ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 4. РЕЛАЦИЯТА ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО–РИСК–ОПАСНОСТ–ЗАПЛАХА

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 4. РЕЛАЦИЯТА ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО–РИСК–ОПАСНОСТ–ЗАПЛАХА
  
  Релацията Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха изучава и представя интегративната връзка между тези четири базисни категории в Науката за Сигурността, между тези четири фундаментални, общи и абстрактни понятия.

  На детайлен анализ на тази Релация е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Сигурността – животът на Мрежата. С.: Военно издателство, 2014.
  
  В българската Наука за Сигурността, сред научните работници и преподаватели се наблюдава (царѝ) пълно разногласие, абсолютна разнородност, тотално разностилие, всеобщ разнобой в подходите, принципите, схващанията, термините, тезите и теориите.
  Изключително важно е в Науката за Сигурността у нас да има конвенция за използваните понятия, концепция за използваните критерии, коалиция за използваните подходи и координация за използваните модели. Трябва да се договорим какво ще се разбира под всяко понятие. Иначе един ще подразбира едно нещо под едно понятие, друг ще подразбира друго нещо под същото понятие или ще подразбира същото нещо под друго понятие.
  В Науката за Сигурността в България това без никакво съмнение е водещ проблем. До 1989 г. нашата Наука за Сигурността говореше със съветски акцент. След 1989 г. тя започна да говори с американски акцент. Поради това, когато се вземе понятие от „американския език на сигурността”, то по рефлекс или навик се превежда на „руския език на сигурността” и оттам се превежда на „българския език в сигурността“. Ето защо, понятията в Науката за Сигурността у нас се вземат и използват на „американски”, мислят се и се анализират на „руски“, а се говорят и пишат на „български”.
  Така например, в разговорната реч, в университетските лекции, в експертните анализи и в научната литература, се използват произволно, най-вече като взаимнозаменими понятията „предизвикателство“, „риск“, „опасност“ и „заплаха“. Към тях се добавят също така и като правило в същия контекст „проблем“, „трудност“, „критичен фактор“ и прочие понятия, употребявани както дойде и според случая, като се започне от нещо, което може да бъде с много сериозен деструктивен потенциал и се стигне до нещо, което просто ни пречи да сме достатъчно щастливи или поне спокойни.
  Важно е не само, че има езикова неяснота и употреба на ключови понятия, която размива същността им, а това, че всяко от тези базисни понятия е свързано с различна стратегия и различна политика за противодействие, с различен модел и различен подход за справяне с него или за минимизиране на последиците от материализирането на деструктивния потенциал, който даденото (предразположено към негативно въздействие) понятие изначално съдържа в себе си.
  Това изисква да се дадат ясни дефиниции за въпросните фундаментални понятия. Тези дефиниции ще позволят да ги различаваме достатъчно ясно едно от друго. Чрез тях ще се избегне хаосът от всевъзможни (зло)употреби и ще се подредят схващанията за понятията по начин, който отговаря най-адекватно на вижданията за тях в съвременната Наука за Сигурността. Изясняването на същността на тези понятия ще даде отлична възможност в следващите наши Етюди да ги обвържем с Класификацията на Четирите вида Сигурност и Модела на Трите вълни на Сигурността, за които стана реч в предишните ни Етюди.
  Ако систематизирамe понятията „предизвикателство“, „риск“, „опасност“ и „заплаха“ по степен на: (1) общност; (2) неопределеност; (3) зависимост от даден субект (субективност); (4) обвързаност с несигурността; (5) непосредственост на деструктивността; и (6) време за противодействие; то могат да се формулират следните, в една или друга степен описателни, дефиниции, които ще приведем по-долу.
  Но преди това да уточним, че под „система“ в тези дефиниции ще разбираме държава, корпорация, общество, общност (група) от индивиди, индивид.
  
  ● Предизвикателството е с най-висока степен на общност и на неопределеност, както и с най-ниска степен на зависимост от даден субект и на обвързаност с несигурността и с най-малка непосредственост на деструктивността и с най-голямо време за противодействие.
  Ще дадем следната изчерпателна дефиниция за предизвикателство:
  • Предизвикателството е тенденция, процес, явление, събитие или действие, което спрямо системата носи обективен характер и въздействията (последствията) от което зависят от отговора, който ще му бъде даден. Ако отговорът е верен (адекватен), то ползите (позитивните последствия) от предизвикателството се максимизират, а щетите (негативните последствия) от него се минимизират, но ако отговорът е погрешен (неадекватен), то ползите (позитивните последствия) от предизвикателството се минимизират, а щетите (негативните последствия) от него се максимизират.
  За по-оперативно боравене с фундаменталното понятие „предизвикателство“ може да се използва следната съкратена дефиниция:
  •• Предизвикателството е тенденция или действие, което спрямо системата носи обективен характер и последиците от което зависят от отговора, който ще му бъде даден. Ако отговорът е верен, то ползите от него се максимизират, а щетите се минимизират, но ако отговорът е погрешен, то ползите от него се минимизират, а щетите се максимизират.
  На предизвикателствата се дават отговори.
  При даването на отговори на предизвикателствата, системата трябва да се стреми към предотвратяване, дори още преди те да се проявят, на първите признаци за потенциални разрушителни последствия от все още отдалечени във времето възможни алтернативни развития на процесите и към изграждане на умения (способности) за прогнозиране. Тези умения (способности) ще позволят на системата ефективно да осъществява цялостно и достоверно предвиждане. На базата на такова цялостно и достоверно предвиждане, основано на стратегическо проектиране, сценарийно планиране и дългосрочно поведение, ще се повиши значително вероятността да бъдат верни (адекватни) отговорите, които системата дава на възможните предизвикателства.
  Ключовото понятие при предизвикателствата е ПРОГНОЗИРАНЕ.
  
