Вместо това те хладнокръвно разбиха цялата имунна система на държавата, нейните специални, полицейски и контролни служби, защото знаеха какво значи да има силни такива служби и какво значи държава със здрава имунна система.
  На тях такава държава не им бе нужна, тъй като те се нуждаеха от хаос, беззаконие и ненаказаумост, за да трансформират, както казах по-горе, цялата си политическа, тоталната си политическа, абсолютната си политическа власт в икономическа. А после да си вземат обратно, но вече легитимно, често пъти задкулисно, нерядко директно – цялата политическа власт. Символично е, че сега в първите редици в борбата за безпощаден капитализъм на произвола и всеобщото крадене са отново същите фамилии, които някога се свързваха с мракобесието, а днес – с демокрацията (Живкови, Бокови, Велчеви, Пръмови, Станишеви, Танчеви...).
  Нима някой ще повярва, че дошлите от нищото брадати седесари били разбили ДС, били разградили държавата? Как си представяте един политически импотентен човечец, средна ръка адвокатец като Филип Димитров, да е такъв злодей? Та той така и докрая не разбра какво значи управление, той себе си зле е управлявал, камо ли държавата?
  Желев, СДС, аз, пак да повторя – ние се провалихме, защото не се оказахме на нивото на предизвикателството, не бяхме лидери с визия, със силен характер, със смелост и управленска захапка, не ни стискаше да се изпречим още по-смело срещу онези, които тласкаха страната в посока, която им бе най-изгодна.
  То не е и странно, защото в България нямаше истински дисиденти, хора, за които да се знае, че са с исторически ръст, с интелект, с обаяние, с воля и здрав разум, че са точните хора на точното място по точното време.
  Не казвам, че по времето на социализма нямаше отчаяни и безумно несломими иначемислещи, но те бяха далеч от изискванията на новото време – на тях можеше и трябваше да им се направят паметници, но от тях не ставаха мениджъри на съвременна демократична България.
  Така че вината на д-р Желев е просто по порядък по-голяма от моята, но същността й е една – не се оказахме тези, от които България имаше нужда. Историческият ни ръст бе незначителен, минахме прави под летвата на Високата, Голямата кауза – модерна, европейска, демократична България.
  
  
  - Кое предизвика „културната криза” у нас?
  - Тези причини също могат да се търсят в различни посоки.
  Първо, страната ни попадна в резонансното око на два едновременно връхлетели ни тайфуна, на две съвпаднали по време у нас уникални и мащабни тенденции – Вълната на демократизирането и Вълната на глобализацията.
  Ако тези две тенденции се бяха разминали по фаза, щяхме да се справим по-добре – или със старата обществена конструкция да посрещнем първите стихии на глобализацията или с вече новата такава конструкция да се адаптираме към новите глобализационни предизвикателства.
  А така, силните ветрове ни налетяха точно когато започнахме да ремонтираме къщичката си и прозорците бяха отворени, боядисването бе набрало ход, пренареждахме керемидите на покрива, килимите и китениците бяха на простора изтупани и изпрани.
  Второ, Западът пожела безусловна капитулация на Източна Европа – по всички фронтове и във всички подсистеми. Ние трябваше да приемем всичко от Западната система, Западните практики и Западното мислене, но Западът не пожела да вземе нищо от нас. Сякаш всичко тук бе гнило, прокажено, дамгосано. Сякаш тук 45 години хората бяха живели като роби, затънали в страдания и безнадеждни вопли, сякаш не бяха вярвали, обичали, любели, създавали, творели, радвали се и тържествували.
  Трето, в кръстопътното време на Прехода страната ни се оказа без лидери.
  БСП предложи Андрей Луканов – раковото образувание на целия ни Преход, наистина проклета и зловредна фигура, стояща в основите на цялата крадлива, присвоителна и дебългаризираща „философия” на Прехода.
  СДС предложи Петър Дертлиев – един смазан пенсионер, някога имал несъмнени достойнства, но оказал се изцеден и изсушен откъм всякакво стратегическо визионерство.
  А освен тях – нищо. Или Ж. Виденов и Ф. Димитров. Или Ал.Томов и Ив. Костов... Или С. Сакскобурготски и С. Станишев. Или Г. Първанов и Б. Борисов! Все кон до коня, юнак до юнака, мила моя майньо льо, ситни, дребни като камилчета – в лидерско, родолюбиво и нравствено отношение.
  Господи, ела наистина и си прибери вересиите!
  Четвърто, страната ни се оказа без надежден интелигентен, културен и ценностен елит. Платихме изключително висока цена за безгръбначието на много от талантите, за тяхното клякане пред тоталитарната система, за тяхното пришиване към ловната дружинка на др. Живков.
  Мнозина искат да се правят днес на интелектуални еталони, но бремето на тяхното подлизурство, на тяхното безгръбначие, на априлските им оди, изпети в чест на Живков и разБития социализъм отдаван са изпразнили моралните им дисаги.
  Как да не изпаднем в културна криза, когато интелектуалците с плазмодиен синдром се редят на опашка, за да стиснат ръката на Човека от Драгалевци или за да получат поредното кичознво тенеке, наричано Орден за особени заслуги!
  Виждал съм ги как драпат в президентството за ордени и медали, за покани за Държавен прием, където да изпълват бузите си с вкусотии. А иначе ги смятаме за живи класици и вечни кандидати за Нобелова награда.
  Напоследък получих два удара по моето лично доверие. Когато най-напред един знаков бард приклекна на задни лапки пред президента, за да получи и той от него жадуваното орденче. А след това пък един значителен историк си изкриви душата и я изля в оди за едно-единствено томче (каквито Милко Балев компилираше десетки за др. Живков) от неоставили и елементарна следа словесни продукти от фабриката за производство на думи на президента - за които историята е вече забравила и никога няма да си спомни за тях.
  С такива духовни пастири не ни е нужно никакво външно влияние, ние сами ще си убием и културата, и националната идентичност!
  И пето, онова, за което говорих в началото – стойностните, креативните, знаещите и можещите хора у нас се дистанцираха от ставащото, отказаха се да са съучастници в Голямата лъжа и вече емигрират вътре в себе си, в своя малък кръг от цели и приятели, дават си сметка, че животът е само един, за да си го губят в надприказване с простотията и скудоумието.
  Знам, знам, че така се самоотстраняваме от съдбата на България, но имаме ли друг изход? Щом Н.В. Българският народ е безхаберен към собствената си съдба, трябва ли да му берем грижата ние - от които той демонстративно се отрича и ежедневно ни натяква, че няма нужда от нас?
  
