Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват КРАТКО изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
ЕТЮД 11. СТРАТЕГИЧЕСКИ ОПОРИ НА ДЪРЖАВАТА НА СИГУРНОСТТА
Систематизирани са петте стратегически институционални опори на съвременната Държава на Сигурността, т.е. на държавата като ефективен производител на сигурност.
На детайлен анализ на петте стратегически опори на Държавата на Сигурността е посветена следната моя монография:
Николай Слатински. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011.
Ще напомним, че в Етюд 2 бяха разгледани различни класификации на видовете сигурност. Тогава бе посочено, че едната от тези класификации отразява връзката на сигурността с институционалните опори на Държавата на Сигурността.
Съгласно тази класификация, сигурността бива:
• военна (обезпечава се от Първата опора на Държавата на Сигурността – Армията);
• вътрешна (обезпечава се от Втората опора на Държавата на Сигурността – Полицията);
• разузнавателна (обезпечава се от Третата опора на Държавата на Сигурността – Специалните служби);
• отбранително-индустриална (обезпечава се от Четвъртата опора на Държавата на Сигурността – Отбранителната индустрия);
• гражданска (обезпечава се от Петата опора на Държавата на Сигурността – Комплексът от институции и структури, пряко ангажирани с бедствия, аварии, катастрофи, пандемии и други извънредни ситуации).
Държавата на Сигурността – това е Държавата като производител на сигурност.
С други думи:
Държава на Сигурността – това е тази система от институции на държавата, която е пряко ангажирана с производството на сигурност.
В първо приближение Държавата на Сигурността може да се възприеме като Системата за национална сигурност.
Пояснение:
Гражданската сигурност не бива да се бърка със Сигурността на гражданите!
Проблемът е, че нерядко на български език civil, civic, civilian и дори понякога societal се превеждат чрез „граждански“ или различните съответни производни. Затова в България се налага изрично да уточняваме: Гражданска сигурност в смисъла, в който се употребява Гражданска защита! Все пак на никой не му хрумва, че „гражданска защита“ – това е „защитата на гражданите“.
И така, както се каза по-горе, приведената класификация „отразява връзката на сигурността с институционалните опори на Държавата на Сигурността“. Именно на стратегическите институционални опори на Държавата на Сигурността ще бъде посветен този Етюд.
....
Лично и лирично пояснение:
Едно от първите мои прозрения (могат да се сложат и кавички при думата „прозрение“) в далечното време на участието ми в политиката и на навлизането в много сложните и трудно проходими за мен тогава дебри на националната сигурност, бе, че:
Държавата не е нищо друго, а сложен механизъм за производство на сигурност.
Това многократно го говорех по медиите и пишех в своите публикации. Често ме цитираха и се изпълвах с гордост, че и аз съм дал нещо на света; а ако не на света, то поне на науката!
Докато един ден, не прочетох, че големият испански философ Хосе Ортега и Гасет (1883 – 1955) е написал, че:
„Преди всичко държавата е производител на сигурност“ [1].
И оттогава вече, вместо да повтарям своето „прозрение“, когато говоря за ключовата роля на държавата в сигурността, аз трябва да цитирам този виден испанския философ.
....
Няма никакво съмнение, че все още държавата е тази, която има главните правомощия и основните функции да дава отговор на сериозните предизвикателства, да управлява сериозните рискове, да контролира сериозните опасности и да неутрализира сериозните заплахи, пред които се изправят самата тя, обществото и гражданите. Става дума за такива ключови проблеми, задачи, въздействия и задължения в сигурността, които са били и си остават водещ приоритет и неотменима грижа на държавата.
Ето защо е и неразумно, и безотговорно шоково да бъде разтоварвана държавата или самата тя да се разтоварва от тези базисни задължения. Необходимо е да се потърси какъв е този минимум от отговорности, от които държавата не може да се разтовари, без да рискува да престане да бъде държава или поне – без да престане да бъде ефективна като държава. Това са именно същностните функции на държавата в сигурността и неизменно и грижовно трябва да се създават оптималните условия, така че тя да ги осъществява пълноценно.
Арнолд Уолфърс (1892 – 1968) различава субективна и обективна сигурност. Според него обективната сигурност се свързва с отсъствието на заплаха [за ценностите на системата], а субективната сигурност – с отсъствието на страх от заплаха [че тези ценности ще бъдат атакувани] [2].
Следвайки логиката на Уолфърс, също ще приемем, че сигурността на индивида (групата от индивиди, държавата, общността от държави) има две съставляващи – обективна и субективна.
Обективната сигурност е тогава, когато няма деструктивни въздействия върху индивида (групата от индивиди, държавата, общността от държави).
Субективната сигурност е тогава, когато индивидът (групата от индивиди, държавата, общността от държави) смята, че няма такива въздействия.
В този смисъл, запазването на минималния обхват от отговорности на държавата, които да ѝ позволят да осъществява своите отговорности в сферата на сигурността, се отнася преди всичко до обективната сигурност.
За да се създават обаче условия при които, независимо от минимизирането (свиването на ролята) на държавата, ще се обезпечава и необходимото ниво на субективната сигурност, достигнатият минимум „държава“ в сигурността трябва да съхрани както ефективното функциониране на държавата като сложен механизъм за производство на сигурност, така и убеждението на обществото и гражданите, че държавата функционира ефективно като производител на сигурност. Само тогава, когато държавата гарантира за обществото и отделните граждани (или поне за колкото се може повече от тях) приемливи нива едновременно и на обективната, и на субективната сигурност, то обществото като цяло и гражданите (или, отново да кажем, колкото се може повече от тях) ще са вътрешно убедени и спокойни, че държавата е в състояние да поддържа в удовлетворителна степен определено КОМПЛЕКСНО равнище на сигурност (и обективна сигурност, и субективна сигурност). В противен случай дори обективната сигурност да е на достатъчно ниво, ако субективната сигурност е под минимално необходимото ниво, обществото и отделните граждани ще си казват, и по-важното – ще смятат, че „няма никаква държава”, че „държавността се руши”.
Когато ситуацията е нестабилна, обществото е склонно ДА НАДЦЕНЯВА потребностите си от сигурност и ДА ПОДЦЕНЯВА способностите на държавата да я обезпечи.
