Този сайт е личен, вярно е. Аз си давам много добре сметка, че дори на личния сайт не е много естетично да се качват прекалено лични неща. И все пак, ако по-долу стане дума за твърде лични преживявания, то е защото размислите и разсъжденията над тях ми позволяват да си изясня поне донякъде какво се случва със страната ни и какво става с нашето общество...

  И така, най-напред с личните преживявания.

  Може би да звучи доста нескромно, но не само субективна самооценка, а и напълно обективен факт е, че в една (окей, нека да е тясна, да е специфична) област на националната и международната сигурност аз съм ако не най-добрият университетски преподавател в България, то поне влизам твърдо в нашите топ 5, а защо не и в топ 3.
  Това е резултат от неимоверни, 20 годишни усилия за овладяване на тази материя, вкл. чрез следене на практически всичко сериозно, излизащо на Запад, в Русия и у нас.
  Понякога съм се чудил как има преподаватели в нашите дисциплини, които не се притесняват да изнасят лекции пред студентите без да са се запознали дори с 10% от must read новите книги, изследвания и статии, намиращи се на върха на актуалността и задълбочеността в нашата проблематика.
  Да добавя като мой значителен плюс и натрупания практически опит от 5-те години в парламента (и Комисията за национална сигурност), от 5-те години в неправителствения сектор (фондация „Демокрация и сигурност”) и от 5-те години като секретар по националната сигурност на президента (за дейността си там публикувах два сборника с мои анализи).
  Но въпреки няколкото книги, десетките статии и безбройните доклади пред конференции у нас и в чужбина, въпреки, че съм хабилитиран, както се казва ВАК-овски доцент, аз вече години наред се блъскам и напразно се опитвам да намеря постоянно място в някой от нашите университети.
  И то при условие, че вече не остана университет в България, където да не се преподава някаква сигурност!
  И при условие, че последните години е златно време за намиране на място в университети за хора като мен, защото цяла група водещи преподаватели поради възрастта си освобождават местата си, а идващите след нас млади кадри и по формални, и по неформални критерии все още не биха могли при естествена и базирана на правила конкуренция да спечелят състезанието с нашего брата!!
  
  › В един университет ректорът не е съгласен да работя „при него”, защото съм бил публична личност и моето назначаване било не административен, а политически въпрос...
  › В друг университет ректорът ми казва, че за неговия университет е чест да има такива като мен като преподаватели, но пък началниците в съответния факултет (при това мои дългогодишни колеги и приятели) са категорично против, така че се получи типично по нашенски – „царят дава, пъдарят не дава”...
  › В трети университет ректорът периодически ми обещава (от повече от две години), че аз ще бъда негов преподавател, „защото познава много добре високия ми потенциал”...
  › В четвърти университет ректорът каза, че ще ми се обади, да не се притеснявам (т.е. да не го притеснявам) и оттогава продължавам да чакам да ми се обади, но е по-вероятно да получа от умрял писмо...
  › В пети университет ректорът много е чувал за мен, но... И аз не знам какво точно е това но...
  › В шести университет ректорът не иска да чуе за мен, защото е едновременно „изключително близък” и на президента, и на премиера...
  › В седми университет всичко решавал ректорът, но на него му влияели силно едни силно сплотени и силно преплетени помежду си хора, някои от които са силно „червени” (а аз съм бил „син”), а други били силно „сини” (а аз съм бил предател на „синята” идея).

  Мога да продължа с осми, девети и десети университет – все в същия дух.

  А защо е така – кой, кой ще ми каже?
  Най-вероятно причините са различни.
  ▪ Да, съгласен съм, има политически причини: аз си отстоявам позициите, не съм безгръбначен, не си продавам принципите и поради това си имам постоянни проблеми с практически всички поредни (и непрекъснато от временни по-временни) управляващи.
  ▪ Освен това има и завист: за не малко колеги аз съм конкурент, който предлага на студентите много високо качество на лекциите. И не е бедата толкова в това, че лекциите ми са на съвременно равнище, бедата е, че на фона на моите лекции някои колеги, които са приключили отдавна с развитието си и предъвкват едно и също, при това като правило взето „на заем” знание, много бързо стават пределно ясни на студентите и „лъсва” истината за качеството на това, което им преподават. Още повече, че аз обичам студентите си и се старая да им давам максималното, което мога. А като чисти и все още непокварени от живота млади хора, студентите може и да не са все още в състояние да преценят кой колко стойностна наука им преподава, но отлично разбират кой влага душата и сърцето си по време на лекции и кой просто отбива номера и не рядко халтури, плъзга се по повърхността, кара я през куп за грош.
  ▪ Също така има и естествена ревност – даже прекрасните специалисти сред колегите (а такива има и винаги, слава Богу ще има) не искат да ме допуснат на пистата, на която те бягат, защото дори и да бягат бързо, има опасност да бъдат надбягани и затова предпочитат на тази опасност изобщо да не й бъде даван шанс за реализиране.
  ▪ И накрая, има, не се съмнявам, и причини, свързани с жестоката реалност на житейската ситуация – лоши, добри, повечето преподаватели си вадят хляба основно чрез преподаване и оцеляването им като преподаватели е въпрос на живот и смърт. В преносния, но и в буквалния смисъл! Затова те не само бранят личното си достойнство, но и настоящето и бъдещето на своите близки, най-вече на своите деца – във време, когато всяка власт руши висшето образование и науката, а пък тази власт мина в това отношение всички разумни предели и гравитира към времето на управленското безумие и пространството на националното предателство!