  
  - Ако се поинтересувате, ще установите, че текст, който разказва за „миризмата на гаджето, което сере пред тебе” е сочен за върхово постижение в литературния ни живот. За същия този текст с особена бих казал извратена, наслада се грижи министерството на културата за да се превежда по света и да представя уж съвременната българска литература. Давам този пример за да помогна си изясните катастрофата в сферата на литературата ни. Смешно ли ще Ви се стори твърдението ми, че случващото се в културата и в частност в литературата е също част от националната сигурност?
  - Така съм устроен и възпитан, че подобни мърсотии, дори и извадени от контекста, за мен са най-обикновена пошлост. Не мога да ги приема дори при безусловното право на всеки да се изразява – и себе си, и мислите си – както прецени за нормално.
  Неотдавна ми попадна случайно една върховна тъпотия, книжле с клозетен „аромат” на човек, на артист, който изигра някога, при това горе-долу сносно, Бойчо Огнянов.
  Оскотяването на обществото за мен винаги започва от горните му слоеве и етажи. Затова наричам България „Страната на Бойко и Слави”. Цинично е да пееш, че „нЕма такава държава”, след като си допринесъл за нейното опошляване.
  Но нека да бъдем обективни – това са отдавна вървящи тенденции на Запад, където дори безкрайно талантливи хора не си подбират изразите и я карат през просото на цинизма и пошлостта.
  Интересно е да се сравнят две издавани преди година-две у нас поредици от класически книги - от 19 и 20 век. Докато в шедьоврите от 19 век има много върховна проза, блестящи изкази и забележителна лирика, в редица от творбите от 20 век има свръхпроизводство на гадни цинизми и отвратителни изразни средства. И това – в значими произведения.
  Така че защо ние да сме по-долу. Като не можем да се сравняваме по талант, поне можем да ги надпсуваме западните автори, да ги надминем по разголеност, разюзданост и разкрепостеност!
  В този смисъл предпочитам Стайнбек и Хемингуей пред Буковски и Милър – въпрос на личен вкус, не си падам по повръщаници и изпразваници в литературата, дори да е гениална...
  А иначе съм съгласен – културата е част от националната сигурност! Само че у нас постоянно се дава приоритет на силовите аспекти на сигурността – армия, полиция, спецслужби. А на втори план се оставят т.нар. „меки” аспекти на сигурността – наука, образование, култура, здравеопазване, качество на живота, качество на човешкия потенциал, качество на околната среда, качество на управлението.
  Една от най-големите заплахи за националната сигурност е опростачването на нацията, загубата на културни ценности и потребности, изхабяването на духа, чалгизацията и силиконизацията на нуждите, развращаването, взирането в пъпа и под него – едно тотално разголване и разгонване.
  
