Ако някъде из някое ъгълче, от някоя папка на моя архив не изскочи още някой разказ, то тогава този е последният от намерените от мен текстове, които са писани в периода 1979-1980 г., сиреч много, много отдавна. Те са свидни късчета от младостта, ето защо аз ги качих всичките в рубриката „Ескизи от младостта“ – там, където са поместени и стиховете ми от онова далечно време. .

Бай Михал диша чист въздух

Така като гледам, доста сняг се изръси от небето. Преди две седмици заваля и с редки почивки до онзиден, затрупваше улиците, къщите, дворовете. Сега всичко е побеляло, дърветата са подклекнали под пухкавия, постененно заскрежяващ се товар, а нас ни е страх овошките да не се изпочупят, че са още млади. По радиото съобщиха шофьорите да си слагат вериги, защото нов голям сняг иде, може да се заледи още повече, та да не се пързалят много и да стават разни сакатлъци. Главното е да карат внимателно!
Всички викаха – няма да има сняг като хората и тая зима! На ти сега, газиме го до колене и си мокриме обущата, хлъзгаме се и падаме. На улиците камъните не се виждат, вадите са замръзнали, кокошките са се свили из йеровете и ако имаха зъби, щяха да си ги тракат като картечници. Нещо и свинете се умълчаха. Сигурно за празниците доста от тях са си изпълнили предназначението. Мóре ще трябва и на нашата да ѝ теглиме ножа, но нека дъщерята и синът ни се поосвободят и да си дойдат, па тогава. Има да хвърлят и подритват мехура внучетата.
Тихо е наоколо. Сега децата впрочем много-много не се пързалят със шейни из улиците, не е като преди. Пък и не са вече кадърни да управляват шейната. На Янко Бабаварин детето се спускало, бегнало с главата надолу, шейната се ударила в камък, а детето си счупило двете предни зъбчета. Нищо – викам му на Янко, – де бре, сефте се случва, млечни са му, нищо фатално не е станало! А той – а, бе, ако беше твое дете, друго щеше да говориш! Донякъде е прав, не споря. То с него и да спориш е безполезно. Не мож` го него надговори!
Честно казано, тукашните деца ходят накъм чукарите, нали им накупуваха родителите ски, модернизираха ги с една дума. Едно пък взело кънки да кара. То не може още да ходи, кънки сложило. С ключе ги навива да се стенат на обущата му. А градските деца повече си остават в градовете. Кръжоци, репетиции, тренировки – ваканциите станаха по-напрегнати от сроковете. Те на сроковете вече им викат семестри.
Е, не е пък замряло съвсем селото ни. Рано му е още да се страхува от миграцията (така му викат на преселението). Колкото можа, тя си взе своето, но това ѝ остана. По-натам може пак до почука на вратите ни и то бая ми ти настойчиво, но аз лично не вярвам.
Сега съм тръгнал до магазина. Вървя си бавно, спокойно, нямам намерение да бързам. По-точно, бързам бавно. Радвам се на красотите, дишам дълбоко чистия въздух и си отпочивам. При нас природната красота мами окото, то има какво да види, от какво да се плени. Ние сме се се скътали в полите на Рила и всеки ден си я гледаме, обичаме я, чувстваме я наша, родна. Днес тя е увита в мъгла и само най-високото ѝ се съзира ясно, изпъчено, бяло. Щом при нас има доста сняг, представи си горе какво е.
Насреща ми се задават Ристе Манчов и приятелят му Стоян Кунин. Носят една каса бира и както винаги все за нещо спорят. Имам чувството, че се карат постоянно, но не е така. Просто си разговарят на висок глас и никога не се съгласяват един с друг. Подозирам ги , че и със себе си не се съгласяват, но знае ли човек.
– Първо на първо не е вярно, че се вадят четринайсе, а тринайсе.
– Верно е! Нали сме днеска понеделник?
– Е, и?
– Значи се вадят четринайсе.
– В голяма си заблуда и туй то!
Поздравяваме се. Питам ги бирата от сладкарницата ли са я взели или от ресторанта. От лавката при реката, отговарят ми, всичко друго е затворено. А при Гошè отворено ли е? Отворено е.