  ● Рискът е с по-ниска степен на общност и на неопределеност, както и с по-висока степен на зависимост от даден субект и на обвързаност с несигурността и с по-голяма непосредственост на деструктивността и с по-малко време за противодействие от предизвикателството.
  Ще дадем следната изчерпателна дефиниция за риск:
  • Рискът е тенденция, процес, явление, събитие или действие, реализиращо се в условията на неопределеност, което с подлежаща на оценка вероятност е в състояние, възползвайки се от слабите или силните страни на системата и въпреки (или вследствие на) предприетите по отношение на него дейности, да породи ефект, чийто резултат се отразява на целите на системата. По този начин рискът може да бъде дефиниран като породен в условията на неопределеност ефект върху целите на системата.
  За по-оперативно боравене с фундаменталното понятие „риск“, може да се използва следната съкратена дефиниция:
  •• Рискът е процес или действие, реализиращо се в условията на неопределеност, което може, възползвайки се от слабите или силните страни на системата и при предприетите по отношение на него дейности, да породи ефект, който се отразява на целите на системата. Рискът е породен в условията на неопределеност ефект върху целите на системата.
  С определена степен на условност може да се каже, че рискът е материализирало се (осъществило се) предизвикателство.
  Рисковете се управляват.
  При управлението на рисковете, системата трябва да се стреми към редуциране на много ранен етап на вероятните сериозни вредни (нанасящи значими щети) последствия от възможни алтернативни развития на процесите и към изграждане на умения (способности) за ранно сигнализиране. Тези умения (способности) ще позволят на системата да осъществява ефективно проактивно (pro-active) действие.
  Ключовото понятие при рисковете е РАННО СИГНАЛИЗИРАНЕ.
  Съвсем естествено е, че в Обществото на рисковете (Рисковото общество, Вълната на риска) главните теоретични и практически усилия се насочват с все по-голяма енергия, честота и дълбочина към изучаването и управлението на рисковете. Рискологията е може би най-динамично и интензивно (но бихме казали и противоречиво) развиващата се област от съвременната Наука за Сигурността.
  
  ● Опасността е с по-ниска степен на общност и неопределеност, както и с по-висока степен на зависимост от даден субект и на обвързаност с несигурността и с по-голяма непосредственост на деструктивността и с по-малко време за противодействие от предизвикателството и риска.
  Ще дадем следната изчерпателна дефиниция за опасност:
  • Опасността е тенденция, процес, явление, събитие или действие, чието обективно развитие може да окаже негативно влияние върху системата. При опасността има елемент на времева неопределеност (хипотетичност), свързана с момента на реализиране, а също така отсъства (или присъства много отвлечено, закодирано, замаскирано) неин непосредствен причинител (субект носител). Когато времето за реализиране получи определена конкретност и на преден план излезе субектът носител на опасността, тогава тя преминава в заплаха [1].
  За по-оперативно боравене с това фундаменталното понятие „опасност“ може да се използва следната съкратена дефиниция:
  •• Опасността е явление или действие, чието обективно развитие може да окаже негативно влияние върху системата. При опасността има елемент на времева неопределеност, свързана с момента на реализиране, а също така отсъства неин непосредствен причинител.
  С определена степен на условност може да се каже, че опасността е материализирал се (осъществил се) риск.
  Опасностите се контролират.
  При контролирането на опасностите системата трябва да се стреми към изпреварващо пресичане на негативните въздействия върху нея и към изграждане на умения (способности) за превенция. Тези умения (способности) ще позволят на системата да осъществява ефективно ефективно активно (active) действие.
  Ключовото понятие при опасностите е ПРЕВЕНЦИЯ.
  
