Държавата е опасна за гражданите (Размисли след поредната трагедия)

01.03.2008 г.

  Адският жп пожар край Червен бряг за пореден път ми дава повод да мисля, че нашата Държава е опасна за гражданите.
  Реакцията естествено е емоционална. Моята дъщеря учеше доскоро във Варна и пътуваше често в подобен кушет вагон. А мисълта, че тя е можела да попадне в ад като този, побърква.
  Впрочем, аз 10 години преподавам във Варна и най-редовно използвам аналогичен спален вагон, без да съм осъзнавал, че съм се доверявал на слепия случай и на нелепата случайност.
  Постоянно, след всяко поредно нещастие, изтъкваме как то станало около някой празник. Това самозаблуждение е тъжно, само защото никак не му прилича да е смешно. В календара ни има много празници и ако ни връхлети трагедия, все някой от тези празници ще е наблизо: преди, по време или след нея.
  Ние, като държава, като общество и като народ се намираме във фаза, в състояние, в процес, когато трагедиите са станали не изключение от правилото, а закономерност: Въпросът е не Дали те ще се случват, а Кога и по-скоро - Защо още не се е случило нещо, към което летим като пеперуда към свещта...
  Нима нашият Преход не преминава с пълно пренебрежение към хората, към ценностите, нормите, законите и законността? И като разграждане и разграбване, разбиване и разсипване на Общото, на Общественото, на Общностното? В България вече цялото ни съществуване е станало проблем на сигурността.
  Няма инвестиции в Държавата и в Държавността, цялата ни публична инфраструктура е амортизирана и изтощена - и най-слабият дъжд означава наводнение; и най-лекият сняг води до паралич в градския, крайградския и междуградския транспорт.
  Като секретар на президента написах десетки материали за сгрешените приоритети във финансирането на системата ни за национална сигурност, за изсипването на милиони долари и евро за едни нейни сектори и за липсата на най-елементарни средства и съоръжения - за други. При това все за сметка на т. нар. гражданска сигурност, т.е. на сигурността на гражданите.
  Има нещо наистина сбъркано в държава, която събира със sms-и помощи за превърнали се в струпеи по тялото й детски домове, а в същото време изхвърля на вятъра милиони евро - за ремонта на военни вертолети от фирма, за която всички знаят, че нито е в състояние, нито има право да ги ремонтира.
  Мой близък човек претърпя тежка автомобилна катастрофа в Германия. И остана жив - не мъртъв, не парализиран - само защото това стана не у нас, а в нормална държава - наистина навреме бърза помощ, транспортиране с хеликоптер, лечение в нормална болница със стандарт на нашата Правителствена!
  За 5 години така и не успях да накарам президента да отиде да види мизерията в Онкологичната болница в „Младост” - там безнадеждността на тази мизерия е по-страшна от самия рак.
  За 5 години така и не успях да накарам президента да види и мизерията в Детското отделение в неговия (и моя) Перник. А той беше в Болницата, но мина покрай Детското отделение!
  Казвам това обаче не за да хвърлям самоцелно сянка върху президента, а защото смятам, че нашето управление, което и да е то, когато и да е то, се е отчуждило от страната и народа си, от реалния живот. На властта България й се вижда друга, тъй-като нейният бинокъл е обърнат. Но ако гледаш с него от едната страна, тогава големите неща изглеждат малки; ако го обърнеш от другата страна, малките неща изглеждат големи.
  Като хвърчи с мощни коли из пътищата на страната, всеки - президент, премиер, министър - не може дори да си представи в каква безпросветна нищета са нашите пътнически влакове.
  Когато бърза - с мощна кола - да поеме властта в България, столичният кмет не може дори да си представи натоварените до невъзможност и най-стари, и най-мръсни, и най-нередовни автобуси 310 за „Люлин”, които са като натъпкани с експлозив от хора, като коктейл „Молотов” от граждани: въпрос е само на време някой от тези автобуси да пламне в поредна трагедия.
  Списъкът от безобразия може да продължи с разтърсващата нищета в I-во Районно полицейско управление в Перник. Тези, които трябва да се борят с престъпността - работят в мизерия. Не е ли наистина сбъркана държава, където това е възможно?
  Всички знаем приказката, как питали жената имал ли мъжът й глава, а тя отговорила: „Ами купуваше си шапка, та трябва значи да е имал глава”. Опасявам се да не дойде ден, някой да попита има ли държава България, а ние да отговорим: „Ами имаме си държавен глава, та трябва значи да има и държава”.
  И тази крайна ситуация не е измислена и невъзможна! Всяка нова трагедия доказва: държавата става опасна за своите граждани – защото не ги е превърнала в приоритет, защото ги е оставила да се оправят и спасяват сами, защото превръща тяхното съществуване в рулетка: На кого ще се падне този път да пострада, да бъде унижен, да бъде пребит или наводнен?!
  Управлението трябва да се обърне с лице към гражданите, към тяхната сигурност и към институциите, които гарантират тази сигурност, към инфраструктурата, към средата, в която те живеят. Иначе отговорът ще е еднозначен: Все повече хора - най-вече млади, креативни - ще се отказват да участват в тази рулетка и ще се изнасят навън, за да не стават залог на нечие безхаберие или заложници на отчуждаваща се от тях власт.

01.03.2008 г. Николай Слатински