А когато ситуацията е нестабилна, обществото е склонно ДА ПОДЦЕНЯВА потребностите си от сигурност и ДА НАДЦЕНЯВА способностите на държавата да я обезпечи.
Като правило, надценените потребности и подценените способности довеждат до прекален психологически дискомфорт и огромен преразход на материални ресурси преди заплахата изобщо да е възникнала.
Съответно надценените способности и подценените потребности довеждат до прекален психологически комфорт и до огромен преразход на финансови ресурси след като заплахата се осъществи.
Управлението в сигурността е изключително сложен процес на НАПАСВАНЕ на СУБЕКТИВНИТЕ ПОТРЕБНОСТИ на обществото и гражданите от сигурност (които като правило са завишени) с ОБЕКТИВНИТЕ СПОСОБНОСТИ на държавата (които като правило са ограничени) да обезпечи тази сигурност и да гарантира потребностите от нея.
Управлението е ефективно, когато с по-малко средства се постига повече сигурност.
Също така, управлението е неефективно, когато с повече средства се постига по-малко сигурност.
Тъй като ресурсите за сигурност практически винаги са ограничени, фундаменталният проблем е този за приоритетите, целите и ресурсите в сигурността. Съществуват два крайни подхода за обвързване на целите и ресурсите при обезпечаването на сигурността.
• Подход „Максимална цел” – стремежът е да се постигне максимално възможната цел по отношение на сигурността при наличните ресурси на държавата. Акцентът е върху постигането на колкото се може по-високо ниво на сигурност без да се пестят ресурсите в името на тази цел, т.е. целта се МАКСИМИЗИРА, колкото и ресурси да са нужни за това.
• Подход „Минимални ресурси“ – стремежът е да се постигне приемлива, реалистична цел по отношение на сигурността с възможно най-щадящо изразходване на наличните ресурси на държавата. Акцентът е върху изразходването на колкото се може по-малко ресурси за постигането на дадено поносимо ниво на сигурност, т.е. разходът на наличните ресурси се МИНИМИЗИРА, разбира се докато и доколкото все още се гарантира сигурността.
Донякъде условно може да се каже, че подходът „Максимална цел” е присъщ за САЩ, а подходът „Минимални ресурси“ е присъщ за европейския начин на мислене и стратегиране.
В нормални условия, държавата е склонна да минимизира разходите за сигурност и да си обезпечава сигурността на някакво приемливо ниво. Но в извънредни условия държавата оптимизира целите си и доколкото това е възможно, тя не да щади разходите за сигурност.
Планирането и управлението на политиката за сигурност е изключително сложно. Не се ли прави по оптималния начин, може да има преразход на ресурси и да се падне под критичния минимум на сигурността. Прави ли се оптимално добре, то ще даде високи дивиденти, като се намери „златното сечение“ между способности и потребности, между цели и ресурси.
Финансирането на сигурността не е само счетоводен процес и въпрос на бюджетни техники. То е най-напред държавна политика. Това е и философски, и концептуален проблем. Преди да се планират средствата за сигурност, трябва да се формулира политиката за сигурност. Ако се допусне прекомерното изразходване на ресурси в името на сигурността, неизбежно ще започнат да страдат други области и сектори на икономическия и социалния живот.
Но освен философия в този процес има и реална и често трудно реализируема практика.
Говорим за сложно напасване на субективните потребности на обществото и гражданите от сигурност с обективните способности на държавата да удовлетвори тези потребности. Обикновено потребностите се определят от професионалистите, от експертите, т.е. в посока отдолу нагоре. А пък възможностите се определят от политиците, от управляващите и тук посоката е противоположна – отгоре надолу. Напасването е доста трудно – с компромиси, чрез саможертви и отговорност, в дух на дебати и дискусии за търсене на общи цели. Всеки трябва да реши колко да отстъпи, за да не пострадат сигурността, уважението към властта, респектът към професионализма. Върви се бавно, стъпка по стъпка – изминава се дълъг път чрез технологии и процедури, съчетаващи известните съвременни методи за бюджетиране и финансиране, но и отчитащи състоянието на страната, подготвеността на нейните кадри.
Държавата наистина е много сложен и фин механизъм за производство на сигурност. Днес управлението на държавата, на сигурността и на Държавата на Сигурността е по-трудно и от висшата математика, и от висшия пилотаж. Това управление е и наука, и изкуство.
Грешката в управлението на личната жизнена стратегия е провал за допусналия я човек.
Грешката в управлението на държавата може да доведе до трагедия за милиони хора.
В общия случай, като обществен продукт, произвеждан от държавата, сигурността С има две съставляващи [за по-подробно вж. 3]:
Сб – сигурността като благо, което се произвежда за всички в някаква степен и в някакъв приемлив минимум;
Су – сигурността като услуга, за която действа пазарният принцип, че всеки получава само толкова, колкото може да си купи (за колкото може да заплати).
Затова в общия случай за сигурността може да се запише: С = Сб + Су.
⁕ Сигурността в домодерното общество е преди всичко сигурност като благо с минимална съставляваща на сигурността като услуга. В това общество държавата е основен, почти монополен производител на сигурност, което означава, че съставляващата Сб достига максимална стойност Сбmax, а съставляващата Су – достига минимална стойност Суmin.
Затова за домодерното общество може да се запише: С = Сбmax + Суmin.
⁕ Сигурността в модерното общество е едновременно сигурност като благо и като услуга.
Затова за модерното общество може да се запише: С = Сб + Су.
⁕ Сигурността в постмодерното общество е все повече сигурност като услуга с намаляваща съставляваща на сигурността като благо. Ето защо в това общество съставляващата Сб постепенно ще се стреми към някаква приемлива, но все пак минимална стойност Сбmin, а съставляващата Су ще нараства към някаква максимална, но по възможност също приемлива стойност Суmax.
Затова за постмодерното общество може да се запише: С = Сбmin + Суmax.
Съществуват два крайни възгледа за перспективите пред релацията „Държава–Сигурност”.
Съгласно първия възглед държавата трябва да съхрани максимално дълго монопола си върху опазването на сигурността и върху ресурсното, нормативно и кадрово обезпечаване на системата за национална сигурност.
