ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 5. ИНТЕГРИРАНЕ НА БАЗИСНИ ПОНЯТИЯ В НАУКАТА ЗА СИГУРНОСТТА

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 5. ИНТЕГРИРАНЕ НА БАЗИСНИ ПОНЯТИЯ В НАУКАТА ЗА СИГУРНОСТТА
  
  Фундаменталните теоретични подходи и свързаните с тях базисни понятия в Науката за сигурността: Класификацията на Четирите вида Сигурност, Моделът на Трите вълни на Сигурността и Релацията Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха са обединени в единен и интегративен комплекс.

  
  На детайлен анализ на интегрирането на тези базисни понятия е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Рискът – новото име на Сигурността. София: Изток-Запад, 2019.
  
  В предходните Етюди ние разгледахме последователно Класификацията на Четирите вида Сигурност, Модела на Трите вълни на Сигурността и Релацията Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха. Всички те, както се вижда, са свързани с редица фундаментални понятия от Науката за Сигурността. А освен тях има, естествено, още твърде много понятия в тази все по-интензивно, дори революционно развиваща се Наука. И всички тези понятия се пресичат, „борят” се и си взаимодействат. Това неизбежно води до объркване, понякога до оплитане, нерядко до повторение, а защо не и до противоречие.
  В Науката за Сигурността ние приличаме на слепците от индийската притча, които опипват различни части от слона, обясняват един след друг своето схващане за слона, но не могат да сглобят общата картина – а какво всъщност представлява слонът? Колкото и всеки от тях да разказва за слона, воден от това, което е докоснал – хобот, уши, бивни, крака…, картината остава непълна. Получават се много „недоразказани“ слонове. А истинският слонът е един. Така и ние – трябва да изследваме не частичната („хоботна“, „туловищна“ и т.н.) сигурност, а комплексната и интегративна „Сигурност”. Слонът „Сигурност” не е нищо отделно – хобот, уши, бивни, туловище или крака, дори не е механичен сбор от тези свои части, той е комплексно и интегративно цяло!
  Ако използваните в Науката за Сигурността понятия, схеми, класификации, модели, релации и т.н., ефективно конструират същността, смисъла и съдържанието на научната категория „Сигурност”, то те могат да бъдат събрани, обединени, сглобени и накрая да се подреди успешно пъзелът „Сигурност”, да се добие ясната представа за слона „Сигурност”. Когато това стане, всеки от нас може да се посвети на изучаването на някоя отделна част от слона. И ние сме длъжни да изслушаме специалистите по хоботите или по бивните, по ушите или краката... Единственото, което не бива да приемаме на вяра и да позволяваме, е тези специалисти да внушават в аудиториите и монографиите, че това, което преподават и пишат Е цялата Сигурност! Че хоботите или бивните, че ушите или краката – това Е Сигурността, че само тях трябва да изучаваме, за да осмислим и разберем Сигурността, а всичко останало е дан на поредна мода, която ще мине и замине, че е второстепенно, че е привнесено от разни северноатлантически мантри или е реликт от някакви съветски догми.
  Проблемът е в това, че в научната литература в България (и само в България ли?), класификациите (като тази за Четирите вида Сигурност), моделите (като този за Трите вълни на Сигурността) и релациите (като тези за Предизвикателство-Риск-Опасност-Заплаха) се използват сами за себе си и изолирано едни от други. Но те в никакъв случай и по никакъв начин не са сами за себе си и изолирани, защото се отнасят до една и съща, при това изключително важна научна категория – категорията „Сигурност“. Затова те трябва да бъдат не просто по някакъв начин обвързани, а достатъчно тясно свързани помежду им.
  
  В този Етюд ще покажем осъществяването на интегративното свързване на: Класификацията на Четирите вида Сигурност, Модела на Трите вълни на Сигурността и Релацията Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха.
  
  ● Класификация на Четирите вида Сигурност.
  Напомняме, че съгласно тази базисна класификация, Сигурността бива:
  • Абсолютна безопасност;
  • Защитена безопасност;
  • Относителна сигурност;
  • Трансформационна сигурност.
  За подредбата на видовете сигурност се използва акронимът „АЗОТ”.
  
  ● Модел на Трите вълни на Сигурността.
  Напомняме, че съгласно този базисен модел, имаме следните три вълни на Сигурността:
  • Първата вълна на Сигурността – Вълната на безопасността;
  • Втората вълна на Сигурността – Вълната на сигурността;
  • Третата вълна на Сигурността – Вълната на риска.
  
  ● Релация Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха.
  Напомняме, че съгласно тази базисна релация, при систематизацията на четирите понятия по определени критерии, те се разполагат точно в този порядък.
  За илюстрация на подредбата на тези понятия може да се използва акронимът „ПРОЗа“: Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха (буквата „а“ е добавена за благозвучие).
  На английски език аналогична роля играе акронимът „CreDiT“: Challenge–Risk–Danger–Threat (буквите „e“ и „i“ също така са добавени за благозвучие).
  
  ■ Интегративно свързване на:
  Класификацията на Четирите вида Сигурност;
  Модела на Трите вълни на Сигурността;
  Релацията Предизвикателство – Риск – Опасност – Заплаха.
  
  • При Класификацията на Четирите вида Сигурност ще използваме следните обозначения за отделните видове Сигурност:
  К0 – Абсолютна безопасност;
  К1 – Защитена безопасност;
  К2 – Относителна сигурност;
  К3 – Трансформационна сигурност.
  
