Моята позиция през годините за Косово остава неизменна. Мога и тук да приведа много и доста убедителни аргументи, че България не бива да признава независимостта на тази твърде размирна територия.
  Но в навечерието на толкова важни и опасни за региона и страната ни събития, свързани с Косово, предпочетох да приведа част от това, което съм писал по проблема „Косово” за президента Георги Първанов – в качеството си, разбира се, на секретар по националната сигурност.

  ►Анализ „Независимостта на Косово” (изготвена на 10.05.2006 год.):
  Все по-очевидно е, че Косово върви към независимост и това ще бъде първият случай на промяна на границите в Европа с употреба на сила.
  Разбира се, възможностите на България да попречи на този процес са практически равни на нула. Но това не означава, че България трябваше да стои и да съзерцава практически пасивно подобно развитие. Казват, че във външната политика можеш и да не можеш да реализираш своите национални интереси, обаче трябва да ги заявиш и да си ги отстояваш.
  През последните 16 години е прието за лош тон България да съобщава на глас какви са нейните национални интереси. Затова сме обвинявани, че нямаме национално оцветена външна политика и особено - в региона.
  Независимостта на Косово ще бъде много опасен прецедент, който би могъл да има опасни последствия и да даде застрашителни метастази.
  Да се повтарят фрази като тази за “европейско решение” на проблема с независимостта на Косово не е, а и не може да бъде външна политика...
  Въпроси като този за независимостта Косово (бих също и американските бази и референдума за тях, развитието на войната в Ирак, а и Иран) стоят в дневния ред на голямата политика и дори да не определят дали и до колко президентът е уязвим по тях, определят всъщност мястото му на Политик.
  Съдейки, главно от Интернет-сайтовете, за казаното от президента, то той е намеквал на западни партньори за опасностите от независимостта на Косово. Но преценката на много наши експерти е, че това е правено с половин уста и няма ясно заявена и добре мотивирана негова позиция.
  След тези констатации ще си позволя някои разсъждения по проблема.
  Без претенции за изчерпателност и убедителност, ще предположа, че има 3 възможни (но повече на теория, отколкото на практика) сценария.
  ● Първият е този, към който вървим сега: независимост час по-скоро. У представителите на международната общност е формирано мнението, че независимостта на Косово е неизбежна. Смята се, че такова решение би сложило край на един процес, който е преминал в агония: нито война нито мир. Основен защитник на идеята са САЩ. Според тях нерешеният статут води до нарастване на напрежението в Косово, до политическа и икономическа стагнация; основите на институциите за самоуправление в Косово са изградени и няма причина въпросът за независимостта да се отлага повече; а решаването на въпроса за окончателния статут е в интерес не само на Косово, но и на Сърбия и на Балканите - като цяло.
  Прецедентът с независимостта на Косово обаче може да послужи като пример за решаване и при други остри териториални проблеми – напр. в Македония и Република Сръбска в Босна и Херцеговина; в Абхазия и Южна Осетия, Приднестровието и Нагорни Карабах. Независимо Косово е сигнал за всички сепаратисти: Отвоювайте със сила колкото се може повече независимост, говорете за западни ценности и постигнатото ще се легитимира и признае от Запада. Това би нарушило драстично един от 10-те принципа на международните отношения, приети през 1975 год. в Хелзинки - границите на държавите да се променят само по мирен път.
  ● Вторият сценарий е Косово да остане “някак си” в Сърбия, дори ако трябва и чрез много “хлабава” федерация между Сърбия, Черна гора и Косово. Нещо в духа на паническата формула на Вук Драшкович: повече от автономия, по-малко от независимост. Т.е. Косово да има и валута, и армия, и пълен контрол над територията си (дори футболен отбор като Шотландия, Уелс и Северна Ирландия), само не и отделно място в ООН.
  Подобно решение обаче е практически неосъществимо в този момент - косоварите не са склонни да приемат нищо освен независимост и ако това решение им се наложи, ще се съпротивляват със сила. Това само ще допревърне Косово в сива зона, в разпаднала се държава, убежище на трафиканти на оръжие и наркотици, бели робини и човешки органи.
