Следва още един материал, който реших да публикувам в името и паметта на българските войници, загинали в Кербала на 27 декември 2003 г.
  Това е текст, писан до президента Георги Първанов почти една година след трагичния инцидент и е посветен на нашия Първи контингент – този, който даде най-много убити и ранени бойци в Ирак.
  
  
  
   ► 20.12.2004 год.
   С наближаването на 27 декември, годишнината от трагичния Инцидент в Кербала, се засилват емоциите и активността на самите участници в Първия контингент и на техните близки и роднини – най-вече съпруги.
  Споделял съм по друг повод множеството проблеми, които имат тези хора: с несправедливото определяне на хората в Постановлението на Министерския съвет с право на възнаграждение заради Инцидента; със „секретността” на клаузите в застрахователните договори; със забавените плащания; най-вече с „потулването” на следствието за 27 декември и с отношението на държавата, главно на министъра и ГЩ към бойците от Първия контингент, което ги кара да се чувстват забравени от всички (само ген. Златан Стойков се е изявил като истински генерал и грижовен човек).
  Военните, които в Кербала са предизвиквали възхита у американците, сега се смятат едва ли не за досадно бреме за Държавата и Армията. Навсякъде за участие са получавали от други командвания медали или плакети, а тук - една проста ламинирана грамота.
  Затова сякаш Чуждата Държава е като майка, Родната - като мащеха.
  В самолета на връщане след трагедията и министър Николай Свинаров, и ген. Никола Колев са обещавали какво ли не и че никой от войниците няма да бъде изхвърлен от армията. А сега при всяко съкращаване на човек, първи и най-силно застрашени се чувстват точно бойците от Първия контингент. Затова те употребяват думи като „гавра”, „подигравка”, „голи обещания”.
  При среща с боец от Първия контингент, пострадал доста тежко на 27 декември и със съпруга на друг участник от Контингента, можах да видя диск с редица фотографии от времето преди и веднага след трагедията. Самите кадри, някои от които са много тежки за гледане, категорично и ясно показват размерите на тази трагедия и преживяното от войниците.
  Това, което се чувствам задължен да споделя е желанието на бойци от Първия контингент или техни близки да се срещнат с президента.
  Наближаващият 27 декември е красноречив повод за такава среща.
  ▪ На тази среща – ако тя се състои – участниците в нея възнамеряват да предоставят на президента диск с направените снимки от Кербала.
  ▪ Те искат да споделят с президента своите тревоги и вълнения във връзка с отношението към бойците от Първия контингент (не само към тях), със следствието по трагичния инцидент и редица други въпроси.
  ▪ Тяхното желание е да се създаде „някакво гражданско сдружение”, което от една страна обединява българските военни, участвали в мисии зад граница и брани правата им (а както военните, участващи в такива мисии, така и самите мисии ще стават все повече); от друга страна, то (сдружението) да пропагандира в много позитивен план ролята, имиджа, и мотивацията на военните да участват в такива мисии, защото подобно участие не се прави главно и единствено за пари, то е в изпълнение на стратегически приоритети на българската политика за сигурност, затова българските бойци-участници в мисии заслужават по-силна подкрепа на обществото и политиците, а не безразличие и обиди като „печалбари”.
  ▪ Все в този дух още нещо вълнува бойците, участвали в мисии – в МО е нужен специален отдел, който да се занимава с всички аспекти на мисиите, но на първо място – с подбора на кадрите. Като в този отдел трябва да работят и военни, минали през мисии.
  Не само защото сега за да попаднеш в някоя мисия често се налага да си платиш („Купуваш си правото да отидеш на явна смърт в Ирак – в ада, в окото на вулкана!”).
  Но и защото „щабни мишоци и лалугери”, не помирисали тежка задача, правят подбора на военните за мисии, без да знаят какви качества са необходими там.
  Точно затова, [казват момчетата] „един от баш командирите” в напечената ситуация се криеше под масата; брутален майор пък обичаше да рита момчета по тестисите („а ако беше ритнал някой по-ербап, онзи можеше в този стрес да го застреля като куче, без да му мигне окото”); а офицер завършил Военното училище не можеше да чете картата на местността.
  ▪ Друг проблем, към който ще се насочи вниманието е за адаптацията и социализацията на военните след завръщане от тежки мисии. Те се справят сега общо-взето сами или с помощта на семействата им. А този проблем е проблем не дори само на МО, а на държавата и обществото. Защото стресът е огромен; понякога той започва да се лекува с алкохол; може дори да се стигне до опиати и наркотици; избива също в различни психически отклонения. Освен тежко преживените убийства на другари и ранявания, вкл. техни, те помнят всичко: дори как иракчани ги гледат мълчаливо и правят жестоки и ясни жестове с длани през гърлата си.
  ▪ На тази среща е вероятно да се постави въпросът за българските лекари (напр. неврохирургът доц. Петков), показали чудеса от умения, надминаващи многократно колегите им в Германия, и заслужаващи слава, възхищение, награди – кой само не е получил държавни отличия или награди на президента, а тези виртуози на родната медицина – не.
  ▪ Логично е да се потърси мнението на президента и за това - а не е ли съвсем разумно гръбнакът на утрешния команден състав на армията да се формира от военни, минали през мисии? Участието в мисиите е незаменима школа за всеки военен - не само защото калява характера; но и защото повишава компетентността и умението да се реагира при кризисни и екстремални ситуации, като се съхранява способността да се вземат верни решения в такива ситуации; а също и защото в тия мисии се формира нова бойна и коалиционна култура на партньорство.
  Моето мнение е, че е (редно и) добре такава среща да се проведе.
  
  
  Послепис:
  Президентът Георги Първанов през първия си мандат (а не се е чуло да направи това и през втория мандат) така и не пожела да приеме нито един войник от Първия контингент в Ирак, дал свидни жертви от убити и ранени, не прие нито един роднина на войник от този контингент и по този начин de facto допринесе за скриването на истината за трагичната участ на контингента.