  • При Модела на Трите вълни на Сигурността ще използваме следните обозначения за отделните Вълни на Сигурността:
  М1 – Вълна на безопасността;
  М2 – Вълна на сигурността;
  М3 – Вълна на риска.
  
  • При Релацията Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха ще използваме следните обозначения за отделните понятия:
  Р1 – Заплаха;
  Р2 – Опасност;
  Р3 – Риск;
  Р4 – Предизвикателство.
  
  Интегрирането на Класификацията на Четирите вида Сигурност, Модела на Трите вълни на Сигурността и Релацията Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха се изразява чрез използването на трите интегративни репера И1, И2 и И3:
  И1: К1 – М1 – Р1
  И2: К2 – М2 – Р2
  И3: К3 – М3 – Р3
  
  Ще дешифрираме всеки един от тези три репера.
  
  ● Първи интегративен репер И1: К1 – М1 – Р1
  Този репер означава, че Защитената безопасност, Вълната на безопасността и Заплахата са тясно свързани. С други думи, във Вълната на безопасността основно се неутрализираха заплахи, а стремежът бе постигане на защитена безопасност.
  В Етюд 3, аналогично с Обществото на Вълната на риска, т.е. Обществото на рисковете, Рисковото общество (Risk society), ние назовахме Обществото на Вълната на безопасността, т.е. Обществото на заплахите (Threat society), с неологизма „Заплахово” общество.
  Можем да сумираме Първия интегративен репер така:
  Във Вълната на безопасността (М1), т.е. в Обществото на Вълната на безопасността, в Обществото на заплахите, в „Заплаховото общество (Threat society), базисната категория бе „Заплаха” (Р1). Основните приоритети и усилия по отношение на Сигурността бяха свързани със заплахите, при чието неутрализиране системата трябваше да се стреми към своевременно справяне с преките посегателства върху нея и към изграждане на умения (способности) за реагиране. Тези умения (способности) позволяваха на системата да осъществява ефективно реактивно (re-active) действие, като целта бе постигането на Защитена безопасност (К1).
  Защитената безопасност бе сигурността на Вълната на безопасността, при която базисната категория на застрашаващите критични фактори бе Заплахата.
  Обществото на заплахите (Threat society) се страхуваше (би трябвало да се страхува) от опасностите и вероятно заради това бе склонно да възприема безопасността дори буквално – като отсъствие (липса) на опасности, като без-опасност.
  
  ● Втори интегративен репер И2: К2 – М2 – Р2
  Този репер означава, че Относителната сигурност, Вълната на сигурността и Опасността са тясно свързани. С други думи, във Вълната на сигурността основно се контролираха опасности, а стремежът бе постигане на относителна сигурност.
  В Етюд 3 по аналогичен начин ние назовахме Обществото на Вълната на сигурността, т.е. Обществото на опасностите (Danger society), с неологизма „Опасностно ” общество.
  Можем да сумираме Втория интегративен репер така:
  Във Вълната на сигурността (М2), т.е. в Обществото на Вълната на сигурността, в Обществото на опасностите, в „Опасностното” общество (Danger society), базисната категория бе „Опасност” (Р2). Основните приоритети и усилия по отношение на Сигурността бяха свързани с опасностите, при чието контролиране системата трябваше да се стреми към изпреварващо пресичане на негативните въздействия върху нея и към изграждане на умения (способности) за превенция. Тези умения (способности) позволяваха на системата да осъществява ефективно активно (active) действие, като целта бе постигането на Относителна сигурност (К2).
  Относителната сигурност бе сигурността на Вълната на сигурността, при която базисната категория на застрашаващите критични фактори бе Опасността.
  Обществото на опасностите (Danger society) се страхуваше (би трябвало да се страхува) от рисковете и вероятно заради това бе склонно да възприема сигурността дори буквално – като отсъствие (липса) на рискове.
  
  ● Трети интегративен репер И3: К3 – М3 – Р3
  Този репер означава, че Трансформационната сигурност, Вълната на риска и Рискът са тясно свързани. С други думи, във Вълната на риска основно се управляват рискове, а стремежът е постигането на трансформационна сигурност.
  Можем да сумираме Третия интегративен репер така:
  Във Вълната на риска (М3), т.е. в Обществото на Вълната на риска, в Обществото на рисковете, в Рисковото общество (Risk society), базисната категория е „Риск” (Р3). Основните приоритети и усилия по отношение на Сигурността са свързани с рисковете, при чието управление системата трябва да се стреми към редуциране на много ранен етап на вероятните сериозни вредни (нанасящи значими щети) последствия от възможни алтернативни развития на процесите и към изграждане на умения (способности) за ранно сигнализиране. Тези умения (способности) позволяват на системата да осъществява ефективно проактивно (pro-active) действие, като целта е постигането на Трансформационна сигурност (К3).
  Трансформационната сигурност е сигурността на Вълната на риска, при която базисната категория на застрашаващите критични фактори е Рискът.
  Обществото на рисковете (Risk society) се страхува (би трябвало да се страхува) от предизвикателствата и вероятно заради това е склонно да възприема сигурността дори буквално – като отсъствие (липса) на предизвикателства.
  Щом Трансформационната сигурност е сигурността на първите десетилетия на XXI в., то сигурността става все повече „рискова”. Ето защо всички усилия се насочват към управление на риска, защото ако рискът се материализира, последиците ще са изключително сериозни. Вече не е достатъчно да бъде защитавана безопасността и дори да бъде гарантирана сигурността, а трябва да бъдат управлявани рисковете, което значи да се развие коренно различна сетивност на държавата и обществото.





