Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват КРАТКО изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 10. ТРАДИЦИОННИ И НЕТРАДИЦИОННИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА, РИСКОВЕ, ОПАСНОСТИ И ЗАПЛАХИ
  
  Комплексите от съвременни стратегически, системни и критични проблеми за сигурността – предизвикателства, рискове, опасности и заплахи – са разделени на две алтернативни категории, на два базисни вида (типа) – традиционни и нетрадиционни. Класифицирани са основните линии, характеризиращи това тяхно разделение, което е изключително актуално за днешното време на все по-голяма неопределеност и на все по-нарастваща несигурност.
  
  На детайлен анализ на фундаменталното разделение на традиционните и нетрадиционните предизвикателства, рискове, опасности и заплахи е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Рискът – новото име на Сигурността. София: Изток-Запад, 2019.
  
  В редица анализи на водещи институти за стратегически изследвания и на видни експерти в международните отношения и геополитиката, сигурността и отбраната, такива значими процеси и проблеми, феномени и деструктивни фактори като организираната престъпност, тероризма, хибридните войни, кибер(не)сигурността, климатичните промени, пандемиите, различните извънредни ситуации (природни, антропогенни и техногенни), миграционната криза (както я изучава Науката за сигурността) или бежанската вълна (както я възприемат обществото и медиите), са определяни като нетрадиционни проявления на разширяващия се спектър от съвременни предизвикателства, рискове, опасности и заплахи, които имат критичен и можещ да се окаже дори катастрофичен потенциал. Към тях за България сме длъжни добавим демографската криза, която през последните 2-3 десетилетия преминава в демографска катастрофа, както и голямото, все по-задълбочаващо се социално разделение.
  Неизбежно възниква, обаче, въпросът – след като практически всички от така изброения по-горе списък от предизвикателства, рискове, опасности и заплахи са съществували и преди, то защо тогава към тях се „прикача“ характеристиката „нетрадиционни“? Това наистина е много сериозен, ключов въпрос. И той не е само свързан с терминологията, а засяга самия смисъл, същността и съдържанието на онова, с което приоритетно трябва да се занимава в наши дни Науката за сигурността. Защото колкото и споменатите застрашаващи процеси и проблеми, феномени и деструктивни фактори, пораждащи кризи и ситуации с критично повишена несигурност, да звучат познато, възниква логичното съмнение относно тяхната нетрадиционност – съществува ли тя и ако съществува, то в какво все пак тя се изразява.
  Затова тук ще отделим място на разсъжденията за традиционното и нетрадиционното в тези застрашаващи процеси и проблеми, феномени и деструктивни фактори – за традиционното и нетрадиционното по отношение на КОМПЛЕКСА от четири базисни понятия в Науката за Сигурността, разгледан в Етюд 4. Тези наистина фундаментално важни четири категории, както бе показано, са обединени интегративно от Релацията „Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха“ и са свързани синтетично (т.е. представени са) чрез акронима „ПРОЗа“.
  Да поясним, че разнобоят в изводите – кои предизвикателства, рискове, опасности и заплахи за международната и националната сигурност са традиционни, а кои са нетрадиционни, в никакъв случай не е само наша, българска слабост, той несъмнено е и всеобща слабост.
  
  Нека систематизираме сега групите от автори и техните разделителни линии по отношение на традиционните и нетрадиционните предизвикателства, рискове, опасности и заплахи.
  
  • Според ПЪРВАТА ГРУПА автори, по-рано имаше един тип предизвикателства, рискове, опасности и заплахи, които сега се проявяват по НОВ, КОРЕННО РАЗЛИЧЕН НАЧИН и само тяхното название се запазва същото, докато съдържанието им се променя понякога до неузнавамост. Заедно с тях се появяват и проявяват също НОВИ, КОРЕННО РАЗЛИЧНИ предизвикателства, рискове, опасности и заплахи (например кибер(не)сигурност).
  Ето защо разделението „ТРАДИЦИОННИ-НЕТРАДИЦИОННИ“ минава по линията „СТАРИ – НОВИ“.
  
  • Според ВТОРАТА ГРУПА автори, главната идея е, че до края на Студената война и в първите години след нея на преден план бяха симетричните предизвикателства, рискове, опасности и заплахи, докато днес и най-вече след 11 септември 2001 г., светът е изправен пред различни – асиметрични предизвикателства, рискове, опасности и заплахи.
  Ето защо разделението „ТРАДИЦИОННИ-НЕТРАДИЦИОННИ“ минава по линията „СИМЕТРИЧНИ – АСИМЕТРИЧНИ”.
  Същевременно авторите от тази втора група се разминават в критериите за симетричност и асиметричност – дали тези критерии се отнасят до средствата (сили, ресурси) или до прилагането (стратегии, тактики) на тези средства (сили, ресурси).
  Принципно важно е наистина да се уточни къде да се търси и намира асиметричността – дали когато „[не] е налице съпоставимост в силите, въоръжението, ресурсите”, т.е. когато има асиметричност на средствата, или когато е налице „такъв вид заплаха, при която се съдържат неконвенционални, нетрадиционни, непознати и неочаквани за противника тактики, подходи и действия” [1], т.е. тогава, когато има асиметричност на действията.
  
