въпроса за организираната ни престъпност ще снема задръжки и страхове у обществото. То не смее да се отстоява, защото полицията по места трепери от местни Галевци и банди. Но като почувства опора в ЕС, като се убеди, че България ще я въртят на шиш в Европа и в европейски медии, то ще почне да назовава нещата с техните имена. Членството в ЕС ще катализира острите дискусии у нас. То може да направи обществото ни по-смело. Не на последно място: то създава и предпоставки за пренареждане на елита ни! Не е изключено да се намерят хора, които на тази вълна и с казване на нещата с точните имена, да си пробият път в политическия елит. Отваря се пространство за неправилни политици. И говорещите гладко, абстрактно, казионно и шаблонно правилни политици могат да се окажат “на обочине” - точна руска дума. Край пътя, и дори в канавката...”.
  26.05.2006 г. Николай Слатински, секретар по националната сигурност

  ● А когато трябваше да подготвим лекцията на президента, посветена на националната сигурност, аз написах вариант за тази лекция (някой ден ще публикувам и този материал), в който предлагах между другото, президентът да каже следното по повод на събитията в Дупница:
  „Осъждането на емблематични фигури от престъпния ни свят е нужно, за да стане ясно, че никой у нас не е над закона и че в България няма недосегаеми. Това е ясен сигнал, който трябва да давам както на Европа, така и на нашия народ. Защото той не иска, и е стигнал до физическа непоносимост и отвращение – да вижда, че има престъпници – “бизнесмени”и “политици”, за които България е държава на безнаказаността, които спокойно въртят своята контрабанда или откровено и нагло си разиграват коня в даденото населено място, като смазват всеки, който не иска да играе под свирката им. Лъжат се тези, които виждат в Дупница изключение, породено от местни политически нрави или типажи. Дупница е навярно първата лястовичка на будното обществено съзнание, на крехко гражданско общество, набрало смелост да каже, че го е страх и през страха си да каже смело Не на страха!”.

  За жалост, президентът отказа тогава да коментира тези събития и ги подмина с мълчание в лекцията си по проблемите на националната сигурност, изнесена в НДК на 23 юни 2006 г.