  
   Таблица 1. Обвързване на Класификацията на Четирите вида Сигурност, Модела на Трите вълни на Сигурността и Релацията Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха
  
  Важно е да изтъкнем отново, че трансформационната сигурност е сигурността на първите десетилетия на XXI в., когато човечеството се приближава към критичния момент на истината – ще прояви ли то разум, воля, визия, ново отношение към планетата Земя, или ще продължи да живее като пеперудата, която лети към пламъка на свещта и няма сили да се спре, докато не падне безжизнена и със стопени крила, заплатила възможно най-високата цена за своята неспособност да преодолее мамещото я влияние на изгарящия пламък.
  
  ■ Поглед напред: А как ще изглежда Вълната на предизвикателството, Обществото на предизвикателствата, „Предизвикателственото“ общество (Challenge society)?
  
  Ние навлизаме във Вълната на риска, Обществото на рисковете, Рисковото общество (Risk society). Трудно е да се каже колко дълъг ще бъде размахът на Вълната на риска, докога ще бъдем в Обществото на рисковете. Трудно е да надзърнем напред в бъдещето и да видим какво ни очаква зад хоризонта. Но си струва да опитаме. Ако нашата логика, на която се базират тези Етюди е вярна, то можем да направим определени изводи за характера на бъдещата Вълна и на бъдещото Общество, а именно – Вълната на предизвикателството и Обществото на предизвикателствата, „Предизвикателственото” общество (Challenge society). За целта си струва най-напред да припомним отново, казаното в Етюд 4, че:
  
  При заплахата ние трябва да имаме умения (способности) за реагиране, поведението ни е реактивно и действаме когато има проблем.
  При опасността ние трябва да имаме умения (способности) за превенция, поведението ни е активно и действаме когато проблемът е малък, за да не се позволи той да стане голям проблем.
  При риска ние трябва да имаме умения (способности) за ранно сигнализиране, поведението ни е проактивно и действаме преди проблемът да се появи, защото ако се появи дори като малък проблем, той много бързо ще стане голям проблем.
  При предизвикателството ние трябва да имаме умения (способности) за прогнозиране, поведението ни е насочено към предвиждане и действаме още до възникването на условия, които способстват проблемът да се появи и така, че да не съществува и най-малката вероятност този проблем да възникне.
  
  Когато разсъждаваме за бъдещото Общество на предизвикателствата (Challenge society), ще посочим изрично, че медицината е изключително благодатна за примери и аналогии, които могат да улеснят нашето мислене и да дадат някои доста полезни идеи в тази насока.
  Поради редица причини (все пак тя се занимава с най-ценното за хората – здравето), медицината върви много напред в сравнение с други науки, развитието ѝ е изпреварващо, в нея се инвестират колосални средства, а новите открития, новите подходи, новите технологии и новите изделия в нея постоянно надникват в утрешния ден, в близкото и защо не – в по-далечното бъдеще. Ненапразно и самото понятие „ранно сигнализиране” идва от медицината (и от електротехниката, налага се да добавим).
  
  • По-рано медицината лекуваше набрали сила, развиващи се в организма болести, т.е. тя се ориентираше към реагирането – а именно това бе Вълната на безопасността, Обществото на заплахите (Threat society). И ако някое дете се бе родило с тежко генетично увреждане и от един момент нататък последиците ставаха видими и значими, то едва тогава започваха да се полагат каквито да било усилия и да се въздейства по някакъв начин. С други думи това, което се предприемаше столетия наред (дори съвсем доскоро) бе, че се правеха опити за лекуване, удължаване на живота, облекчаване на болките, намаляване на страданията.
  • Сетне, медицината започна да се стреми да не допусне леко проявената болест да набере ход и да се развие в организма (малката беда да не стане голяма), т.е. тя се ориентираше към превенцията – а именно това бе Вълната на сигурността, Обществото на опасностите (Danger society). Можеше да се направят нужните изследвания на новороденото бебе или в най-ранна детска възраст и при установяване на сериозното генетично увреждане, се полагаха усилия да не се даде на болестта да се развие бързо и в най-тежката си форма, да се забавя нейното ескалиране, да се повишат шансовете на човека за порастване и поне някаква социална реализация, да му се помогне в максимална степен да живее и то колкото се може по-дълго като сравнително здрав и относително по-малко скован от сполетялата го болест.
  • Сега, медицината все повече се стреми да не допусне самия факт на поява на болестта, т.е. тя се ориентира към ранното сигнализиране – а именно това е Вълната на риска, Обществото на рисковете (Risk society). Още в началната фаза (ранните седмици) на бременността се прави анализ на ембриона (най-често) или (вече) на фетуса в утробата на майката и установи ли се тежко генетично увреждане, тогава да се каже на родителите, че ако детето се роди (при някои полово предопределени болести – ако детето е от даден пол) е възможно от някаква възраст с висока вероятност, вкл. дори 100%, то да развие определена коварна болест. А родителите преценяват дали да се направи аборт или да се роди това дете (тук навлизаме в хуманитарното медицинско право и биоетичните аспекти на медицината).
  Нека да поразсъждаваме какво в духа на медицинската аналогия предстои нататък, какво означава, до какво ще ни води ориентирането към прогнозирането – а именно това ще бъде Вълната на предизвикателството, Обществото на предизвикателствата (Challenge society)...
  