  ● Третият сценарий е Косово за (не)определен период да остане под международно наблюдение и да се върнем към формулата “Стандарти преди Статут”. Това е единственият начин международната общност и преди всичко ЕС да съхрани лицето си и да отстоява единен принцип за подход към подобни сепаратистки конфликти. Всъщност досега ЕС не прояви категорична воля да наложи този принцип, а сега и отстъпва от него и го заменя с формулата “Статут - веднага, Стандарти – все някога”.
  Паралелно трябва да се гарантира европейската перспектива и пред Сърбия (и Черна гора), и пред Косово. Експерти предлагат Европейска опция за Косово - самоуправление, а не самоопределяне. Това значи да се излезе от дилемата “независимост-същинска автономия” и се търси решение във формулата “Косово-европейски регион”. Един еврорегион, означаващ автономен статут с дълготрайно международно присъствие, гарантирано от ЕС. Това е реалистичен вариант - Косово не може да се върне към предишния си статут под сръбско управление, нито пък могат да се възнаградят криминалните действия на част от лидерите на АОК.
  След 1945 г. в Германия се проведе денацификация. В нашите страни се настояваше за декомунизация. В Ирак се проведе деБаасификация. В Косово трябва да се проведе декриминализация - и преди всичко - на лидерите. Криминални бандити, трафиканти, терористи, изнасилвачи не могат да се кипрят като демократи и Западът, САЩ, ЕС да разговарят с тях като с легитимни лидери. Глупост е именно България да приема и дава възможност за пропаганда на свързани с криминални структури политици.
  ЕС не бива и на милиметър да отстъпва от установените стандарти за демокрация, човешки права, върховенство на закона, жизнено равнище, пазар на труда, завръщане на бежанците, уреждане на сложните казуси относно собствеността, защита на историческите и културни паметници. Не е допустимо Косово да бъде независимо докато сърбите, а и другите малцинствени общности в областта живеят в сегрегация и същински ад.
  Тук, на Балканите не е важно само Дали ще се случи едно или друго събитие, но и Кога то ще се случи. Регионът ни трябва да е в състояние да асимилира това събитие, да се адаптира към него, да свикне с него.
  Третият сценарий, който е не само най-демократичен и относително в най-силно съзвучие с международното право, изисква ясна политическа воля и твърдо отстояване на принципите на ЕС. Той изисква също така и много ресурси и постоянни ангажиментите, както на ЕС, така и на САЩ.
  Тези разсъждения могат да служат за известна основа за позиция на президента. А (според мен) тя е само една: Независимостта на Косово - в този момент - противоречи на националния интерес на България.
  Подобна ясна позиция би могла да се базира на следните 6 пункта:
  1. Независимостта на Косово ще създаде прецедент, който нарушава принципите на международните отношения - за неприкосновеност на границите и за териториална цялост на държавите. Досега, при всички локални и регионални конфликти нямаше отстъпление от разбирането, че границите на държавите могат да се променят единствено и само в съответствие международното право, по мирен път и по споразумение.
  2. Този прецедент няма по никакъв начин да допринесе за сигурността на региона и може да предизвика верижна реакция в съседни държави.
  3. На Балканите, по периферията на Европа и в други региони има не малко подобни случаи на сепаратизъм. Към тях не може да се подхожда индивидуално, защото това означава употреба на двойни стандарти, а трябва да се изработят общ принцип, базиращ се на строги критерии.
  4. В основата на този принцип трябва да се положат демократичните стандарти за спазване на човешките права, за върховенство на закона, жизнено равнище, завръщане на бежанците, защита на историческите и културни паметници, уреждане на въпросите за собствеността и др. И едва след удовлетворително установяване на тези стандарти може да се пристъпи към обсъждане и решаване на статута на дадената област.
  5. На държавите от региона (който е интегрална част от Европа, а не неин заден двор) трябва да се гарантира европейската перспектива, в чийто контекст трябва да се търси решението на спорове от този род.
  6. Потребността от противодействие на организираната престъпност, на тероризма и насилието изисква даването на надеждни гаранции, че никъде в региона в правителствата няма да участват лица, които са били обвързвани с подобен тип действия или имат криминално минало.