  • Според ТРЕТАТА ГРУПА автори, основното различие е в интензивността на предизвикателствата, рисковете, опасностите и заплахите – например и преди е имало и тероризъм, и климатични промени, но те сега са много по-интензивни (и като проявление, и особено като последствия), с ново ниво на мащаб, обхват, потенциал, въздействие и последици.
  Ето защо разделението „ТРАДИЦИОННИ-НЕТРАДИЦИОННИ“ минава по линията „ПО-НИСКА ИНТЕНЗИВНОСТ – ПО-ВИСОКА ИНТЕНЗИВНОСТ“.
  
  • Според ЧЕТВЪРТАТА ГРУПА автори, главното в предишните предизвикателства, рискове, опасности и заплахи бе техният количествен характер (най-вече като въздействие и предизвикани промени), докато главното в предизвикателствата, рисковете, опасностие и заплахите днес се отнася до техния качествен характер (също най-вече като въздействие и предизвикани промени), с други думи, нетрадиционността на новите предизвикателства, рискове, опасности и заплахи се изразява в съвременната им, качествено различна и ориентирана към качествените, а не към количествените ефекти еволюция.
  Ето защо разделението „ТРАДИЦИОННИ-НЕТРАДИЦИОННИ“ минава по линията „КОЛИЧЕСТВЕНО – КАЧЕСТВЕНО“.
  
  Тези четири групи автори са несъмнено интегрална част от съвременния експертен дебат за традиционните и нетрадиционните предизвикателства, рискове, опасности и заплахи. Но колкото и важни да са и колкото и задължително необходимо да е било (и да продължава да бъде) отчитането им, вън от съмнение е, че техните класификации и линии на разделение можеше и трябваше да бъдат допълнени. Това допълване е свързано с много съществен аспект – този за секюритизацията (securitization).
  
  Понятието секюритизация е въведено през 1995 г., макар и в по-различен контекст, от Оле Уевер (1960) – един от водещите участници в Копенхагенската школа в сигурността [2, 3].
  Представителите на Копенхагенската школа разглеждат сигурността като дейност, действие и движеща сила, която кара политиката да излезе от установените правила и очертава проблемите като специален тип политика и дори над ежедневната политика. Те описват секюритизацията като много по-силна (включително и екстрем(ал)на) версия на политизацията и я определят като успешен речеви акт, „посредством който в рамките на една политическа общност се изгражда разбирателство между субектите нещо да бъде третирано като екзистенциална заплаха за даден ценен обект и да се даде право за призоваване към неотложни и извънредни мерки за справяне със заплахата” [4].
  Според разбиранията на Копенхагенската школа, всеки обществен проблем може да се разглежда:
  ‣ или в сферата на не-политическото (държавата не се занимава с него и той не е тема на обществен дебат и политическо решение);
  ‣ или в сферата на политическото (проблемът е част от публичната политика и изисква управленско решение и определени ресурси);
  ‣ или в сферата на извънредното, т.е. той се е секюритизирал (става дума за екзистенциална заплаха, изискваща извънредни мерки и действия извън нормалните граници на политическата процедура).
  Особено важно е какъв е прагът, при който един проблем се секюритизира. За даден проблем може да се говори като за секюритизиран, но той наистина става такъв само тогава, когато обществото го разглежда по този начин. Именно това е условието извънредните мерки да бъдат приети като легитимни.
  Успешната секюритизация има три компонента:
  1) екзистенциални заплахи;
  2) извънредни мерки;
  3) въздействия върху междуобщностните и междуинституционалните отношения и връзки чрез нарушаване на съществуващите до момента правила [5].
  Важен момент, на който обръща внимание българският учен Васил Проданов (1946), е че „ако се предприемат действия за повишаване на сигурността на даден обект, това не означава още, че [той] е заплашен, а че нещо успешно е конструирано като съществен проблем“ [6], т.е. възможно е чрез спекулативни речеви актове, най-вече на държавниците и политиците, да се подменят едни реални проблеми с други, обслужващи тези държавници и политици, да се конструират заплахи и проблеми, които водят до секюритизирането им, оттук и до необходимостта от извънредни или специални мерки (в т.ч. свързани и с употреба на сила), които излизат извън нормалната политика. Всъщност, излизането от „нормалната политика” е провал в нейното провеждане. След като един проблем е секюритизиран, той много трудно (и не винаги) или най-малкото твърде бавно може да бъде десекюритизиран.
  В тази връзка особено внимание се отделя на изключителното значение на речевите актове на личностите, които са ключови фактори за управлението на сигурността. В преследването на свои политически цели те нерядко се изкушават да си „играят с огъня”, да превръщат проблема на сигурността в секюритизирал се проблем. В този смисъл се формулират т.нар. улесняващи условия, чрез които речевите актове могат да станат успешни и адекватно да отразяват реалното положение на проблема и необходимостта от ефективното реагиране по отношение на този проблем: „а) формата на речевия акт; б) позицията на този, който го произнася; в) историческият резонанс на говоренето, свързано с определени заплахи” [7].
  