  Досега бе уточнено следното:
  • По-рано, във Вълната на безопасността, в Обществото на заплахите (Threat society), при реагирането, медицината лекуваше вече набрали сила, развиващи се в организма болести.
  • Сетне, във Вълната на сигурността, в Обществото на опасностите (Danger society), при превенцията, медицината се стремеше да не допусне леко проявената болест да набере ход, да се развие в организма (малката беда да не стане голяма).
  • Сега, във Вълната на риска, в Обществото на рисковете (Risk society), при ранното сигнализиране, медицината се стреми да не допусне самия факт на поява на болестта.
  
  • Защо да не предположим, че в бъдещата Вълната на предизвикателството, в бъдещето Общество на предизвикателствата (Challenge society), което е може би далеч (но колко далеч всъщност е то?), ние ще се намираме на още по-предходна от ранното сигнализиране фаза, съпроводена с ориентиране към прогнозирането. И е много важно как точно ще се развие последователността: реагиране --> превенция --> ранно сигнализиране --> прогнозиране?
  Медицината може би ще се стреми тогава да бъде предотвратена, да не бъде допусната самата възможност от поява, от възникване на зародиш, за който може да има вероятност след раждането му да се развие коварна (много трудно лечима или нелечима) болест. А това ще рече, че вероятно медицината все повече ще се стреми да изключва всяко зачеване, потенциално обременено с тежко генетично увреждане, т.е. с фатален генетичен дефект, обричащ трагично човека, който ще се роди в резултат на това зачеване.
  
  Защо да не си представим как в едно далечно (но колко далеч всъщност е то?) бъдеще всеки човек ще има индивидуална генетична карта (т.е. карта на неговите гени, на неговата ДНК) или пък тази информация ще бъде записана в неговия идентификационен документ?
  Може би тогава, когато се запознаят двама млади и в тях се появи любовна тръпка, която ги тласка един към друг да се обвържат в семейство и-или да създадат деца, първото, което те ще трябва да направят, ще бъде да сравнят своите индивидуални генетични карти и така да установят нивото на съвместимост на техните гени. И ако това ниво на съвместимост е под определен критичен минимум, те ще бъдат посъветвани (или сами ще знаят това като неподлежаща на обжалване присъда, че трябва) да се откажат от по-нататъшни отношения, защото при подобна на тяхната генна съвместимост, намираща се под критичния минимум, вероятността в зародиша, бъдещ плод на любовта им, да има тежко генетично увреждане, ще бъде по-висока от допустимата и е изключително възможно детето, което ще се роди, да развие някаква коварна болест, обричаща го на кратък и/или непълноценен живот…
  Световноизвестен е случаят с американската филмова актриса (и една от най-красивите жени) Анджелина Джоли, която оперативно си премахна и двете гърди, макар че бе напълно здрава – поради тежка наследствена обремененост, изключително висок риск от развитие на болестта и като доказан носител на увредения ген, от който е починала нейната майка. Ето „спомен от бъдещето”, от Обществото на предизвикателствата (Challenge society) – да бъде абсолютно невъзможно, да не съществува и най-малката вероятност, да не се допуска по никакъв начин и на никаква цена да се създават условия за възникване на този коварен рак, защото той може да се развие стремително във времето и да доведе до фатални последици! Разбира се, съществува възможността ракът да не се развие и да се окаже, че отстраняването на гърдите е било прекален „отговор” на предизвикателството... Но така е във Вълната на предизвикателството, в Обществото на предизвикателствата (Challenge society) – всичко опира до наличните към дадения момент от време умения (способности) за прогнозиране.
  Макар и с не толкова драстични мерки, не са малко онези хора, които съзнавайки риска от своето генетично увреждане, редовно си правят изследвания, за да „хванат“ на възможно най-ранната фаза появата на болестта, т.е. те действат на практика на ръба на Обществото на рисковете (Risk society) и Обществото на предизвикателствата (Challenge society), макар и намирайки се засега по-често откъм „рисковата”, а не „предизвикателствената” страна.
  Чрез генетичния анализ може да се открие предразположеността към дадена болест или нейното наличие на най-ранна фаза. На база на генетичния анализ на най-близките роднини е възможно да се осъществи прогнозиране за предразположеността (определена вероятност за появата на тази болест) или за гарантираното заболяване (особено висока вероятност за заболяване) и да се направи аборт, т.е. действие тип „Общество на рисковете” или изобщо да не се допусне зачеването на дете, т.е. действие тип „Общество на предизвикателствата”.
  Макар че повечето от действията в съвременната медицина са на ръба между Обществото на рисковете (Risk society) и Обществото на предизвикателствата (Challenge society), т.е. те са все още по-често откъм „рисковата”, отколкото откъм „предизвикателствената” страна, няма съмнение, че бурното развитие на съвременната медицина, както и инвестирането на колосални средства в авангардните медицински технологии, в генното инженерство и в създаването на нови лекарства ще продължат да ускоряват преминаването от другата страна на този ръб – откъм „предизвикателствената” страна. И това може да издигне на далеч по-високо равнище ускоряващата се ориентация към прогнозирането, която е в същността на Вълната на предизвикателството, на Обществото на предизвикателствата (Challenge society) – когато усилията ще се насочат към това да бъде абсолютно невъзможно, да не съществува и най-малката вероятност, да не се допуска по никакъв начин и на никаква цена да се създават условия за възникване на застрашаващ деструктивен фактор (в случая – на болест), защото той може да се развие стремително във времето и да доведе до фатални последици.
  Съществува, разбира се, възможността застрашаващият фактор (в случая – болестта) да не се развие, даже изобщо да не се появи и така да се окаже, че предприетите мерки са били прекалени, да се окажат те излишни, но това, както на няколко пъти се каза по-горе, е винаги така във Вълната на предизвикателството, в Обществото на предизвикателствата (Challenge society), защото всичко зависи неизменно от уменията (способностите) за прогнозиране.
  Известно е, че в някои държави, при ин витро оплождане се селектират бебета с желан пол. Изборът на пол понякога може да изключи риска от развитие на дадено генетично заболяване, когато се знае, че то е полово свързано (примерно хемофилия – боледуват само момченца). Въпрос на време е подобна селекция да се прави и за други гени – такива, които могат да доведат до развитие на определен вид рак; или пък гени, предразполагащи към напълняване, оплешивяване, различни зависимости и т.н. Възможно е скоро да се комбинират гените на родителите за да се получи толкова желаната комбинация – може би някой ден ще стане осъществимо моделирането на всичко в бъдещето дете от цвета на косата и очите до ръста и телосложението.
  Да се върнем към двамата млади, които при сравняването на индивидуалните генетични карти, установят генната си несъвместимост. Единият вариант пред тях е те да се откажат от продължаване на връзката. Но за някои двойки има друг вариант – да заплатят висока (дори баснословна) сума за манипулация на техните гени, която да отстрани тяхната несъвместимост! Това ще бъде по силите („по джоба“) само на (много) богатите хора и така ще възникне ново социално и ценностно разделение в обществото на още едни the haves and the have nots – имащи и нямащи шанса да се подложат на жизнено важната за тях генна модификация.
  Нашите умения (способности), т.е. нашите „сетива” за прогнозиране ще останат в някаква степен несъвършени дори в Обществото на предизвикателствата, макар че развитието им несъмнено ще продължи и ще се издигне до нови висоти. Ето защо тези „сетива” могат да подвеждат силно хората, институциите, обществата и държавите, които зависят от тях. Това вероятно е неизбежно, доколкото няма подобни „сетива“, които да са съвършени. И заради това ще се натъкваме все по-често на ситуации, при които опитите да се предотврати едно нещастие ще водят до предизвикване на друго, може би понякога още по-голямо нещастие.
  Но е нужно да помним следното. Да, трябва да се осъществява: при предизвикателството – прогнозирането, при риска – ранното сигнализиране, при опасността – превенцията и при заплахата – реагирането, ала за тези дейности няма, не имало и не може да има автоматизъм, неотменима принуда. Винаги остава свободната воля на хората дали да се предприемат това прогнозиране, това ранно сигнализиране, тази превенция и това реагиране или не. Хората са тези, които ще решават да се съобразят ли или не с дейността по отношение на отделните предизвикателства, рискове, опасности, заплахи или да продължат да живеят заедно с тях.
  