Според втория възглед държавата трябва да се изтегли максимално и то колкото се може по-скоро от много от своите функции в сигурността.
Истината, както обикновено, вероятно е някъде в средата между тези два крайни възгледа. Тя е в баланса, отчитащ добрите практики в сигурността и спецификите на обществото.
И все пак, последните права, отговорности и задължения, които държавата може да отдаде, от които държавата може да се „освободи“ трябва да са тези, свързани със сигурността. Едва когато признаем тази неизменна и неизбежна роля на държавата, вече можем да търсим отговор на въпроса: „Колко държава?”. Но този отговор е в голяма степен политически, а това лесно може да го превърне в политизиран.
Тези, които са за максимална и всеобхватна роля на държавата, не могат да си представят другояче добре организираната и подредена държава, в която има строги правила. За тях държавата е тази, която определя правилата и контролира тяхното спазване, а хората са свободни дотолкова, доколкото не нарушават определените от държавата правила, и дотогава, докато не нарушат интересите на държавата.
На другия полюс са онези, които като Адам Смит (1723 – 1790) смятат, „властта на правителството трябва да бъде ограничена [и че] то има неотменими функции като поддържане на отбранителна мощ и вътрешен ред, строеж на инфраструктура и насърчаване на образованието. То трябва да осигурява свободна и открита пазарна икономика и да не предприема действия, пречещи на естествения ѝ ход” [4]; които са убедени, че ролята на държавата в сигурността трябва да бъде ограничена до държавата „Нощен пазач”, т.е. до „функциите да защитава всички свои граждани от насилие, кражба, измама и да прилага договори и т.н.” и тази роля „изглежда преразпределителна” [5]. Следователно, според тях, държавата е минимизирана и нейната главна задача трябва да бъде гарантирането, че всеки ще може да преследва своите цели дотогава, докато не престъпва закона. А ролята на държавата в такова общество ще стане контрапродуктивна от момента, в който държавата започне да пречи на гражданите да преследват своите интереси в рамките на закона.
При всички случаи, обаче, пълното оттегляне от задачите, свързани със сигурността ще означава колапс на държавата.
Да, това за нас безспорно е така, но ние не бива да си затваряме очите пред обективността на някои тенденции – процесът на оттегляне на държавата от сигурността, на колкото се може повече децентрализация и приватизация на нейни функции набира сила. Държавата неизбежно ще продължи да се оттегля от предишната си максимална ангажираност с и всеобхватни отговорности в сигурността. В този процес на оттегляне, обаче, е възможно – при действия, подчинени главно на логиката на пазара и приоритетно – на преследването на печалбата, заменилите я частни структури да правят само това, което е печелившо, което оправдава и компенсира вложените разходи, с което няма да са на загуба и ще са „на плюс“.
Държавата няма някакви, присъщи само на нея способности, който да ѝ позволяват тя да обезпечава сигурността. Държавата осъществява това чрез структури, хора и съоръжения (техника). Но всяка структура, независимо от вида собственост, може чрез хора и техника да прави същото. А щом всяка функция в сигурността се изпълнява от структури, хора и техника, то тя може да се раздели на отделни дейности, за реализацията на които да бъде привлечен и частният бизнес. Ето защо в набиращите скорост процеси на „приватизация на сигурността” има сериозна логика. Но ако от обезпечаването и защитата на националната сигурност се премахнат националните цели и ценности, ако отстраним стратегическото планиране, управление, контрол и координация, ако се „изпусне” обратната връзка с обществото, ако (по)вече никой не се грижи нито за общностните интереси и приоритети, нито за легитимността на решенията и обществената подкрепа за тях, т.е. за онова, което е същината на политическия процес при демокрацията, тогава по този начин няма ли да се създадат идеални условия за необратимо орязване, отслабване и демонтаж на държавата?
Нейоми Клайн (1970) анализира приватизацията на сигурността, като реална заплаха за приватизацията на държавата. Тя говори за Disaster Capitalism Complex (DCC) – Комплекс на ка¬питализма на бедствията (ККБ), т.е. капиталистически комплекс, който е свързан с бедствията [6]. По-точното наименование е „Бедствийно-промишлен комплекс” (БПК), за да се посочи, че това е някакъв съвременен аналог на Военнопромишления комплекс (ВПК).
Бедствийно-промишленият комплекс (БПК, ККБ, DCC) се обвързва тясно, според Клайн, с властта в САЩ и така се „храни“ или с публичните ресурси, които държавата заделя за цели и операции, свързани със сигурността, или със съпътстващи я дейности и задачи, които чрез „аутсорсинг” държавата много често без какъвто и да било обществен дебат, възлага на фирми от БПК (ККБ, DCC). Обсегът от амбиции и апетити обхваща всички различни сфери, от които държавата се изтегля и ги предоставя на частния бизнес – война с тероризма; вътрешна сигурност (homeland security), в т.ч. ликвидация на щетите при природни и техногенни бедствия, аварии и катастрофи; мироподдържащи, спасителни и издирвателни операции; построяване на инфраструктура, болници, училища, мостове, сонди за нефт; охрана, патрулиране, разминиране, доставки за въоръжените сили („поддържането на американската армия се превръща в един от най-бързо разрастващите се сектори в сферата на услугите”); обучение на военни, полицаи и чиновници; почистване на реки и хранилища; оказване на медицинска помощ; надзор и разпити на затворници; грижа за бежанци и хора, търсещи убежище; събиране и обработка на информация, включително и на лични данни. Така че става дума за мощен комплекс, свързан със сигурността, който разширява своето влияние и участие както навън чрез „приватизиране” на войната, така и вътре в държавата, чрез „приватизиране” на дейностите по обезпечаване на вътрешната сигурност [7].