  Проблемите на сигурността са почти винаги екзистенциални, а решенията им са най-често политически. Тези проблеми могат да се управляват сравнително успешно и до определен момент, само ако водят до количествени промени, и много трудно, когато водят до качествени промени.
  
  Трябва да се прави разлика (а тя е съществена!) между:
  ‣ SECURITY PROBLEMS – проблемите, които засягат сигурността, които са свързани със сигурността;
  и
  ‣ SECURITIZED PROBLEMS – проблемите, които са насъщни, които са същностни за сигурността.
  
  Проблем, който засяга, който е свързан със сигурността (security problem) се превръща в проблем, който е насъщен, който е същностен за сигурността (securitized problem), т.е. той се секюритизира, тогава, когато вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без мобилизация и структурни трансформации.
  
  Националната сигурност се основава на един своеобразен закон: Колкото в по-голяма криза е, колкото по-нестабилна е една държава, толкова повече проблеми се секюритизират, т.е. от проблеми, които засягат, които са свързани със сигурността, те се превръщат в проблеми, които са насъщни, които са същностни за сигурността.
  Не всеки проблем е задължително насъщен, същностен проблем за сигурността, но той става такъв от момента, в който той, както бе казано, не може да бъде овладян без мобилизация и структурни трансформации в държавата и системата за национална сигурност, в социума и обществените отношения.
  
  По-горе бе посочено, че секюритизиралият се проблем излиза извън рамките на стандартната политическа процедура за вземане на решения, за осъществяване на нужните мерки и отделяне на необходимите ресурси, т.е. той излиза извън рамките на нормалната политика на сигурност (свързана с нормалните ситуации и състояния) и преминава в сферата на извънредната политика на секюритизация (свързана с извънредните ситуации и а-нормалните състояния). В такава екстрем(ал)на ситуация онзи, който има правомощия и отговорности да действа и овладява положението, вече не е обвързан със съществуващите до този момент стандартни правила и процедури.
  Самият факт за отказване от съществуващите правила и процедури не означава, че има секюритизирал се проблем. Аналогично, възникващата екзистенциална заплаха не означава задължително, че породеният от нея проблем се е секюритизирал. Всичко зависи от мащаба, до който е достигнала тази екзистенциална заплаха и от нейното значение за обществото. Но би могло логично да се предположи, че възникването на екзистенциална заплаха предпоставя и легитимира предприемането на извънредни действия и нарушаването на стандартните правила и процедури.
  Именно затова на секюритизиралия се проблем може да бъде даден адекватен отговор само при наличието на вече споменатите три определени условия:
   (1) възникване на екзистенциална заплаха;
   (2) предприемане на извънредни действия;
   (3) нарушаване на съществуващите правила и процедури с цел по-ефективното реагиране и взаимодействие между всички институции [8].
  В този смисъл се говори за Акт на секюритизация – това е самият акт на нарушаване на общоприетите правила и процедури, възникващ, когато политиката излиза извън рамките на тези установени правила и процедури и се смята за легитимно (т.е. институционализирано) те да бъдат нарушавани, независимо дали или тъкмо защото са задължителни в нормалните ситуации [9].
  Но в такъв случай неизменно възниква въпросът:
   „Кой има правото да разрешава нарушаването на установените правила и процедури?”
  Което ще рече – кой взема решенията в случаи, които не са правно регламентирани, но не може да се мине без необходимостта тези правила и процедури да бъдат нарушени.
  Става дума за въпроса на въпросите:
   „Кой взема решението за обявяване на извънредното положение и определя действията по време на извънредното положение?“
  Това е въпросът за секюритизиращия мениджър, т.е. за мениджъра на секюритизиралия се проблем.
  