  ►Откъс от Паметна записка (изготвена на 21.04.2006 год.) относно:
Мое участие в Конференция, организирана по Харвардската Програма “Сигурност в Черноморския регион” (6-7 април 2006 г. в Атина, Гърция и 9-14 април в Харвардския университет, гр. Бостън, САЩ):
  ● По повод позицията на Владимир Путин, че моделът “Косово” би трябвало да се приложи и за конфликтите в Приднестровието (Молдова), Южна Осетия и Абхазия (Грузия) и Нагорни Карабах (Армения) се лансира виждането, че не може да има единен и универсален модел, че всеки конфликт си е специфичен и трябва да се разрешава независимо от другите. Това е очевидно покана за прилагане двойни стандарти, като може да се усети антируска насоченост за конфликтите в Молдова и Грузия и антиарменска - за Нагорни Карабах.
  ● Независимо какво се твърди, независимостта на Косово ще създаде прецедент и ще има много негативни последствия за сигурността не само на Балканите, но и в Черноморието. Всички обяснения за индивидуалната специфика на отделните конфликти са не в главите на хората в дадените територии, а в главите на политиците и на тежката артилерия експерти, обясняващи със задна дата ставащото на принципа на свършените факти.
  Да не говорим и че Западът си затваря очите за мафиотския произход на огромното мнозинство косоварски лидери, от които едва ли ще се родят убедени демократи. Исторически е много грешно, че България не намери сили да заяви, че сме против независимостта на Косово или поне против отказа от формулата “Стандарти преди Статут”. За региона ни не е важно само дали дадено събитие ще се случи, а и кога то ще се случи - защото е от първостепенна необходимост то да се случи така и тогава, че регионът ни да е в състояние да го асимилира, да го преглътне и да се адаптира.
  ● При подобни конфликти са възможни общо-взето 4 подхода:
  1. Където и да има сепаратистко движения НАТО, САЩ, ЕС – заедно или поотделно да се намесват бързо и безкомпромисно и да ги потушават. Особено тук, в Европа – която е малък континент и съответно тези движения се развиват на още по-малка територия, в тях участват малки по численост общности. А НАТО, САЩ, ЕС са мощни организации и държави и с ВВС и артилерия могат да поставят на колене всеки сепаратизъм. Ясно е, че подобна опция е практически неприложима.
  2. Оставяме сепаратистите и държавите да воюват и да решат по пътя на силата на чия страна ще е правото – има ли народът силата да извоюва свободата и независимостта – нека да бъде свободен и независим; а ако държавата може да си отстои интегритета – да бъде единна и неделима. Очевидно и тази опция също е практически неосъществима.
  3. Действаме избирателно – вземаме случаите, които на нас ни харесват и мобилизираме максимална подкрепа за тях – с военна или икономическа сила, с PR, с експерти (както Иван Кръстев е говорител на т.нар. Втора Карнегиева комисия, призовала за независимост - и то час по скоро! – на Косово) и съюзници - и в тези случаи сме твърдо и за самостоятелност, и за независимост; в останалите защитаваме също така твърдо интегритета и териториалната цялост на страната и ако се налага – участваме в смазването на сепаратизма. Както става ясно, този подход е избран от САЩ, Турция и като цяло Запада към конфликтите в региона на Черно и Каспийско море – подход на двойните стандарти и свършените факти.
  4. Установяваме някаква степен на автономия плюс определени и ясни стандарти, които в дадената територия трябва да бъдат достигнати, а дотогава не допускаме и да се мисли за отделяне и независимост – нещо като “Стандарти преди Статут” - формула, която Западът наложи в Косово и после предаде. Хората в дадената област трябва да могат да избират свободно и отговорно, а не емоционално. Защото да попиташ косовар или руснак в Приднестровието, или осетинец, абхазец или арменец от Нагорни Карабах иска ли отделяне от държавата, с която той воюва и иска ли да е независим е все едно да го питаш дали обича майка си (да не говорим за страха му да каже нещо различно, защото е заплашен от насилие). Но ако бъдат установени стандарти - демокрация и човешки права - и се покажат алтернативи, вкл. реални перспективи за евроинтеграция, ако се създадат условия изборът да бъде и свободен, и рационален, то тогава би могло да се очаква, че резултатът от избора може да се окаже и различен. Не е основан на добри практики подходът на отказ от универсални стандарти –международните отношения винаги са е базирали на такива универсални норми и правила. Отказът от тях по отношение на регионалните конфликти е равносилно да се даде сигнал към всяка малцинствена общност: Борù се с всички възможни средства за самостоятелност, като вземеш страната на силните на деня – те ще ти признаят всичко, което си постигнал със сила!