  Индивидуалната (личната) генетична карта е ключ към разбирането ни за Обществото на предизвикателствата (Challenge society), което ще дойде на смяна на Рисковото общество (Risk society). В Обществото на предизвикателствата, във Вълната на предизвикателството, понятието „предизвикателство“ ще измести понятието „риск“ като основно понятие в Науката за Сигурността – както днес, при настъпването на Обществото на рисковете (Risk society), на Вълната на риска, идващи на смяна на Обществото на опасностите (Danger society), т.е. на Вълната на сигурността, понятието „риск“ измества понятието „сигурност“.
  В Обществото на предизвикателствата (Challenge society) водеща ще бъде дейността „ПРОГНОЗИРАНЕ“. В това Общество, при даването на отговори на предизвикателствата, системата трябва да се стреми към предотвратяване, дори още преди те да се проявят, на първите признаци за потенциални разрушителни последствия от все още отдалечени във времето възможни алтернативни развития на процесите и към изграждане на умения (способности) за ПРОГНОЗИРАНЕ. Изграждането на тези умения (способности) ще позволи на системата ефективно да осъществява цялостно и достоверно предвиждане. На базата на такова цялостно и достоверно предвиждане, основано на стратегическо проектиране, сценарийно планиране и дългосрочно поведение, ще се повиши значително вероятността да бъдат верни (адекватни) отговорите, които системата дава на възможните предизвикателства.
  Ако обаче при все това отговорът на предизвикателството е погрешен (неадекватен), ползите (позитивните последствия) от това предизвикателство се минимизират, а щетите (негативните последствия) от него съответно се максимизират. Тогава материализиралото се (осъществило се) предизвикателство много бързо може да се превърне в риск, който също така много бързо може да се материализира (да се осъществи) и да се превърне в опасност, а тя, съответно много бързо може да се материализира (да се осъществи) и да се превърне в заплаха, в резултат на което така „изпуснатото“ предизвикателство е в състояние да доведе до непренебрежими или до твърде сериозни, дори до разрушителни (фатални) последствия.
  Ето защо в стратегиите, политиките, подходите и моделите за сигурност в Обществото на предизвикателствата (Challenge society) главната цел и основният приоритет ще са да бъде абсолютно невъзможно, да не съществува и най-малката вероятност, да не се допуска по никакъв начин и на никаква цена да се създават условия за възникване на застрашаващ деструктивен фактор, който би могъл стремително да се развие във времето и така да доведе до непренебрежими или до твърде сериозни, дори до разрушителни (фатални) последствия.
  