  Германският философ, юридически предтеча на „тоталната държава“ Карл Шмит (1888 – 1985) определя секюритизиращия мениджър като „пълновластен“ и го нарича „суверен“ [10]. Напълно точни и уместни определения, защото те характеризират адекватно самата същност на подобна личност – на лицето, което прави „изключения, които са разрешени“ и „при извънредно положение суспендира правото“ [11]; на лицето, което „може непосредствено, в цялата пълнота на своята мощ да се застъпи за защита на обществената сигурност и съществуването на държавата“ [12].
  Карлшмитовият „пълновластен“ човек, „суверен“ е понятие, знак, дори метафора за нещо неимоверно важно и с далеч отиващи последици, защото онзи, който взема решението за обявяване на извънредното положение се натоварва с огромна, едва ли не граничеща с Божествената власт – не само да определя положението като извънредно, но и да определя докога то ще бъде такова, по какви извънредни правила и процедури ще се живее и работи при това извънредно положение, докога обществото или общността ще се намира в него, какви ще бъдат наказанията и санкциите за различно от изискуемото и полагащо се поведение и т.н. Очевидно е, че извънредното положение може да се окаже както преход към нормалността (редността), така и узаконяване на ненормалността (извън-редността) като една нова нормалност (редност).
  
  Тук е важно и следното съображение. Щом извънредната ситуация, освен всичко друго, е речеви акт, то тя би могла да бъде спекулативно или пропагандно разказана, манипулативно или користно „продадена“ от властта на обществото като извънредна, дори да не е такава. Но защо властта може да прибегне до подобно дезинформиране?
  Тя може да прибегне до него:
  • Ако властта е некомпетентна да прецени истинските мащаби на ситуацията;
  • Ако властта е стресирана, изпаднала в ступор от безпомощност и понеже на страха очите са големи, властта може погрешно да прецени, че ситуацията е извънредна;
  • Ако властта иска да прикрие своята неподготвеност, неспособността да предприеме адекватни мерки, да координира адекватни структури, да задели адекватни ресурси и да задейства адекватни способности за ефективен мениджмънт на сложни ситуации от различен тип и с различен потенциал;
  • Ако властта се надява, че когато една ситуация е извънредна, обществото по-лесно ще ѝ влезе в положението, ще се отнесе с повече разбиране и по-снизходително към действията ѝ – Ами извънредна е ситуацията все пак! Ето, властта колко много направи, какви усилия полага, как ѝ личи, че е преуморена, как опита всичко възможно и т.н.;
  • Ако властта сметне, че разказът за извънредността на ситуацията е добре дошъл, защото в такава извънредна ситуация обществото по-лесно би могло да се съгласи на извънредни правомощия – че кога ако не в извънредна ситуация да се дадат на властта подобни правомощия?! А щом получи тези правомощия, властта може да ги инвестира не в справяне с извънредната ситуация, а за свои цели: да си вдигне рейтинга, да укрепи себе си като власт, да натика опозицията в ъгъла и да я обяви за деструктивна и дори опасна, а също така, както и по-горе, да отклони вниманието от собствените си слабости, от собственото си безхаберие преди извънредната ситуация, от собствената си неподготвеност и дори от собствената си неспособност и въобще непригодност да управлява кризи и при кризи.
  
  На основание на казаното дотук, може да се твърди с пълно право, че много традиционни предизвикателства, рискове, опасности и заплахи, с които държавите, народите и обществата са свикнали, несъмнено днес започват да навлизат в ново измерение и ново проявление, т.е. да навлизат, с други думи в извънредността, да се секюритизират, и от засягащи, свързани със сигурността да прерастват в насъщни, същностни за сигурността.
  Това изпълнено с неопровержима логика разбиране, позволява да се добавят към вече споменатите четири групи автори и пета група автори.
  Ще поясним най-същественото от техните възгледи.
  
  • За ПЕТАТА ГРУПА автори, по-рано водещи бяха предизвикателства, рискове, опасности и заплахи, засягащи, свързани със сигурността („сигурностни“ проблеми, security problems), а сега водещи са предизвикателства, рискове, опасности и заплахи, които са насъщни, същностни за сигурността (секюритизирани проблеми, securitized problems), т.е. такива, които не могат да бъдат преодолени от обществото без мобилизация и структурни трансформации.
  Тези секюритизирани проблеми, securitized problems излизат извън рамките на стандартната политическа процедура за управленски решения, за осъществяване на нужните мерки и отделяне на необходимите ресурси, т.е. излизат извън рамките на нормалната политика на сигурност (свързана с нормалните ситуации и състояния) и преминават в сферата на извънредната политика на сигурност, на секюритизацията (свързана с извънредните ситуации и състояния).
  Ето защо разделението „ТРАДИЦИОННИ-НЕТРАДИЦИОННИ“ минава по линията „SECURITY-SECURITIZED“.
  