Става дума за тенденция, при която държавата се освобождава от ключови функции, свързани със сигурността, и ги прехвърля на частни корпорации. Държавата става „куха”, „изпразва” се от съдържание и капацитет да отговаря на предизвикателствата към сигурността. Властта нараства числено, но се превръща в de facto разпределителен механизъм на финанси, привличащ като магнит лобистки и корпоративни интереси. Това създава нова система на размити граници между Голямото Правителство и Големия Бизнес, която може да се нарече „корпоратистка”, т.е. действаща на принципа на корпоратизма. Нейната главна характеристика са огромни трансфери на публично благо в частни ръце, превръщайки в най-печеливш бизнес поемането на големи сектори на сигурността от частни компании [8]. А както се вижда от войната на Русия срещу Украйна, частните военни компании с подкрепата и финансирането на държавата се превръщат в зловещ инструмент на руската имперска завоевателна политика, като не само участват в сраженията, но също така „се специализират“ в терора, убийствата, грабежите и насилието над мирни граждани.
Винаги Военнопромишленият комплекс (ВПК) (или поне неговият най-агресивен сектор) е настоявал за нови войни. За да се закупуват нови въоръжения и техника, арсеналите трябва да се освободят от старите въоръжения и техника. А войната е най-евтината утилизация на въоръжения и техника. Освен това, за да се въведат нови системи въоръжения и техника, те трябва да бъдат тествани на военни полигони в условия близки до бойните. А най-добрите военни полигони – това са реалните бойни полета, където се водят реални бойни действия.
Така че ВПК исторически е обременен от първородния грях – да се нуждае от нови войни.
Ненапразно 34-ят президент на САЩ (1953 – 1961) и главнокомандващ съюзническите войски по време на Втората световна война с ранг на армейски генерал с пет генералски звезди Дуайт Айзенхауер (Dwight David „Ike“ Eisenhower, 1890 – 1969) използва термина „военно-промишлен комплекс” в своето прощално обръщение към нацията на 17 януари 1961 г.: „В правителствените съвети трябва да се пазим от придобиването на неоправдано влияние, постигано съзнателно или несъзнателно, от военно-промишления комплекс. Потенциалът за катастрофално нарастване на неуместната му власт съществува и ще продължи да съществува. Никога не трябва да позволяваме тежестта на този конгломерат да застраши нашите свободи и демократични процеси. Не трябва да приемаме нищо за даденост, само едно будно и информирано гражданско общество може да настоява за правилното свързване на огромната индустриална и военна машина за отбрана с нашите мирни методи и цели, така че сигурността и свободата да могат да процъфтяват заедно” [9].
Следвайки казаното от Нейоми Клайн, ще подчертаем, че сега в голяма степен аналогично на ВПК, комплексът от множество фирми, свързани с извънредните ситуации, т.е. БПК – Бедствийно-промишленият комплекс (БПК, ККБ, DCC), които печелят от възникването и регулирането на кризи, очакват от държавата нови и нови поръчки, искат да възстановяват (след разрушения), да охраняват (цивилни или военни обекти), да строят или ремонтират, да лекуват, да обучават (полицейски и военни сили), да разминират, да патрулират, да разработват находища, да изразходват (държавен резерв или мобилизационни ресурси). Този комплекс се „храни” при кризи, бедствия и аварии, при операции зад граница и борба с тероризма, той, както се каза, печели от възникването на извънредни ситуации. А оттук волно или неволно се оказваме близко до мисълта, че когато „огладнее” за подобна ситуация, Бедствийно-промишленият комплекс ще поиска от властта да го „подпомогне“ в това желание, като „предостави“, като „организира“ някаква извънредна ситуация. Всички тези компании, които печелят от и чрез държавата в свързани със сигурността и отбраната проекти и мисии, могат, аналогично на ВПК, да искат нови и нови кризи и извънредни ситуации, защото се облагодетелстват от тях и от работата на терена на даденото бедствие.
Написаното по-горе за ВПК и БПК засяга пряко един наистина много сериозен проблем:
Ако определени частни корпорации, фирми, предприятия си вадят, образно казано, хляба с дейности, свързани със сигурността, защо да не си представим как те – понеже не могат да си позволят техни структурни звена, особено онези, ангажирани с извънредните ситуации, да бездействат в очакване на такива ситуации (например пожари) и за да си гарантират заетост и печалби – биха се изкушили да предизвикат подобен род извънредни ситуации...
Моделната ситуация е такава: тези корпорации, фирми, предприятия се занимават със следното – те се намесват когато има определен тип несигурност и печелят от това, че превръщат тази несигурност в сигурност. Техният бизнес е такъв – да извличат печалба от това, че превръщат дадена несигурност в сигурност. Колкото по-ефективно го правят, толкова по-голяма е печалбата им, толкова по-често са наемани да решават проблеми с превръщането на възникналата голяма несигурност в удовлетворително ниво на сигурност.
Ето защо неизбежно възниква подозрението – А дали някоя от тях не би се изкушила най-напред да предизвика определена голяма несигурност, за да бъде наета след това да я превърне в сигурност и по този начин да спечели финансово, имиджово и репутационно?
• Ето така Военно-промишленият комплекс, ВПК може да поиска от държавата да води война, защото войната едновременно е и най-евтиното средство за утилизация на старите въоръжения, и най-ефективният начин за тестване на новите въоръжения.
• Ето така Бедствийно-промишленият комплекс, БПК също може да поиска от държавата да му осигури извънредни ситуации – бедствия, аварии, катастрофи и др. от този род или пък дори самите фирми от БПК да ги предизвикат.
Френският социолог Лоик Вакан (1960) говори за своеобразен Карцерално-промишлен комплекс, КПК или по думите му – „карцеро-подпомагателен комплекс”[10]
Този КПК е резултат от нарастващата тенденция в съвременната демократична държава (в САЩ, но и в Европа) за разтоварването на държавата от отговорности за социалния и икономическия произход на несигурността, за „нов наказателен разум, криминализиращ бедните“, за политика на криминализация на нищетата, за карцерална хипертрофия, за наказателно управление на социалната несигурност, за използване на репресивната сила на държавата за системно и структурно насилие върху раждащата престъпност бедност и върху родената от бедността престъпност. От това, че има бедни хора, които извършват престъпления, се преминава към приемането, че бедността е пряка причина за престъпността. Връх взема разбирането, че бедните не са способни да бъдат отго¬ворни за самите себе си и че вината за това, че са бедни, е на самите бедни, на тяхното отношение към себе си и към закона, на тяхното поведение. Спрямо бедните остава само една крачка – те да бъдат репресирани с цялата сила на държавата. Така се постига „неутрализиране на непокорното спрямо новия икономически ред население“.