  Да обърнем внимание на нещо, което за Обществото на предизвикателствата (Challenge society) може да има много дълбоки, защо не драматични измерения и отражения, свързани с хуманни и цивилизационни, ценностни и идентичностни, човешки и човечни проблеми.
  Както се вижда, в Таблица 1, на последния ред само една от кутийките е запълнена: Р4 – Предизвикателство. Ако допуснем, че хипотетичната Четвърта вълна, или М4, е Вълната на предизвикателството, то пита се – какъв тогава ще бъде Петият вид Сигурност, или К4?
  Според нас, това най-вероятно би било някакъв аналог на абсолютната безопасност.
  В Етюд 2 бе казано, че в Класификацията на Четирите вида Сигурност при абсолютната безопасност всъщност става дума за напълно хипотетична, за идеална ситуация, при която системата не е изложена на никакви въздействия. Такава сигурност може условно да се нарече АБСОЛЮТНА БЕЗОПАСНОСТ, защото тя е само и единствено теоретичен конструкт и в реалния живот е невъзможно нейното осъществяване, доколкото винаги съществуват различни осезаеми, доловими въздействия върху системите (обектите).
  Във все още хипотетичната, но напълно възможна в по-далечно (или по-близко) бъдеще Четвърта вълна на Сигурността, Вълната на предизвикателството, ще обозначим условно Петия вид Сигурност като „абсолютна безопасност” (т.е. в кавички), за да покажем, че това ще бъде най-вероятно крайната цел в търсенето на сигурност, пределът на нашите усилия.
  И така кръгът на еволюцията на сигурността най-сетне ще се затвори:
  
  Абсолютна безопасност --> Защитена безопасност --> Относителна сигурност --> Трансформационна сигурност --> „Абсолютна безопасност”
  
  В Обществото на предизвикателствата (Challenge society) стремежът ще бъде с цената на всичко и на всяка цена да се обезпечи „АБСОЛЮТНАТА БЕЗОПАСНОСТ“.
  Така че
  Ако:
  Първият вид Сигурност е АБСОЛЮТНАТА БЕЗОПАСНОСТ, при която не възникват и няма условия за възникването на каквито и да било въздействия върху системата и нейната сигурност (именно поради това става дума за идеална ситуация, за теоретичен конструкт);
  То:
  Петият вид Сигурност е „АБСОЛЮТНАТА БЕЗОПАСНОСТ“, когато системата е положила максимални и извънредни усилия да предотврати, дори още преди те да се проявят, първите признаци за каквито и да било хипотетични и потенциални въздействия, които могат да се развият стремително във времето и да застрашат с (всевъзможни) деструктивни последици нейната сигурност.
  С други думи:
  Първият вид Сигурност, абсолютната безопасност отразява факта, условното теоретично допускане (на ВХОДА), че няма никакви въздействия върху системата и нейната сигурност;
  Докато:
  Петият вид Сигурност, „абсолютната безопасност“ отразява крайния резултат (на ИЗХОДА), че са отстранени дори още преди те да се проявят, първите признаци за каквито и да било хипотетични и потенциални деструктивни въздействия върху системата, благодарение на нейните максимални и извънредни, изключително мобилизациони и оптимално трансформационни усилия.





  
   Таблица 2. Поглед към Бъдещето – И4: К4 – М4 – Р4 или Четвърти интегративен репер
  
  ● Четвърти интегративен репер И4: К4 – М4 – Р4
  Този репер означава, че „Абсолютната безопасност“, Вълната на предизвикателството и Предизвикателството са тясно свързани. С други думи, във Вълната на предизвикателството основно ще се дават отговори на предизвкателства, а стремежът ще бъде постигането на „абсолютна безопасност“.
  Можем да сумираме Четвъртия интегративен репер така:
  Във Вълната на предизвикателството (М4), т.е. в Обществото на Вълната на предизвикателството, в Обществото на предизвикателствата, в „Предизвикателственото“ общество (Challenge society), базисната категория ще бъде „Предизвикателство” (Р4). Основните приоритети и усилия по отношение на Сигурността ще бъдат свързани с предизвикателствата, при даването на отговори на които системата трябва да се стреми към предотвратяване, дори още преди те да се проявят, на първите признаци за потенциални разрушителни последствия от все още отдалечени във времето възможни алтернативни развития на процесите и към изграждане на умения (способности) за прогнозиране. Тези умения (способности) ще позволят на системата да осъществява ефективно цялостно и достоверно предвиждане, като целта е постигане на „Абсолютна безопасност“ (К4).
   „Абсолютната безопасност“ ще бъде Сигурността на Вълната на предизвикателството, при която базисната категория на застрашаващите критични фактори ще бъде Предизвикателството.
  Обществото на предизвикателствата (Challenge society) ще се страхува (би трябвало да се страхува) от каквито и да било потенциални източници на негативни въздействия и вероятно заради това ще бъде склонно да възприема сигурността дори буквално – като отсъствие (липса) на потенциални източници на негативни въздействия.
  