  Когато говорим вече конкретно за нашата държава, то проведените от нас анализи ни дават аргументи за извода, че България се намира в посткатастрофична ситуация и е изправена пред редица много сериозни предизвикателства, рискове, опасности и заплахи, някои от които са се секюритизирали, т.е. те попадат в категорията на извънредността и на тях не може да се противодейства с палиативни мерки, в рамките на нормалното планиране и управление. Заедно с по-горе посочените два секюритизирали се феномена в сферата на националната сигурност – демографската криза, преминаваща в демографска катастрофа, и огромното социално разделение, – можем да посочим като такъв проблем в политическата сфера корупцията.
  
  • ДЕМОГРАФСКАТА КРИЗА в България е неимоверно усложнена от т.нар. „ромски проблем“, свързан с възможността след 15-20 години да се изправим пред критичната (катастрофичната) ситуация 1 милион от общо 6 милиона, населяващи тогава България, да бъде съставен преди всичко от маргинализирани, често асоциални, нерядко социопатно деформирани като ценностна система хора, които не допринасят с нищо за страната, очакват помощи от държавата, нямат трудови навици, споделят убеждението, че криминалното поведение е оправдано и затова то е инструментализирано от тях като начин на съществуване.
  
  • СОЦИАЛНОТО РАЗДЕЛЕНИЕ в България нараства и може евентуално да разкъса тъканта на обществото. Ако с демократични, икономически, финансови и свързани със сигурността средства това бързо нарастване на социалното разделение не бъде овладяно, може да се стигне включително до израждане на обществото и превръщането му в джунгла, т.е. в описаното от английския политически философ Томас Хобс (1588 – 1679) естественото състояние, при което хората живеят при анархия, без обща власт над тях, която да ги респектира, т.е. без висш арбитър, който да въвежда ред и закони. Това състояние е „война на всички против всички” („bellum omnium contra omnes“). При него „има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък“ [13].
  А какво друго може да очаква обществото и как то ще продължи да бъде в необходимата степен цивилизовано и в достатъчната степен справедливо, ако неговата структура, криеща социални земетръси е напът да стане 1%:5%:94%? Това всъщност означава 1% свръхбогати, живеещи в квартали с високи мерки за сигурност и тънещи в лукс; 5% – самодоволна, презадоволена и лицемерно наричаща себе си „средна“, класа; и 94% – останалото общество. За какво развитие, за какъв интегритет, за какви общи цели, ценности и интереси може да се говори в подобно общество, което е по-скоро не-общество, анти-общество?
  
  • КОРУПЦИЯТА в България е придобила такива мащаби и нанася такива щети на политиката, икономиката, финансите, обществото и гражданите, че несъмнено може да се определи като securitized problem. Вече повече от 30 години различни правителства не могат да дадат верен и точен отговор на секюритизиралия се проблем „корупция”. Те идват на власт, обещавайки да „пречупят гръбнака” на корупцията, но в края на тяхното управление и обективните критерии, и субективните усещания сочат, че корупцията не само изобщо не е намаляла, а е нараснала. Това ерозира вярата на хората в демокрацията, то разкъсва социалната тъкан, засилва разслоението в обществото ни, „отпушва” допълнителни канали за пряко и скрито влияние на олигархични и криминални структури върху управлението на нашата държава.
  Пълното ликвидиране на корупцията е нереалистична цел. Но фактът, че корупцията се е секюритизирала, изисква нейното ограничаване и контрол да се превърнат в стратегически приоритет на политиката за национална сигурност. Това важи и за самата система за национална сигурност, превърнала се в „сива зона“ за корупция и в „експериментално поле”, където се изобретяват и тестват нови корупционни подходи и лоши практики на управление. Институциите от системата за национална сигурност – благодарение на заделяните за тях значителни ресурси и заради пелената от секретност и непрозрачност на решенията, – са генератори на злоупотреби с парите на данъкоплатците и натоварват обществото със скъпи проекти и разходи, които не произвеждат необходимата сигурност.
  
  И така, разделянето на предизвикателствата, рисковете, опасностите и заплахите на традиционни и нетрадиционни трябва да бъде направено на базата на цялостен, комплексен и изчерпателен анализ и оценка на всички техни съществени характеристики, потенциали и способности за ескалация. Като резултат от този анализ и оценка предизвикателствата, рисковете, опасностите и заплахите се разделят на две основни категории, на два основни вида (типа):
  
  ♦ Вид (Тип) 1 – „традиционни“: стари, симетрични, с ниска интензивност, количествени, засягащи, свързани със сигурността (security) предизвикателства, рискове, опасности и заплахи;
  ♦ Вид (Тип) 2 – “нетрадиционни”: нови, асиметрични, с висока интензивност, качествени, насъщни, същностни за сигурността (секюритизирани, securitized) предизвикателства, рискове, опасности и заплахи.
  