Намаляването на инвестициите в социалната политика, т.е. социалното дезинвестиране преминава в нарастване на инвестициите в затвори – в карцерално свърхинвестиране. Този подход става рентабилен – чрез него присъстваме на раждането на „търговски карцеро-подпомагателен комплекс” – от една страна се използва евтиният труд на затворниците, а от друга страна се развива цяла мрежа от компании, които печелят от държавния бизнес със затворите – строителство на сгради, производство на съоръжения и средства за наблюдение, снабдяване, охрана и т.н.
• Ето така Карцерално-промишленият комплекс, КПК може да поиска от държавата да има повече затвори.
А понеже в затворите трябва да има затворници, може да се потърсят те при бедните и най-бедните слоеве от населението, като бедността се сметне за предпоставка за девиантно, перстъпно поведение и да се стигне до криминализация (и оттук – до карцеризация) на бедността. Това ще бъде най-сериозното наказание от наказанията за бедните ЗА ТОВА, ЧЕ СА БЕДНИ. Сред другите наказания на бедните за това, че са бедни, е силно ограниченият им или изобщо липсващ достъп до качествено образование, качествено здравеопазване, качествено (справедливо) правосъдие, качествена реализация в живота. А иначе се знае, че бедните са наказани също така и С ТОВА, ЧЕ СА БЕДНИ – те консумират по-лоши храни и се обличат с по-некачествени дрехи, живеят в по-неуредени квартали и сред по-висока престъпност.
Нарастващата лична (индивидуална) несигурност в обществото след началото на Прехода към демокрация в нашата страна, породи непознат за времето на социализма феномен – частните фирми, занимаващи се с охрана на лица и собственост – своеобразен Охранително-промишлен комплекс, ОПК (разбира се, това явление в никакъв случай не е характерно единствено за България). Липсват гаранция, че фирми от ОПК не биха се изкушили да предизвикат по-високо ниво за застрашеност при бизнесмени, при политици, при други платежоспособни персони (чрез отделни силови посегателства върху някои от тях), за да прибягнат тези застрашени личности към по-голяма и по-скъпа охрана, както и да настояват държавата да заделя допълнителен ресурс за индивидуална сигурност на хората, в чието разпределение, естествено ща бъдат пряко ангажирани и тези частни охранителни фирми.
• Ето така Охранително-промишленият комплекс, ОПК може да поиска от държавата да се изразходват много повече публични ресурси в тясно сътрудничество с фирмите от този комплекс и да се въведат колкото се може по-крути мерки (вкл. зконови) за гарантиране на личната и корпоративната сигурност.
Ние непрекъснато опираме до вече споменатия проблем – за „свиването“ на ролята на държавата. Това е всъщност една глобална тенденция или поне тенденция, характерна в най-голяма степен за демократичните държави.
Тази тенденция в съвременната среда за сигурност в глобален, континентален, регионален и национален план може да бъде формулирана така:
■ Сериозно отслабване на позициите и ролята на Държавата [11].
Натискана отвън и притискана отвътре, Държавата вече започва да става „твърде малка за големите проблеми и твърде голяма за малките проблеми” [12], нейната шагренова кожа се свива болезнено пред очите на само едно поколение. Губят от съдържанието си сакрални понятия като независимост, суверенитет, териториална цялост, държавна тайна. Държавата вече не е главен, а още повече пък единствен притежател на информацията. Излизането на преден план на регионални (или групови) интереси често води до (съвсем не безобидни) съчетания на интереси, когато региони (или групи) в една държава са много по-близо и дори се кооперират с региони (или групи) в други държави за натиск срещу собствените си правителства. Засилва се влиянието на външни интереси върху вътрешните процеси. Все по-рядко обществото се самовъзприема като единен организъм с общи цели и приоритети.
Като дири отговор на предизвикателствата, управлява рисковете, контролира опасностите и неутрализира заплахите и като осъзнава, че нейната роля се свива, зрялата Държава се стреми да управлява този естествен и неизбежен процес с разумни и обмислени действия.
‣ От една страна, Държавата прехвърля част от своите правомощия и функции нагоре по вертикала – към наднационални структури за интеграция и сигурност (напр. ЕС, НАТО, ООН, ОССЕ).
‣ От друга страна, Държавата прехвърля част от своите правомощия и функции надолу по вертикала – към регионални структури и органи за местно самоуправление (местната власт).
‣ И накрая, Държавата прехвърля част от своите правомощия и функции по хоризонтала – към частното предприемателство (бизнеса), към различни религиозни общности, към неправителствени организации и сдружения с идеална цел, към отделни периодични, временни или еднократни инициативи на самоорганизиращи се граждани.
Докато незрялата, ерозиращата своята държавност или разпадаща се държава позволява да ѝ бъдат стихийно откъсвани правомощия или да се лишава от тях под натиска на частни и корпоративни интереси, то зрялата, отговорна държава отдава свои правомощия и функции по дадената по-горе схема след рефлективен и рефлексивен анализ и целево стратегиране.
Процесът на отдаване на провомощия и функции не може да бъде безкраен, той има своите предели. Може да се смята, че националните цели при този процес са постигнати, когато са налице две условия – обективно и субективно. За да характеризираме тези условия, трябва да си припомним казаното по-горе за това, че сигурността бива обективна и субективна.
Едното условие за минимума (нивото, под което Държавата не бива да „пада”) правомощия и функции, които Държавата трябва да съхрани, е именно ОБЕКТИВНОТО УСЛОВИЕ, т.е. държавата да продължи да осъществява своите задачи и роли като сложен и ефективен производител на сигурност – за самата себе си, за обществото и гражданите.
Но макар и обективно с този минимум от правомощия и функции Държавата да може да изпълнява своята фундаментална роля по отношение на сигурността, това не е достатъчно именно защото сигурността освен обективна съставляваща има и субективна съставляваща.
Заради тази субективна съставляваща на сигурността не само е необходимо Държавата обективно да може да произвежда нужната сигурност, но също така трябва и обществото и гражданите да смятат, че тя, Държавата, е в състояние да изпълнява своите задачи и роли, т.е. това е СУБЕКТИВНОТО УСЛОВИЕ при „свиващата” се шагренова кожа на държавата.