  Това ще бъде може би (ще използваме условно наклонение, доколкото правим опит за надничане в бъдещето) завръщане към първичната, към ОНТОЛОГИЧНАТА СИГУРНОСТ, която английският социолог Антъни Гидънс (1938) описва като предсказуемост и надеждност в живота; като ясни представи за причините за това, което се случва и за същността на това, което се случва; като увереност на индивида за своята идентичност и за постоянството на социалния свят и околната среда, сиреч за всичко онова, което индивидът трябва да прави, и как, по какъв начин и с какви ресурси, трябва да го прави... Да бъдеш в състояние на онтологична сигурност означава да притежаваш не само на безсъзнателно, но също така и на практически съзнателно ниво „отговорите” на фундаменталните въпроси, да примиряваш и помиряваш собствената идентичност с външната реалност, което ще рече и с Пространството, в което обитаваш, и с Времето, в което съществуваш; а това значи да имаш надежден контрол над пряко засягащите те процеси. Когато такова примирение и помирение не е възможно, индивидът (но същото важи и за общността, и за обществото) се намира в трудно овладяема и сложно контролируема депресираща ситуация на страх и сковаващо състояние на тревожност. Онтологичната сигурност е форма на усещане на безопасността във възможно най-широкия смисъл и с най-пълното съдържание на думата и означава, че индивидът (общността, обществото) изпитва чувство на максимална увереност по отношение както на цялостта на своята идентичност, така и на постоянството на социалния свят и околната среда, така че ежедневният живот да е и да бъде максимално предсказуем [1, 2, 3].
  Същевременно, това, което Антъни Гидънс дефинира като онтологична сигурност може да се определи и като ЕПИСТЕМОЛОГИЧНА СИГУРНОСТ, доколкото епистемологичната сигурност е тясно свързана „с границите на познанието, със задаването на въпроси за естеството на битието, за себе си и за другите и за невъзможността да се дадат отговори на тези въпроси“; и доколкото ако обществото не намира своя пристан при нея, ако не открива своето убежище в нея, то наистина ще изпитва „двоен страх“ – онтологичния „страх от смъртта“ и епистемологичния „страх да не знае“ [4].
  Нека се замислим над този уникален по характера си и дълбок по съдържанието си факт:
  Стремежът към онтологичната сигурност е стремеж и към епистемологична сигурност!
  Не би и могло да бъде другояче. Ние можем да говорим едновременно и за онтологична сигурност, и за епистемологична сигурност, защото това означава да говорим за ярката, всепоглъщаща както отделния индивид, така и общностите, а вън от съмнение – и най-вече – обществото, потребност както да се гарантира в максимална степен тяхното оцеляване, съществуване и равитие, битието и животът им, така и да има оптимално удовлетворителна степен на знание – за това, което се е случило в миналото, което се случва в настоящето и което ще се случи в по-близкото и в по-далечното бъдеще.
  Да го подчертаем отново и отново: взаимно и неотделимо свързани вървят – ръка за ръка, рамо до рамо, лице в лице – както потребността от възможно най-надеждни и верифицируеми гаранции за съществуването на индивида, общността, обществото, така и потребността от възможно най-пълно и верифицируемо знание за това тяхно съществуване.
  Ако са налице необходимите гаранции за съществуването, но има дефицит от знание за това съществуване, или ако има необходимото знание за съществуването, но липсват гаранции за това знание, то индивидът, общността, обществото изпадат в несигурност.
  Някой би казал: Та това не е ли винаги така?
  Да, и по принцип, и принципно е винаги така! Но когато става дума за предизвикателства, които могат стремително да се трансформират в рискове, а тези рискове също така могат и то още по-стремително да прераснат в опасности, които аналогично могат и даже много по-стремително да се разразят в непосредствени и несъмнено катастрофични заплахи, тогава и времето за реагиране, и пространството за противодействие се свиват в точка, при това сингулярна точка – точка, заредена с трудно подлежаща на обезвреждане огромна мощ, която може или чрез взрив, чрез експлозия – отвътре навън, или чрез срив, чрез имплозия – отвън навътре, да въздейства твърде деструктивно както индивида, така и на общността, а най-вече на обществото, от което този индивид, а също и тази общност са съставна част.
  В сингулярната точка на драматична загуба едновременно на онтологична сигурност и на епистемологична сигурност, практически престават да работят традиционните наши разбирания за различията на тревожност и страх – а именно, че при тревожността (anxiety) липсва конкретен носител, т.е. няма определен обект на тази тревога; докато страхът (fear) е отговор на специфична заплаха, т.е. той има определен обект причинител [5].
  В сингулярната точка едновременно тревожността се разтваря в страха, но като хиперстрах, а страхът се трансформира в тревожност, но като хипертревожност.
  Как това е възможно?
  Ами това е възможно, защото от една страна тревожността води до загуба на ориентация и до разпад на ценности, до изпадането в силно депресивно състояние, което започва да си съчинява, да си фантазира – едни с други и едни след други – обекти причинители на това състояние на паника и пълна дезориентация, като така тревожността става всъщност тотален страх от всичко – мислимо и немислимо.
  От друга страна, в същото време страхът губи представата за конкретния свой обект причинител, той не може да долови неговите очертания, изпада в амнезия спрямо този конкретен обект, който го е породил, размиват се чувствата и усещанията му и така той се трансформира в една масивна, всеобхватна, изваждаща от равновесие и сриваща цялата идентичностна системност на индивида (общността, обществото) тотална тревожност от неизвестно какво.
  Това е състоянието на едновремена абсолютна онтологична несигурност и абсолютна епистемологична несигурност. В него, както казахме, тревожността се превръща в хиперстрах или тотален страх от всичко, а страхът се трансформира в хипертревожност или тотална тревожност от неизвестно какво.
  Доколко близко е един индивид (една общност или едно общество) до такова състояние?
  Всичко зависи от множество идентичностни специфики и психологически маркери, то е прекалено индивидуално. Но при все това, един от възможните критерии за оценката на близостта до състоянието на едновремена абсолютна онтологична несигурност и абсолютна епистемологична несигурност (и този процес трябва да бъде следен) е доколко даден индивид (същото важи за дадена общност или дадено общество) се десоциализира (разсоциализира) и ребиологизира, т.е. доколко губи значителна част от своята социална същност и на преден план излизат биологичните му присъщности.
  ∙ Например колкото по-далеч от ребиологизирането е един индивид (общност, общество), т.е. колкото повече той е активен, действен, целеполагащ и целепостигащ социален субект, толкова повече гледа на конфликтите, в които участва, като на конфликти с ненулева сума – „и–и“. Колкото повече индивидът губи социалния си облик и се превръща главно в спасяващо се, оцеляващо биологично същество, толкова повече той гледа на конфликтите, в които участва, като на конфликти с нулева сума – „или–или“.
  ∙ И още, биологическото (животинското) работи много повече с опасности и заплахи; социалното (човешкото) работи много повече с предизвикателства и рискове.
  Опасностите и заплахите пораждат страх и агресия. Те са пряко свързани със и действат върху примитивната част на човешкия мозък – на инстинктите и рефлексите.
  Предизвикателствата и рисковете пораждат мобилизация и стремеж към натрупване на знания (себеактуализация). Те са пряко свързани със и действат върху когнитивната (познавателната) част на човешкия мозък – тази на анализа и синтеза.
  Започне ли един индивид (общност, общество) да гледа на своите проблеми като на опасности, които трябва да бъдат контролирани, и на заплахи, които трябва да бъдат неутрализирани, а не толкова като на предизвикателства, на които трябва да се дават отговори и на рискове, които трябва да се управляват, то тогава светва лампичка, че обществото е започнало стремително да се придвижва към споменатата по-горе своя сингулярна точка.
  