  
  Дотук с личните преживявания.
  Сега за общозначимите въпроси.

  Ние не се ли стремяхме да изградим демократично общество на пазара, на конкуренцията, на моженето, на знаенето, на способностите, на качеството на произвежданите продукти, на принципа (в истинския смисъл) „От всекиго според способностите, всекиму според труда!”?!

  Тогава?

  Ами нищо... Т.е. нищо нормално, нищо естествено, нищо, наистина нищо.
  Дори в пазарната демокрация ние продължаваме да даваме воля и мегдан на дърпащото ни надолу и назад, на лошото, на безперспективното у нас - връзкарството, шуробаджаначеството, уреждачеството, нагаждачеството...
  
  Някои ръководители на автономни университети се въртят като слънчогледи – с вперени верноподанически и прилежно услужливи личица по отношение на властта и властимащите.
  Университетска автономност – няма що!
  
  Това, което се получава в България е уродливо и непълноценно, хищно и примитивно пазарно общество - общество с дефектирала, опорочена и постоянно изпразваща се от съдържание и превръщаща се във формална процедура демокрация.
  В подобно общество интересът на структурата (независимо дали тя е бизнес-, административна, образователна, научна, здравеопазваща, неправителствена и т.н.) от качествени професионалисти, специалисти и експерти отстъпва на заден план и е жертвана заради парашутисти по партийна, земляческа, корупционна, любовническа, роднинска и др. линии. Важното отново да е „наш” човек или да е човек, удобен на властта, или да е безопасен конкурент, или да е безобидна личност...
  А професионалистите са натикани в седма глуха, в задното място на кучето - ако въобще ги допускат до реализация, до работа, до препитание, до припечелване.
  Вярно е, че при всяка власт на Прехода това е закономерност, практика, дълбоко вкоренена в националния ни и в обществения ни манталитет. Лошото е, че през последната година отпаднаха дори формалните критерии за поне някакво можене – напр. диплома, лиценз, сертификат. Сега единствено се иска човекът да е гербаджия или близък или приближен (лично или чрез мама, тате, стринка, свако; хоризонтално или вертикално; морално или материално) на ББ или ЦЦ. А пък тапията – тя може и да е фалшива!!! Лъсне ли обаче, че е фалшива, ББ и ЦЦ ще се направят на страшно огòрчени и силно възмỳтени...
  
  Ние сме влезли в спирала на отрицанието на способните и способностите – колкото повече неспособни, некадърни, неграмотни и неможещи хора се докопват до ключови позиции, с толкова повече агресивност те изхвърлят способните, кадърните, грамотните и можещите хора и назначават на техните места себеподобни.
  Бездарието вилнее, шири се, пакости и мърсува навсякъде. А както бе казал един талантлив бард на тоталитарната власт по времето на възхвалявания от ББ Тодор Живков: „Бездарието е фашизъм!”...

  Уродливостта на обществото, в което живеем ще досмачка моето поколение – това е почти не подлежаща на обжалване присъда. Край мен е пълно с предаващи се и предали се мои връстници. Те вече не могат да се борят, отпуснали са му края, течението ги носи, рулетката ги избира при всяко свое завъртане и ги отнася оттатък, в по-добрия свят. Все по-малко стават тези като мен и шепата мои приятели, които все още се съпротивляват, все още не се дават и не се предават, все още стискат зъби (повечето изкуствени – за зъбите говоря), все още борят – най-вече заради самата борба. И заради вече преборените си приятели.
  Но младите, нашите деца – те едва ли дълго ще търпят уродливостта - убогата, сива и безнравствена убогост, която се шири, плоди се и се размножава по всички възможни начини – чрез разврат, чрез изкуствено оплождане, чрез пъпкуване, чрез просто делене – и колкото се може по безнаказано превзема нашата „пазарна демокрация”.
  Младите няма да търпят тази уродливост, това е несъмнено.
  Част от тях ще си тръгнат оттук – това е толкоз просто и логично. Защото и аз, ако бях на техните години най-вероятно бих си събрал, както се казва из Пернишко, партакешите и бих заминал надалеч и задълго.

  Ще ми се обаче останалите и оставащите млади - които имат волята и наивността да се опитат да отвоюват България от уродливостта - да са много повече. И да успеят в преследването на превръщащата се във все по-трудна и по-обречена кауза на спасяването на България – на спасяването на България от българските ни недъзи.
  Защото това е наистина струваща си кауза. Кауза в името на България и нейното българско бъдеще - като нормална, модерна и демократична, като европейска по интеграционна принадлежност и българска по идентичност държава.

  Николай Слатински
  02.12.2010 год.