Държавата е осъществила ефективен и управляем процес на „разтоварване” от правомощия и функции по вертикала (нагоре и надолу) и по хоризонтала, ако са налице едновременно И ОБЕКТИВНОТО, И СУБЕКТИВНОТО УСЛОВИЕ, а именно – както тя да е в състояние да бъде производител на сигурност, така и обществото и гражданите да смятат, че тя е в състояние да бъде такъв производител. Ако едно от двете условия не е налице, Държавата не се е справила с този процес на минимизиране на своите правомощия и функции. Тогава тя или няма да е обективно в състояние да произвежда сигурност, макар дори обществото и гражданите да са склонни субективно да вярват в обратното; или обществото и гражданите субективно няма да смятат, че държавата е в състояние да произвежда необходимата сигурност, дори тя обективно да е в състояние да го прави.
Най-същественият проблем е, както вече става дума, е, че потребностите на обществото и гражданите от сигурност носят основно СУБЕКТИВЕН ХАРАКТЕР, т.е. те са преди всичко субективни. Докато възможностите на държавата да произвежда сигурност носят основно ОБЕКТИВЕН ХАРАКТЕР, т.е. те са преди всичко обективни.
За целите на този Етюд ще приведем още една глобална тенденция в съвременната среда за сигурност в глобален, континентален, регионален и национален план [13]:
■ Нарастващата роля на природни, антропогенни (причинени от човешка дейност), техногенни (причинени от индустриални технологии) и патогенни (причинени от масови епидемии и дори пандемии) бедствия, аварии и катастрофи и необходимостта от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, своевременно реагиране, противодействие и ликвидиране на последиците.
Високите технологични и конструктивни постижения на човека; неговото ескалиращо потребителско отношение към природата; концентрацията на огромна по мащаби енергия или сложни ядрени, химически и биологически производства; генните експерименти; пандемиите; растящото безразсъдство на тероризма и имперските маниакални амбиции на различни диктатори, променят изцяло нашите представи за кризи и кризисни ситуации и ни налагат качествено нова структура на цялата система за управление на кризи и при кризи. Аварията в японската атомна централа във Фукушима (11.03.2011 г.) беше алармено предупреждение за навлизането ни в епоха на кризи и катастрофи, чиито преки последствия дори и да бъдат овладявани, по своите дългосрочни въздействия могат да бъдат необратими. Ковид-19 вирусната пандемия нанесе опустошителни човешки и икономически загуби.
Много от посочените деструктивни явления и процеси имат глобален, или най-малкото надрегионален характер, т.е. те преминават бързо и лесно през границите от една държава в друга. Това изисква коопериране на усилията и изграждане на сложни наднационални наземни и (все повече) космически системи за ранно сигнализиране и наблюдение, с цел изпреварваща или своевременна превенция и надежден контрол. Глобалните критични и деструктивни и катастрофични проблеми и фактори изискват глобален отговор с глобална мобилизация, глобална координация, глобално сътрудничество и глобална взаимопомощ.
Необходими са усилия за подготвяне и възпитаване на населението за действия в кризисни ситуации, не само при внезапни ситуации от този род, а при хипотезата за тяхното все по-често присъствие в нашето ежедневие. Умението за кризисно поведение и самоконтрол по време на криза ще се превръща в най-значимата предпоставка за справянето ни в подобни екстремални изпитания, за минимизиране на човешките и материалните щети, за запазване на нормалния ход на живота, за надеждно функциониране на политическата система.
Трябва да си направим логическите и логични изводи, че инерцията на палиативните мерки, на, в една или друга степен, първосигналните реакции вече остава в миналото. Причините, критичните фактори и симптоми са много по-дълбоки и предупреждаващи ни, че времето за намиране на отговори наистина е крайно ограничено. То става още по-ограничено заради изключителната динамика на всичко онова, което ни се случва и засяга пряко сигурността. Нека се изправим очи в очи с новата реалност и да осъзнаем, че в Рисковото общество, в обществото на риска и на серийно произвежданите неопределености [14] всеки подценен, лошо управляван и реализирал се риск ще води с голяма вероятност до криза и до повишена несигурност, а това ще означава до извънредна ситуация и, възможно, дори до катастрофа.
Става безпощадно ясно, че през последните две десетилетия човечеството преминава към нова фаза на развитие, когато извънредните събития, кризите и рисковете, несигурността, неопределеността, неизвестността и високата динамика се настаняват трайно в ежедневието и някак естествено започна да се поражда носталгия към отминалите времена на стабилност, безопасност, определеност и предвидимост на събитията, към които бяхме привикнали и смятахме, че те са ни гарантирани, че другояче изобщо не би могло да бъде. Но подобно завръщане в златната клетка на сигурността вече е невъзможно. Ние трябва да приемем хладнокръвно и разумно новата реалност и това, че в нея извънредността ще зачести, ще се превръща в норма, в правило. Кризите ще стават ежедневие. Все повече набира сила процес, при който нормалността и а-нормалността (не-нормалността), съответно извънредността и редността (във-редността), започват да си разменят местата. Нормалността се превръща в рядкост, в изключение, става почти невъзможна; докато извънредността започва да се реализира като обикновеност, да става все по-честа, все по-предсказуема, все по-очаквана.
Възниква неизбежно въпросът – какво при тази трансформация се случва с държавата, с нейните йерархични институции, с нейните структури, закони и ресурси. По-рано тези институции, структури, закони и ресурси съвсем логично бяха конструирани така, че да обслужват нормалността. А на не-нормалността се гледаше като на изключение, като на извънредна ситуация: почти невъзможна, много рядка, всъщност екстремална, с мълчаливо подразбиране смятана за нещо, свързано с военно или политическо посегателство срещу установения във и от държавата ред. Тогава бе регламентирано, че ако нещо такова се случи, Армията, другите силови институции ще се намесят, а държавата ще премине в извънреден, трудно представим, съвсем бегло описан в осмислени правни норми, режим на управление.