Отново дочувам зад гърба си продължаващия спор.
– Не бе Ристе, грешиш. Вторник сме.
– Точно де, а сега помисли малко колко ще се извадят, за да излезе сметката.
Минавам покрай баба Стоенкини. То така се вика – баба Стоенкини, а си е само тя, кукувица самотна, на една кука кукувишка прежде плете и преплита. Трима сина има уж, но никой от тях не се е вяснал от десетина години поне, най-малкото да оправи плевничката ѝ. Ще се събори както е тръгнала. Зависи си от човека. Някой може да гледа, че нещо се руши и да не се трогва, а друг ще хване да запретне ръкави, да помайстори ден-два, по дори и голяма полза особена от това да няма. Важното е окото да не се дразни, да не вижда, че наоколо е като запустяло. Аз имам желание да помогна на баба Стоенка, но мойте деца не ми дават. Викат – трима сина има, ти ще се занимаваш! Те все високомерни бяха към нас. Не заслужават. А аз как да им обясня на моите деца, че искам не заради тях, заради баба Стоенка да помогна.
Близко до барата е къщата с двете черници. Преди тук живееше Страхил Личков, но сега се настаниха хора други, ябанджии. Тях още не съм ги опознал. Виждам, че жената е стройна, младолика, Господ е пълнил пазвата ѝ, та се забравил. Но тя е заядлива и ежедневно си дере гърлото, пердаши малчуганите си, кълне все живо. Мъжът ѝ рано отива на работа, късно се връща, та и да поговоря с него нормално не мога. Имам намерение, обаче, да установиме контакти с тях. Нека бъдем съселяни в истинския смисъл на думата.
Прекъснах за десетина минути разаказа си, защото трябваше да напазарувам някое и друго нещо от Гошè. Сега повече работа си нямам, ще гледам да се връщам вкъщи, тоя сняг не е много за разходки. Мисля да хвана покрай Бае Асенови – не, че е по-напреко, но оттам коли минават, та е по-утъпкано.
Гледам небето и не мога да му се нагледам. Почти цялото е мътно, с облаци, но не като обикновено, а сиви, непрекъснати, посърнали, сиреч зимни, обещаващи променливо време. Не е лесно и на облаците. И слънце може да се появи зад облаците, може и студ още да докарат те. И само къде северноизток се вижда една дупка в небето, очакваш Господ оттам да надникне, да види как я караме ние, неоправните негови чада. Малко образно го казвам, а ако да е по-конкретно, вижда се там светло островче, едва-едва покрито със слънчевобяла пелена. Ако Господ има ореол, ето му го ореолът.
Това за слънчевобелия цвят го измислих аз. Обичам да измислям разни неща. Такова нещо има, когато невидими лъчи обгарят тънки облаци. Тогава те придобиват вид (облаците, де) и на синьо, от небесата зад тях, и на розово, и на златисто, и на какво ли не, но най-вече на бяло – страшна работа! На мен лично ми е драго да гледам накъмто тая дупка. Друг да е, ще каже, че покровът се е продрал и му е лепната кръпка, но не е баш така. Може ли съдраното и после кърпено да лъха на живот? Не може. Викам си – що не вземе да се покаже оттам поне слънцето? Не за да пекне, а просто да си го посъзерцаваме, да му се порадваме. Снегът вече започна да ни омръзва. Не възразяваме общо-взето да си постои още, но ни омръзнаха тия мъгли, тия оловни облаци. Така лично аз мисля, другите може и да не възразяват чак толкова, защото в такова време винцето по върви и месцето е по-сладко.
Отгоре пак се задават Ристо и Стоян. Те също са решили да минат тоя път по утъпканото. Трябва голям празник да е у Манчови, щом празна каса носят и друга отиват да купуват.
– Не игра толкова време, щото менискус късà. Нали вестниците писаха за това.
– Първо на първо, не е късал менискус, а крак чупù.
– Как ще е чупил крак и само няколко мача няма да играе!? Стояне, ти съвсем си се оплел.