  В този смисъл една заплаха (същото може да се каже и за една опасност, за един риск, за едно предизвикателство) е традиционна, ако тя е стара (която е съществувала преди и се проявява сега по стария, познат начин); ако е симетрична; ако е с ниска интензивност; ако води до количествени промени; и ако създава проблеми, които засягат, които са свързани със сигурността (т.е. които са security problems).
  Аналогично, една заплаха (същото може да се каже и за една опасност, за един риск, за едно предизвикателство) е нетрадиционна, ако тя е нова (която е съществувала преди, но се проявява сега по нов, коренно различен начин, или не е съществувала преди); ако е асиметрична; ако е с висока интензивност; ако води до качествени промени; и ако създава проблеми, които са насъщни, които са същностни за сигурността (т.е. които са securitized problems).
  
  Нека се върнем, например, към проблема с Бежанската вълна (за общественото съзнание и медиите) или Миграционната криза (за Науката за сигурността). Тя трябва да се разглежда и да бъде отнесена към съвременния политически контекст. Единствено в този контекст и само чрез него ние ще можем да разберем какво в нейното проявление като нетрадиционен застрашаващ критичен фактор е ново, осъществява се като асиметрично, има висока интензивност, води до качествени промени и се превръща в секюритизиран проблем.
  
  С навлизането в Рисковото общество, е логично, а дори и неизбежно, да предизвикват все по-голям научен и практически интерес вече качествено нов, нетрадиционен вид проблеми.:
  ‣ От една страна, такива проблеми, които – от засягащи рисковете, свързани с рисковете, или по-ясно казано, представляващи рискове, което ще рече пораждащи рискове проблеми, РИСК-ПРОБЛЕМИ (т.е. RISK PROBLEMS), каквито са били този момент – са в състояние (имат потенциал) да ескалират изключително бързо и да претърпят качествена (а не само количествена) трансформация, като по този начин се превърнат в проблеми, способни да породят много сериозни, комплексни, деструктивни и трудно управляеми рискове и така да се рисковизират, да станат РИСКОВИЗИРАНИ ПРОБЛЕМИ (т.е. RISKIZED PROBLEMS);
  ‣ От друга страна, паралелно с тях и още повече и все по-често – независимо от тях, в Рисковото общество могат да се появят и проявят и нови, коренно различни, нетрадиционни проблеми с изключително висок потенциал и със способност също така да породят много сериозни, комплексни, деструктивни и трудно управляеми рискове, т.е. също така да се рисковизират, да станат РИСКОВИЗИРАНИ ПРОБЛЕМИ (т.е. RISKIZED PROBLEMS).
  
  На рисковизираните проблеми (riskized problems) ще се спрем по-долу, но е особено важно още отсега да се разбере, че тези проблеми трябва да бъдат „атакувани“ изпреварващо, енергично, та дори ако е възможно и агресивно, при това на общото, на СИСТЕМНОТО НИВО – за да не се изпусне контролът над тях и системата да не бъде тласната в дълга вълна на несигурност и нестабилност, която да постави под угроза самото нейно съществуване.
  
  За рисковизираните проблеми и за рисковизацията (riskization), освен нас, също така макар и донякъде в различен контекст, пишат и други автори – нещо, което изобщо не е странно, странното би било, ако никой друг не се бе досетил за това [14].
  
  ▪ RISK PROBLEMS – риск-проблемите, т.е. проблемите, които засягат рисковете, които са свързани с рисковете, или както бе казано по-ясно, които представляват рискове, пораждат рискове – това са ТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, предишното поколение рискове.
  ТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, риск-проблемите (risk problems) са такива рискове, които са съществували по-рано и каквито те са били и доскоро, т.е. рискове, които се проявяват и днес по стария, добре познат (макар и криещ винаги определени, по-точно неопределени; и известни, по-точно неизвестни изненади) начин и за управлението на които има разработена експертиза, има натрупан опит, има подпомагаща вземането на решенията рутина, има модели, подходи, процедури, стандарти, добри практики и култура на поведение.
  
  ▪ RISKIZED PROBLEMS – рисковизираните проблеми, проблемите, които са способни да породят много сериозни, комплексни, деструктивни и трудно управляеми рискове, т.е. които са способни да се рисковизират, да станат именно рисковизирани проблеми – това са НЕТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, новото поколение рискове.
  НЕТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, новото поколение рискове, рисковизираните проблеми (riskized problems) са такива рискове, които или са съществували и по-рано, но сега се проявяват по нов, коренно различен начин, или не са съществували по-рано.
  