Ето затова сме призвани и призовани, дори по-скоро принудени и притиснати да се запитаме отново и отново: „Какво наистина се случва с държавата при новата нормалност на а-нормалността (или не-нормалността), при извънредността, превръщаща се в редност?“. Този въпрос настоятелно изисква отговор за държави с ограничени ресурси като България, но той с не по-малка сила важи за НАТО и ЕС. Той засяга самата основа на НАТО и ЕС, тяхната фундаментална същност, тъй като и двата Съюза са създадени и изграждани да обслужват и защитават нормалността и не са развили поне в приемлива степен способности, процедури и ресурси за действие във и управление на различни невоенни извънредни и екстремални ситуации с подходи, които са различни от прякото прилагане на военна сила.
Както бе посочено, Държавата, независимо от протичащите процеси запазва, своята водеща роля като сложен механизъм за производство на сигурност. Тази нейна водеща роля обаче вече се разполага в коренно различни ситуации, в ситуации „на ръба”, в ситуации на силна нелинейност (малки въздействия водят до големи последици – главно в проявленията на кризите; и обратното, големи въздействия водят до малки последици – основно в човешките усилия за овладяване на тези кризи). Така постепенно (а дали и доколко постепенно?) извън-ред-ните ситуации се превръщат в новата вътре-ред-ност, в новата във-ред-ност (в новата редност). Ето защо се променят радикално обществените тревоги, страхове и реакции, засилва се чувството за несигур¬ност. Това чувство френският социолог Гастон Бутул (1896 – 1980) нарича „дамоклиевият комплекс“ и го определя като причина за агресивност [15].
Извънредните ситуации са сред т.нар. СЕКЮРИТИЗИРАНИ ПРОБЛЕМИ (вж. Етюд 10).
Нека да напомним:
Един проблем, засягащ, свързан със сигурността (SECURITY PROBLEM), става насъщен, същностен проблем на сигурността, т.е. той се секюритизира (SECURITIZED PROBLEM), когато не може да бъде овладян без мобилизация и структурни трансформации в системата (държавата и системата за национална сигурност, в социума и обществените отношения).
Извънредната ситуация, а в политическата оптика на дебата – извънредното положение, може да настъпи при един от следните случаи:
⁕ Първо, когато е нарушен политическият (конституционният, правният, общественият, социалният) ред от сили извън или вътре в държавата.
Това ще наречем Извънредност от Първи тип – извън установения конституционен (правно, законово гарантиран) ред. Като правило (така поне – но не само – е в България) досегашното законодателство се фокусира (дори фиксира) именно върху тази ситуация и то описва преди всичко как трябва да се реагира, ако тази ситуация настъпи. И по-скоро, само я споменава, без да изгражда нито съответната достатъчна нормативна база, нито пък необходимата институционална инфраструктура.
⁕ Второ, когато е нарушен нормалният ход на процесите в резултат на извънредна ситуация – бедствие, авария, катастрофа, криза, civil contingency (неочаквана, непредвидена ситуация, засягаща гражданската сигурност), emergency (непредвиден, спешен случай, критичен момент; извънредна ситуация, засягаща гражданската сигурност), пандемия.
Това ще наречем Извънредност от Втори тип – извън нормалния (естествен) ход на процесите. Тук (като законодателство, като институционална мрежа от мрежи [16], като ресурси) предстоят много работа, много усилия, много промени и дори много мислене...
И при двата типа извънредности (от Първи и от Втори тип), но особено силно това звучи за Извънредността от Втори тип, възникват два въпроса с изключително повишена трудност:
• Може ли в извън-редната ситуация да се прилагат нормалните (вътре-редни, във-редни) мерки?
• Ако са нужни извънредни мерки, как те да бъдат контролирани, за да не се превърнат във вътре-редни, във-редни мерки, т.е. в ново „нормално” законодателство?
Отговорите на тези два въпроса предстои да бъдат дадени от Времето, Властта и Демокрацията, от Преосмислянето на сигурността, Еволюцията на обществата и Глобалния ред. Несъмнено своята тежка и аргументирана дума трябва да кажат и учените...
Да разгледаме най-напред стратегическите институционални опори на КЛАСИЧЕСКАТА Държава на Сигурността.
Ще поясним, че когато се говори за „опора” на Държавата на Сигурността, не бива да се мисли за единна институция, нещо като комин – вертикален и сочещ нагоре към върха на властта. Става дума за комплекс от институции и структури („мрежа от мрежи”), които са интегрирани преди всичко хоризонтално и съчетават все повече координацията и децентрализацията за сметка на командването и на централизацията.
КЛАСИЧЕСКАТА Държава на Сигурността има четири стратегически институционални опори: Армията, Полицията, Специалните служби и Отбранителната индустрия.
▪ Армията (с голямо „А“) е създадена да опазва външната сигурност на Държавата, т.е. тя е въоръжена институция за защита от външни заплахи, зародила се едновременно с възникването на Държавата или дори превърнала се в знак за раждане на Държавата.
▪ Полицията (с голямо „П“) възниква за опазване на вътрешната сигурност на Държавата, т.е. тя е въоръжена институция за защита от вътрешни заплахи, „отпъпкувала” се от Армията. Полицията се отделя от Армията, защото при въвеждане на Армията вътре в обществото, за да го брани от вътрешни предизвикателства, рискове, опасности и заплахи, незабавно са щели да възникнат няколко проблема, сред които особено важна е т.нар. „Ювеналова дилема” (Децим Юний Ювенал, около 60–около 131): „А кой ще ни пази от самите пазители?” (Quis custodiet ipsos custodes?).
▪ Специалните [разузнавателни] служби обезпечават информацията, т.е. софтуера на системата за национална сигурност.
▪ Отбранителната индустрия произвежда въоръженията и техниката, т.е. хардуера на системата за национална сигурност.
Да разгледаме сега СЪВРЕМЕННАТА Държава на Сигурността – Държавата на Сигурността в Глобализираното, Постмодерното, Мрежовото и Рисковото общество, т.е. в Обществото, което е все по-глобализирано, все по-постмодерно, все по-мрежово и все по-рисково [17].
СЪВРЕМЕННАТА Държава на Сигурността има пет стратегически институционални опори: Армията, Полицията, Специалните служби, Отбранителната индустрия и Гражданската сигурност.
Говорейки за Сигурността на Държавата и за Държавата в Сигурността, трябва задължително да се разгледа една от най-актуалните теми в дебата за ролята и мястото на Държавата в гарантирането на сигурността – за еволюцията на КЛАСИЧЕСКАТА Държава на Сигурността и на нейните стратегически институционални опори.