  
  - Струва ми се, че България днес е с абсолютно незащитима национална сигурност. Успяхме да разрушим всичко, което ни свързва в междуличностен план, да се подкопае държавността, днес само късметът ни спасява, не е ли така?
  - В държава в криза всеки проблем автоматично става насъщен проблем на националната сигурност, както се казва – секюритизира се.
  Ние сме дезориентирани, без водачи, без интелектуален, креативен елит.
  Това е състояние на агония. Превръщаме се в едно фрагментизирано като прослойки и атомизирано като индивиди общество.
  Ако в социалните процеси има приложимост на главните физически закони на нашата вселена, то в система като нашето общество и държава вече ще има неудържимо генериране на хаос и анархия, ще нараства с огромни темпове ентропията ни. За да се появи поне малко ред, поне малко смисъл, поне малко информационна стабилност и структурна сигурност, би трябвало (пак казвам, ако тези главни физически закони са в сила и за социалните системи) да си внесем антиентпропия/негентропия отвън, т.е. да си внесем ред, смисъл, надежда, дисциплиниращи и опомнящи ни мерки отвън.
  Работата е там обаче, че сега и Европа, като единственият възможен източник на смисъл и кауза, е в криза, защото от една страна е без достойни лидери (вижте само трагично-бездарните фигури на Ромпой, Аштън и Барозу, чиито физиономии даже говорят за интелектуални малформации; както и вижте парадоксално перверзните фигури на Саркози и Берлускони (приличащ ми на превъзбуждащ се с виагра застаряващ нерез); а от друга страна – бюрократизацията и свръхлиберализацията на ЕС влизат в разрез с истинското историческо лице на Европа, която винаги е била по-социална, по-търпима, по-загрижена за бедните, болните, нещастните, отколкото е сега.
  
  
  - Е, добре един специалист по националната сигурност дава ли си сметка как бе разграждана страната ни? Външни или вътрешни бяха разрушителите? Сещате ли се за един термин „агенти на влияние”?
  - Мисля, че изясних какво смятам по тези въпроси.
  Ние направихме Прехода си по възможно най-лошия начин, защото не случихме на бивша Комунистическа партия и бивша Държавна сигурност; защото не родихме лидери, които водят нацията към по-добро и хората им вярват и знаят, че тези лидери са изстрадали с личен пример и много твърдост и лишения своето морално основание да са българските водачи; защото народът ни профука много от онези свои исторически ценности, които му позволяваха да оцелява през вековете в това опасно и кръстопътно място; защото елитите ни – политически, икономически, социален и културен се оказаха алчни в стремежа си да облагодетелстват себе си за сметка на бъдещето на България.
  А иначе – да, имаше външни влияния. Такива винаги ще има – всякакви пандемии от идеологически, птичи и свински грипове, срещу които може да противостои само здрава имунна и ценностна система. Т.е. ние прихванахме тези заразни болести и им се поддадохме, не толкова заради тях, колкото заради нас.
  Да имаше и „агенти за влияние” – продажни момчета и момичета, с червена кръв, чиста проба нагаждачи, които заплюха майките и бащите си, родната си партия, която ги учеше до последно на Запад, даже когато ние вече правехме структури по села и паланки на СДС. Но такива интелектуални мутанти и меркантилни хитреци винаги е имало. Винаги последните, преминали в новата вяра са били най-долнопробни, най-сквернословни по отношение на старата си вяра. Но да се преувеличава тяхната роля е нелепо. Те са папагали, ехо, произносители на чужди тези и идеи за България. Лошото е, че имаше кой да слуша техните омайни песни, кой да върви по гайдата им. Но тези тарикати, навлеци и налепи върху тялото и душата на България са в ролята на изялия зелника. А той е най-малко лудия в лудницата, наречена България в Преход. Аз винаги съм ги приемал с известно, добре дозирано отвращение, но съм си давал сметка, че те са неизбежни и неизменни, тяхната порода е оцелявала винаги, защото е най-приспособима. Подобни гризачи и кърлежи като тях са останали от динозавърските времена и тях ще ги има дори когато България вече няма да я има. Да са живи и здрави! Но аз за тях не бих писал чак толкова дебели книги, защото те не ги заслужават. Продали се, награбастали западни парички, свършили работата си и да живеят, да влачат! Могли, направили го. Както казваше Иван Кулеков преди демокрацията, когато бе истински достоен за уважение млад и талантлив автор: „Оцениха ме и се продадох”...
  
  
  - България излезе от Студената война като победена държава. Спецификата на Студената война бе такава, че победителят не дефилира с войските си по площадите на победените държави, а им внуши, че не са победени, а са освободени. В така освободената България се наченаха такива разрушителни процеси, каквито не би имало, ако бяхме окупирана страна. Наложени ни бяха управници, които изпълняваха волята на победителя в Студената война. Внушено ни беше, че тези наложени ни ръководители сме ги избрали самите ние. Такъв ли бе сценария по който живяхме през тези 20 години?
  - Ние се разболяхме от илюзията, че има само една-единствена демокрация и затова трябва да я приемем едно към едно. Ние си мислехме, че демокрацията е преди всичко процедури и донякъде институции. Ние имахме илюзията, че демокрацията е панацея от всички проблеми. И накрая, ние наивно повярвахме, че ако нещо се прави в името на демокрацията, то е извинимо и простимо, дори да е в разрез с нормалните човешки ценности и морал.
  Нас ни интересуваше резултатът, а не процесът. На нас не ни беше важно какво става с националните интереси в устрема ни към демокрация. На нас не ни хрумна дори да се замислим, че имаме собствени традиции, норми, разбирания, вярвания, нагласи и убеждения, които трябва да втъчем в демокрацията на родна почва. И накрая, нас не ни осени нито за миг идеята, че демокрацията изисква определено ниво жизнен стандарт, определено ниво информираност на гражданите, определено ниво свобода, определено ниво надживяване на законите и заблудите на социалистическото общежитие.