  Когато говорим за нетрадиционните рискове, новото поколение рискове, рисковизираните проблеми (riskized problems) трябва да знаем, че много често един подобен риск е всъщност цяло семейство от сходни (родствени) рискове, от негови мутации. С други думи, когато рискът, т.е. риск-проблемът се трансформира в рисковизиран проблем, това най-често (но не винаги) е свързано с негова последователна – няколкократна или многократна – мутация, създаваща цяло семейство сходни и свързани помежду си рискове.   Така че тогава, когато се говори за рисковизиран проблем, се подразбира именно общото, родовото название на сбора от отделните мутации на този риск от новото поколение рискове, на този нетрадиционен риск.
  Ще дадем пример с Ковид-19 вирусната пандемия – обобщено се казва, че тя е причинена от един конкретен коронавирус, но всъщност причинителите ѝ са цяло семейство отделни мутации на конкретния вирус SARS-CoV-2 (коронавирус).
  
  Рисковизираните проблеми, новото поколение рискове, нетрадиционните рискове са много сериозно изпитание за всяка една сложна, самоорганизираща се, динамична и неравновесна системи. Когато подобна система не е в състояние да управлява ефективно рисковизирания проблем, тя се изправя пред значителни трудности и стресове, та дори пред хипотетичната възможност да започне разпад на същностните ѝ системни функции, като така системата губи невъзстановими части от своята системност и изпада в състояние на неуправляема несигурност. Бързо развиващият се в резултат от това процес на дестабилизация застрашава самото съществуване на системата. Още повече, че рисковизираният проблем е в състояние да ескплоатира изключително деструктивно не само уязвимостта, която е пряко свързана с него, която е насъщна за него, но и ВСЯКА ДРУГА уязвимост на системата, ВСЯКА ДРУГА системна уязвимост! Ето защо системата вече не може да третира рисковизирания проблем сам за себе си, изолирано или поне независимо от другите риск-проблеми (традиционни рискове) или другите рисковизирани проблеми (нетрадиционни рискове), а е нужно тя да подходи към дадения рисковизиран проблем и съответно – към проблемите на сигурността си комплексно – общосистемно, холистично, единно. Рисковизираният проблем притежава потенциал да разруши цялата система. Рисковизираният проблем е като рак, който може и който се стреми да разруши цялостния организъм, макар да го удря в един конкретен орган.
  
  Когато, да речем, даден екологичен риск се рисковизира, той не застрашава само екологията на системата (страната, региона, света), а цялото, цялостното съществуване на тази система.
  
  При рисковизирания проблем КОНКРЕТНАТА УЯЗВИМОСТ, през която „се промушва“ този риск от новото поколение рискове, този нетрадиционен риск, може да се превърне в уязвимост, през която да „се промуши“ вече ВСЕКИ ДРУГ риск. В същото време важи и обратното – рисковизираният проблем, рискът от новото поколение рискове, нетрадиционният риск може да „се промуши“ не само през пряко свързаната с него уязвимост, но и през ВСЯКА ДРУГА уязвимост на системата.
  
  Ако традиционният риск, риск-проблемът може да бъде атакуван и управляван сам по себе си, индивидуално, то нетрадиционният риск, рискът от новото поколение рискове, рисковизираният проблем трябва да бъде атакуван задължително комплексно, на нивото на цялата система.
  
  Нека поясним изрично, за да не възникват недоразумения:
  Винаги е имало рискове. Рисковете не са нещо ново, появило се в Рисковото общество.
  А тогава кое е новото, нетрадиционното за рисковете в Рисковото общество? Новото е, че:
  ‣ или предишното поколение рискове, традиционните рискове се проявяват в Рисковото общество по нов, коренно различен, нетрадиционен начин, защото придобиват ескалиращ и силно деструктивен потенциал;
  ‣ или се появява и проявява ново, коренно различно поколение рискове – нетрадиционните рискове, рисковизираните проблеми – също с ескалиращ и силно деструктивен потенциал.
  
  С други думи, както бе казано, наред с
  ‣ ТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, т.е. старото поколение рискове; пораждащите рискове проблеми; проблемите, засягащи рисковете, свързани с рисковете, представляващи рискове – risk problems;
  ние вече все по-често ще се изправяме пред острата необходимост да управляваме
  ‣ НЕТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, т.е. новото поколение рискове, много сериозните, комплексни, с ескалиращ и силно деструктивен потенциал рискове; проблемите, които се рисковизират; рисковизираните проблеми – riskized problems.
  
  Поради изключителната важност, ще го поясним още веднъж!
  