  Още няколко разсъждения, свързани с онтологичната сигурност, която, както казахме вече, е едновременно и епистемологична сигурност.
  Докъде може да стигне, докъде ще ни отведе нашият стремеж да предотвратим всичко, да се предпазим от всичко, да се защитим от всичко? Какви са пределите и какъв е смисълът нашият живот да преминава в постоянно полагане на максимални и извънредни, на титанични и сизифови усилия – да направим абсолютно невъзможно, да не съществува и най-малката вероятност, да не се допуска по никакъв начин и на никаква цена да се създават условия за евентуалното възникване на какъвто и да било потенциален източник на негативно въздействие, който би могъл стремително да се развие във времето и да доведе до разрушителни последици?
  Няма ли непрекъснатото полагане на подобни усилия да измести безценните истини и прелести на нашия живот, самото полагане да стане то нашият живот, самите усилия да станат те нашият живот?
  Какво е животът без предизвикателства, рискове, опасности, заплахи и всякакви потенциални източници на някакви въздействия; какво е животът, в който не можем да мислим за нищо друго, освен да премахваме, да отстраняваме всяка причина и повод за страх, опасение, притеснение, огорчение?
  Как ще разберем великата поезия на гората, ако не отиваме в нея само защото ни е страх от мечки?
  Как ще разберем великата красота на любовта, ако робуваме на сляпата воля на гените и техните случайни комбинации?
  Как ще разберем великата сила на родителството, ако го превърнем в (благо)разумна селекция на желани, удобни, приятни или просто модерни предварително зададени черти на детето?
  А той, животът е много по-истински, по-красив и по-пълноценен когато в него има, а не когато няма предизвикателства, рискове, опасности, заплахи и всякакви потенциални източници на някакви въздействия! Независимо от възможните последици от тях.
  
  
  Литература:
  1. Giddens, Anthony. Modernity and Self-Identity: Self and Society in the Late Modern Age. Cambridge, UK: Polity Press in association with Blackwell Publishing Ltd. 1991, pp. 47 – 48, 184.
  2. Гидденс, Энтони. Последствия современности. Москва: Праксис, 2011, с. 223.
  3. Дмитриев, Тимофей. Сокрушительная современность Энтони Гидденса, pp. 7–106. – В: Гидденс, Энтони. Последствия современности. М.: Праксис, 2011, 26 – 27, 48.
  4. Aradau, Claudia. Rethinking Trafficking in Women. Politics out of Security. New York, NY: Palgrave Macmillan, 2008, р. 52.
  5. Hofstede, Geert, Gert Jan Hofstede, Michael Minkov. Cultures and Organizations: Software of the Mind. Intercultural Cooperation and Its Imporatnce for Survival. New York, NY; Chicago, IL; etc.: McGraw-Hill, 2010, p. 195.
  
  
  08.12.2022 г.