  ►Откъс от анализ за президента (изготвен на 02.02.2003 год):
  Иван Костов записа ярък плюс, изпреварвайки със статията си [за дилемите и позицията на неговото правителство по време на Косовската криза през пролетта на 1999 год.] всички реални или измислени държавници. Той направи това, за което толкова често говоря – да публикуваме в медиите сериозни анализи по стратегически теми. Защото с изречени на глас 3-4 изречения само се маркира позиция, но не с тях тази позиция не се обяснява.
  А с подобни статии Иван Костов си пере имиджа и народът, който няма време да осмисля всички алтернативи, си казва: “Характер! Политик! Разглежда всички варианти и едва тогава предприема нещо. Не е като днешните – винаги услужливо готови.”
  Както се вижда от статията му, Иван Костов е крачка напред с материала. Макар че използва някои нелепи аргументи за това как България “договорила подкрепата си за НАТО срещу Милошевич”, как “поискала и получила гаранции за сигурността си”:
  - “Настояхме и получихме [от кого - от НАТО ли?!] подкрепа за Дунав мост-2” (а този мост и до ден-днешен го няма).
  - “Не се включихме напълно в югоембаргото” (т.е. какво - нарушавахме ли го... ?!).
  - “Не дадохме коридор за десант на Русия в Прищина” (какво свързва гаранциите преди ударите, с нещо, случило се след тях).
  - “На няколко пъти отказахме да приемем косовски албанци на своя територия” (отлично, но не е ясно какво общо има това с гаранциите, които сме получили, плюс да напомня прегръдките на Иван Костов с ... Хашим Тачи).
  Истината е доста по-различна:
  - За Косово и ударите срещу Сърбия България просто “клекна”.
  - Тогава нямаше въобразените от Иван Костов рискове за националната сигурност – какво, сърбите ще ударят нашата АЕЦ ли?
  - Не подкрепата за Косово, а основно 11 септември ни направи толкова желан член на НАТО.

  ►Откъс от анализ за президента (изготвен на 29.05.2005 год):
  Амбициозният Доклад “Балканите в бъдещето на Европа” на Международната комисия за Балканите остана незабелязан. И с основание, защото за него важи поговорката “Напънала се планината…”.
  Т.нар. Международна комисия се е самоназначила за такава и е с претенции да продължава делото на знаменитата Карнегиева комисия! Която обаче се е състояла от хора, водени от повече от принципи, отколкото от интереси и работили с чувството за мисия и морал, дълг и чест. А тук ни стига само, че Иван Кръстев е изпълнителният директор на една група бивши и не особено видни политици, някои от които като че ли са си дали името, без ... да прочетат в детайли Доклада...
  Всъщност, в-к “Капитал” с един подлистник възпроизведе тезите на самозваната Комисия. Останалото в 50-те страници е вода, пълнеж с претенции.
  Струвало ли си е да се усвояват огромни пари и да се ходи постоянно до региона, за да се констатират известни до болка факти и да се направят изводи от типа:
  - Косово да се отдели от Сърбия!
  - Сърбия и Черна гора да се разделят!
  - Македония след Охридското споразумение е “success story”, почти miracle!
  В Доклада, въпреки названието, става дума не за Балканите, а общо-взето за Босна и Херцеговина, Македония, Сърбия и Черна гора и Косово (винаги разглеждано като независимо).
  Докладът очевидно е писан само или главно от Иван Кръстев, с неговата самоцелна игра на думи и ефектни фрази.