С излизането на преден план на различните извънредни ситуации, с превръщането на а-нормалността в новата нормалност, четирите КЛАСИЧЕСКИ ОПОРИ на Държавата на Сигурността се изправят лице в лице с много мощен конкурент за материални, финансови, когнитивни (свързани със знанието) и човешки ресурси – Гражданската сигурност.
Когато става дума за ГРАЖДАНСКАТА СИГУРНОСТ като КОНКУРЕНТ на класическите опори на Държавата на Сигурността, учените се делят на две големи групи (школи, лагери).
→ Учените от едната група смятат, че СЪВРЕМЕННАТА Държава на Сигурността трябва да си остане с четири опори, но всяка от тях е необходимо постепенно да еволюира и да се стреми да изгражда и надгражда способности, които да ѝ позволят да поеме отговорности и функции в областта на Гражданската сигурност. Ако някоя от тези опори не го направи, тя рискува да загуби част от смисъла си, от финансирането и от подкрепата на обществото.
→ Учените от другата група твърдят, че четирите класически опори на Държавата на Сигурността трябва да си останат и да продължат да бъдат главно такива, каквито са били създадени (някои от тях още в древността), и да не се пренапрягат финансово и кадрово да се учат „тепърва“ на дейности, присъщи на Гражданската сигурност. Обаче е нужно да се изгради нова, Пета опора на СЪВРЕМЕННАТА Държава на Сигурността – Гражданската сигурност. Приблизително така правят в САЩ и Русия, създавайки, съответно:
• Възникналото първо като йерархична структура и постепенно мрежовизиращо се Министерство на вътрешната сигурност (Homeland Security Department) в САЩ;
• Възникналото първо като мрежова структура и постепенно йерархизиращо се Министерство на Руската федерация по въпросите на гражданската отбрана, извънредните ситуации и ликвидацията на последствията от стихийни бедствия (Министерство Российской Федерации по делам гражданской обороны, чрезвычайным ситуациям и ликвидации последствий стихийных бедствий).
В този дух се действа например в Швеция. Мощна интелектуална и практическа сила са изследванията на видния експерт и университетски професор Бенгт Сунделиус (1950). Той и неговият екип работят за изграждането на мрежа от различни държавни, неправителствени и частни организации за противодействие и управление при кризи от природни, породени от човека и със смесен характер заплахи, които могат да се окажат много критични структурни опасности и да поставят под заплаха критичните функции на обществото.
Пътят напред (the way ahead) според нас категорично е във втората посока – на изграждане на мрежа от мрежи като стратегическа институционална Пèта опора на СЪВРЕМЕННАТА Държава на Сигурността. Ако се изгради такава опора, това ще доведе до синергетичен ефект от използването на ограничените (те по принцип винаги са ограничени) ресурси на държавата в противодействието на всякакъв вид и род извънредни и критични ситуации.
В заключение, нека да обобщим отново:
СЪВРЕМЕННАТА Държава на Сигурността има пет стратегически институционални опори: Армията, Полицията, Специалните служби, Отбранителната индустрия и Гражданската сигурност:
▪ АРМИЯТА – въоръжена институция за защита от външни заплахи; тя опазва външната сигурност на Държавата.
▪ ПОЛИЦИЯТА – въоръжена институция за защита от вътрешни заплахи; тя опазва вътрешната сигурност на Държавата.
▪ СПЕЦИАЛНИТЕ СЛУЖБИ – те обезпечават информацията, т.е. софтуера на системата за национална сигурност.
▪ ОТБРАНИТЕЛНАТА ИНДУСТРИЯ – тя произвежда въоръженията и техниката, т.е. хардуера на системата за национална сигурност.
▪ ГРАЖДАНСКАТА СИГУРНОСТ – тя е комплекс от институции и структури („мрежа от мрежи”), пряко ангажирани с бедствия, аварии, катастрофи, пандемии и други извънредни ситуации.
Литература:
1. Ortega y Gasset, Jose. The Revolt of the Masses, 1930, https://libgen.rocks/ads.php?md5=40B59567FF838168390B0E6E41026E49, p. 96.
2. Wolfers, Arnold. National Security as an Ambiguous Symbol.//Political Science Quarterly, December, 1952, Vol. 67, No. 4, 481 – 502, p. 485.
3. Слатински. Николай. Сигурността – животът на Мрежата. С.: Военно издателство, 2014, стр. 143 и следв.
4. Бътлър. Имън. Адам Смит: Въведение. С.: Институт за радикален капитализъм Атлас, 2010, стр. 31.
5. Нозик, Робърт. Анархия, държава и утопия. С.: Класика и хуманизъм, 2005, стр. 44.
6. Клайн, Нейоми. Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията. С.: Изток-Запад, 2011, стр. 20.
7. Ibidem, с. 20 – 22, 27, 378.
8. Ibidem, с. 18 – 19.
9. President Dwight D. Eisenhower's Farewell Address (1961), https://www.archives.gov/milestone-documents/president-dwight-d-eisenhow....
10. Вакан, Лоик. Затворите на нищетата. С.: ЛИК, 2004 , с. 10 и следв.
11. Слатински, Николай. Рискът – новото име на Сигурността. С.: Изток-Запад, 2019, с. 45 и следв.
12. Schlesinger, Arthur, Jr. Has Democracy a Future? // Foreign Affairs, September/October 1997, Vol. 76, № 5, 2 – 12, https://www.foreignaffairs.com/articles/1997-09-01/has-democracy-future, p. 12.
13. Слатински, Николай. Рискът..., ibidem.
14. Бек, Улрих. Световното рисково общество. С.: Обсидиан, 2001, стр. 13 и следв.
15. Делюмо, Жан. Страхът в Западния свят (XIV – XVIII век). Един обсаден град. С.: Рива, 2002, стр. 28.
16. Йончев, Димитър. Равнища на сигурност. С.: НБУ, 2008, стр. 222.
17. Слатински, Николай. Рискът – новото име на Сигурността. С.: Изток-Запад, 2019 г., стр. 43 и следв.
18.02.2023 г.