  • Традиционният риск, риск-проблемът (RISK PROBLEM) е свързан с КОНКРЕТНА уязвимост на системата. Той може да се „вмъкне“, да се „промуши“ през тази („своя“, конкретна, свързана с него) уязвимост. В същото време наличието на тази КОНКРЕТНА уязвимост е „покана“ свързаният с нея риск да се реализира.
  Рисковете са като акулите – точно както акулите отдалеч надушват кръв и се устремяват към съответното място, където се е появила тази кръв, така и рискът отдалеч „надушва“ има ли системата свързаната с него уязвимост и като „усетят“, че системата наистина я има, той стремително се насочва към тази система.
  Противодействието на такъв риск се осъществява чрез минимизиране (или елиминиране) на „неговата“, присъщата му уязвимост.
  
  За разлика от традиционния риск, от риск-проблема
  • Нетрадиционният риск, рискът от новото поколение рискове, рисковизираният проблем (RISKIZED PROBLEM) може да експлоатира ВСЯКА уязвимост на системата. И, съответно, ВСЯКА уязвимост на системата може да се окаже пробойна, през която рисковизираният проблем да съзре възможност за реализирането си и да се възползва от нея.
  Противодействието на рисковизирания проблем става само на системното, общото, комплексното, цялото (холистичното) ниво!
  
  Ако вземем отново като пример Ковид-19 вирусната пандемия, то можем да разглеждаме породилия я коронавирус (с направената по-горе терминологична уговорка) като нетрадиционен риск, като риск от новото поколение рискове, като рисковизиран проблем.
  Коронавирусът, причинител на тази пандемия, „сканира“ системата – било то отделния индивид, било то съответното общество (съответната държава) и открие ли в него някаква уязвимост, той атакува през нея тази система – индивида или обществото.
  Индивидът може да има уязвима дихателна, или храносмилателна, или сърдечно-съдова, или отделителна, или полова, или някаква друга система или отделен орган. Коронавирусът атакува веднага съответната система на организма или дадения орган.
  Същото важи за обществото. Обществото може да има различни уязвимости – например застаряващо население, или слабо политическо лидерство, или неефективна здравна система, или концентрация на много хора в тясно пространство (домове за стари хора, квартали с гаст-арбайтери или гета с малцинства). Коронавирусът атакува веднага тази уязвимост на обществото.
  Щом се промуши през КОНКРЕТНАТА уязвимост на индивида или обществото, коронавирусът:
  ‣ от една страна прави тази уязвимост достъпна за ВСЕКИ ДРУГ вирус (или деструктивен фактор, причинител на ущърби и щети, дестабилизатор, дезорганизатор, дезинтегратор);
  ‣ от друга страна – същевременно той удря системата (индивида, обществото) КАТО ЦЯЛО и я отслабва (нанася ѝ ущърби и щети и-или я деструктурира, дезорганизира, дезинтегрира).
  Противодействието на този коронавирус не може да се води ефективно като единствено се „санира“ и укрепи КОНКРЕТНАТА уязвимост на системата (индивида, обществото) – това може и трябва да се прави като се въздейства на ЦЯЛАТА СИСТЕМА (индивид, общество).
  
  
  Литература:
  1. Държавна комисия по сигурността на информацията. Рисковe за интересите на Република България в областта на защитата на класифицираната информация, слайд 4.
  2. Buzan, Barry, Ole Wæver, Jaap de Wilde. Security: A New Framework for Analysis. Boulder, CO: Lynne Rienner, 1998, pp. 23 et seq.
  3. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010, стр. 157 – 161, 128 – 131.
  4. Проданов, Васил. Секюритизацията и десекюритизацията като характеристики на съвременните общества. – В: Международни отношения, 2010, No. 3, стр. 61 – 72.
  5. Buzan, Barry, Ole Wæver, Jaap de Wilde, ibid., рр. 25 – 26.
  6. Проданов, Васил, ibidem.
  7. Проданов, Васил, ibid. стр. 61 – 62.
  8. Buzan, Barry, Ole Wæver, Jaap de Wilde, ibidem.
  9. Макарычев, Андрей. Мишель Фуко как теоретик безопасности: критическое прочтение концептов. – В: Мировая экономика и международные отношения, No. 3, 2008, 81 – 90, c. 83.
  10. Клайн, Нейоми. Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията. С.: Изток-Запад, 2011, с. 169.
  11. Троянов, Илия, Юли Цее. Посегателство над свободата. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права. Русе: Елиас Канети, стр. 143 – 144.
  12. Цит. по: Макарычев, Андрей, ibid., с. 84.
  13. Хобс, Томас. Левиатан. С.: Наука и изкуство, 1970, 134 – 135, с. 181.
  14. Corry, Olaf. Securitzation and 'Riskization': Two Grammars of Security. Working paper prepared for Standing Group on International Relations, 7th Pan-European International Relations Conference, Stockholm 9th - 11th September, 2010, https://docplayer.net/42865528-Securitzation-and-riskization-two-grammar....
  
  
  
  05.02.2023 г.