  Докладът върви по линията на най-малкото съпротивление и лансира най-вероятните, базирани на свършените факти тези.
  Няма и намек за надигащата се в Европа (и САЩ) тенденция за преосмисляне на ролята на ударите на НАТО през 1999 год. – роля, която някога може да получи и негативна, стигаща до осъждаща оценка.
  Статуквото е определено за неустойчиво и се настоява за нарушаването му - едва ли не с цената на всичко. За Косово се предлага отказ от формулата “стандарти преди статут” и се лансира формулата “и стандарти, и статут” (по-скоро “спешно статут, а стандарти - все някога”. Но как неспособността да се гарантират досега стандартите ще се замени със способност това да стане, като просто преместим акцента върху статута?
  Дадени са 4 етапа до окончателното отделяне на Косово от Сърбия.
  - Още с първия етап (обявен за състоял се според резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН) се постановява отделянето de facto за приключено.
  - Като втори етап и то буквално до утре - 2005-2006 год. - трябва да има “независимост без пълен суверенитет” (непълнотата е ЕС да има дума само в областта на човешките права и закрилата на малцинствата). Важното е Косово да се третира “като независима държава”…
  Комисията се бои от “палестинизация” на сръбските бежанци и предлага (като признава, че това трудно ще стане), те да се завърнат ако не по родните места, то при останалите сърби, живеещи “в анклави - без работа и свобода на придвижване и без надежда за смислена интеграция в косовското общество”, т.е. да живеят в гета! Препоръчва се те да имат “някои” (защо не всички?) от малцинствените квоти, предоставени на албанците в Македония.
  Не е ясно защо тази формула не се предложи за Грузия и то и за трите й болни зони – Южна Осетия, Абхазия и Аджария?
  - Третият етап на “насочван суверенитет” е Косово да получи признание на кандидат за членство в ЕС и да започне преговори с Брюксел.
   А понеже ЕС не може да преговаря със себе си (със свой протекторат), той трябва да загуби и малкото си правомощия и да се ограничи “само с влияние чрез процеса на преговори”.
  - Четвъртият етап е на “пълен и споделен суверенитет” – при влизането на Косово в ЕС.
   Пита се - защо подобна идея не се приложи напр. за Баския - един чудесен споделен суверенитет!
  При тази загриженост за Косово захарчето (морковчето?) за Сърбия е бързото й присъединяване към ЕС. А дали както ние жертвахме бързо АЕЦ, така Сърбия ще жертва лесно Косово?
  Членството в ЕС на всички държави е ключова предпоставка за разрешаване проблемите в региона. При все това обаче:
  - ЕС не е панацея.
  - Не се отчитат процесите в самия ЕС.
  - Не са вземат под внимание и сътресенията в отношенията между ЕС и САЩ.
  Това са фактори, които могат да имат много силно отражение.
  [В експертната общност в региона се знае, че на четири очи българският президент споделя убеждението си, че Косово ще стане независимо, а Сърбия и Черна гора скоро ще се разделят.]
  Незначителна роля в Доклада се отделя на НАТО - въпреки примера с Румъния и България.
  Т.е. всички юруш на ЕС, а в НАТО - само Македония. За Сърбия и Черна гора и Босна и Херцеговина остава Партньорство за мир. А за Косово?...
  Докладът е пълен с:
  - Нереалистични срокове - през 2006 год. всички държави в Западните Балкани, в т.ч. Косово трябва да получат пътна карта за членство в ЕС, а Македония (+ Албания и Хърватска) да бъде поканена за членство в НАТО.
  - Двойни стандарти - предлага се сходни, та дори аналогични въпроси да се решават по коренно различен начин - или от гражданите (разделянето на Сърбия и Черна гора), или от политиците (новото конституционно устройство на Босна и Херцговина), или от международната общност и ЕС (отделянето на Косово).
  На Балканите няма лесни решения и дори някои процеси да са обективни (или предопределени), тук не е само важно Дали те ще станат, а и Как и Кога ще станат. За да може регионът да е готов да ги приеме и асимилира без драматични сътресения и конфликти.