  ● Заплахата е с по-ниска степен на общност и неопределеност, както и с по-висока степен на зависимост от даден субект и на обвързаност с несигурността и с по-голяма непосредственост на деструктивността и с по-малко време за противодействие от предизвикателството, риска и опасността.
  Ще дадем следната изчерпателна дефиниция за заплаха:
  • Заплахата е тенденция, процес, явление, събитие или действие, което представлява действително или във висока степен възможно посегателство върху системата. Заплахата винаги (или почти винаги) е пряко субективирана (т.е. съществува определен субект, от който тя произхожда) и конкретизирана като време на реализиране. Тя може да бъде целева (да преследва с пряк, користен умисъл постигането на конкретен деструктивен резултат) или косвена (да отвлича вниманието, защото се стреми към скрит негативен ефект като вторичен продукт от осъществяването ѝ) [2].
  За по-оперативно боравене с това фундаменталното понятие „заплаха“ може да се използва следната съкратена дефиниция:
  •• Заплахата е събитие или действие, което представлява посегателство върху системата. При заплахата съществува определен субект, от когото тя произхожда и тя е конкретизирана по време на реализиране. Заплахата може да бъде целева (да преследва деструктивен резултат) или косвена (да се стреми към скрит негативен резултат).
  С определена степен на условност може да се каже, че заплахата е материализирала се (осъществила се) опасност.
  Заплахите се неутрализират.
  При неутрализирането на заплахите системата трябва да се стреми към своевременно справяне с преките посегателства върху нея и към изграждане на умения (способности) за реагиране. Тези умения (способности) ще позволят на системата да осъществява ефективно реактивно (re-active) действие.
  Ключовото понятие при заплахите е РЕАГИРАНЕ.
  
  За по-лесното запомняне на подредбата на тези понятия съгласно така избраните критерии и за различаването им е удобно да се използва акронимът, с малка добавка „а“ (а на английски език – с добавка на „e“ и „i“) за благозвучност, „ПРОЗа” (Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха), съответно на английски CreDiT (Challenge–Risk–Danger–Threat).
  

   Таблица 1. Систематизиране на основните характеристики на релацията „ПРОЗа“ – 1
  
  Да обобщим (вж. Таблица 2) свързаностите (зависимостите) в Релацията Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха (т.е. „ПРОЗа“) по следния начин:
  
  Заплаха – Реагиране:
  → При реагирането нашето поведение и подходът ни към проблема са реактивни.
  Ние действаме, когато има проблем.
  Би могло да се каже, че ние реагираме и сме реактивни по отношение на това, което се е случило вчера.
  
  Опасност – Превенция:
  → При превенцията нашето поведение и подходът ни към проблема са активни.
  Ние действаме, когато проблемът е малък, за да не се позволи той да стане голям проблем.
  Би могло да се каже, че ние действаме превантивно и сме активни по отношение на това, което се случва днес.
  
  Риск – Ранно сигнализиране:
  → При ранното сигнализиране нашето поведение и подходът ни към проблема са проактивни.
  Ние действаме, преди проблемът да се появи, защото, ако се появи дори като малък проблем, той много бързо ще стане голям проблем.
  Би могло да се каже, че ние трябва все повече да изграждаме умения (способности) за ранно сигнализиране и сме проактивни по отношение на това, което ще се случи утре.
  
  Предизвикателство – Прогнозиране:
  → При прогнозирането нашето поведение и подходът ни към проблема са насочени към предвиждане.
  Ние действаме още до възникването на условия, които способстват проблемът да се появи и така, че да не съществува и най-малката вероятност този проблем да възникне.
  Би могло да се каже, че ние трябва все повече да изграждаме умения (способности) за прогнозиране и трябва да предвиждаме и вземаме мерки по отношение на това, което може да се случи вдругиден.
  

   Систематизиране на основните характеристики на релацията „ПРОЗа“ – 2
  
  Нека накрая поясним различието между прогнозиране и предвиждане.
  Прогнозирането е повече процес, а предвиждането е повече резултат от процес.
  Прогнозирането е повече средство, а предвиждането е повече цел.
  Сравнително правилното прогнозиране на процеса би довело до сравнително правилно предвиждане какво ще се случи вследствие на този процес.
  Именно затова и се твърди по-горе, че социалната система трябва да се стреми към „изграждане на умения (способности) за прогнозиране, [които ще ѝ позволят] ефективно да осъществява цялостно и достоверно предвиждане, ... основано на стратегическо проектиране, сценарийно планиране и дългосрочно поведение”.
  Анализът на различията между прогнозиране и предвиждане ни дава възможност да внесем яснота в това – кое от двете понятия е повече процес и кое e повече крайно състояние; кое е повече средство и кое e повече цел; кое е повече първичното и кое e повече вторичното; кое е повече нещата, които правят и кое е повече нещото, което се прави; кое отговаря повече на въпроса Как? и кое отговаря повече на въпроса Какво?
  
  
  Литература:
  1. Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. С.: Албатрос, 2003, с. 57.
  2. Пак там, сc. 57 – 58.
  
  
  26.11.2022 г.