– Не се излагай, при скъсан менискус много по-дълго не се играе.
Кимваме си усмихнати. Казвам им, че бира има и при Гошè, може и сладкарницата да са отворили, кое време е вече, няма защо залудо път да бият до лавката. Че как така да има бира при Гошè, чудят се, той вече на супермаркет е станал сигурно? Не знам, вдигам рамене и подминавам, а те своето си знаят.
– Ти си се оплел, казвам ти, нали му счупиха крака в Плевен ли беше, в края на сезона.
– Не в Плевен, а във Враца. И затова е играл малко мачове, защото е краят на сезона.
– Хайде сега Враца, във Враца не са такива груби, в Плевен като гостуваш, става страшно!
Ей го пред мен на около петдесетина метра – двама старци вървят лека-полека. Трябва да са дедо Славе и баба Ката. Трудно пристъпят… Те пък къде са били друм из тоя сняг? Не хванат да си стоят вкъщи, ами ходят насам-натам. За стари хора ли е сега? Ще падне единият, другият няма да може да го вдигне. Ще им измръзнат краката в преспите и хайде пак болести, грижи. Бързам да ги настигна. Толкова усилих крачката, че за малко да подмина баджанака.
– Ей, баджо, я намали скоростта, накъде толкова с тая торбичка?
– Извинявай, баджанак, ама не очаквах да те видя по нашта улишца. Как си, що чиниш? Зер не се се виждали от 2-3 седмици има-няма.
– Благодарим, добре съм. Още не може да се оправиме от грипа ли, каква беше тая пущина, не знам. Аз ти виках, че много вино изпихме оназ вечер, ще ни боли глава. Няколко дена после ме държа все така – никак. А и Верка ми води през ден, та комай и всеки ден по ново гости. Ти по-разбраната сестра взема, слуша те, мойта е фурия. Не се спира да меси и готви. А омеси ли и сготви ли, требва някой да го яде и айде идва нечия делегация.
– А бе нали са сестри, от един дол кисели дренки са, ама и да се оплакваме от тях е грях. А аз бех снощи е Байко. Държи се. Все ловни истории разказва. Минало му е ловуването, но поне има какво да си спомни. Ти уж си по-млад, не требва да се оплакваш. До шейсе е все живот, после вече почва мъката. Много здраве да предадеш на всички. И ми дължиш реванш – от твоето вино да ни поболи малко глава.
– Хайде, баджо, до среща на наш терен.
Мното се обичаме ние с него. Седнем с чашките и като почнем – айде баджо по една, айде по още една, та ни си услади – не е за обяснение и описание. Понякога казвам на жената Надеждо, добре, че ни намерихте нас, та да ви направиме хора, че вие сестрите каквито сте, да вземеш едната, да удариш другата! То кака ти Люба затова така и си остана стара мома, адски сте люти като се ядосате! Много ясно, че се шегувам за жената и Верка, но честно да си призная, жал ми е за кака Люба – децата и внуците на сестрите си отгледа, а сал сама ходи по върлото на живота. Един път не се реши да я подкара преко бърчинката. Да си бе вземала едно дете, душица да има до нея, на внуци и тя да се порадва днеска. Аз лично към жената претенции нямам, то смея ли да имам, пак се майтапя, много ясно! Мисля, че и тя към мене претенции няма. Е, за големите неща претенции няма, иначе като в детското стихотворение – все за нещо ще намери да се начумери. То, да си го кажа правичката, и да има сериозни претенции, свършено е вече. Внуци с нея чуваме, това ще е нашето нататък. А и само така си говоря, злато ми е жената, злато неръждаемо!
Спирам при дедо Славе и баба Ката. То не е аз да им викам дедо и бабо, но всички така към тях се обръщат, свикнали сме си.
– Къде бе, хора? Къде сте понесли старите кокали по това време и на това време?
– А, ти ли си минка, добър ти ден ли е, вечер ли е… – Дедо Славе се подпира на бастуна и мъчи да изправи подвилата се гърбина. – Ходихме с бабата да видиме дошли ли са децата. Беха казали още за снощи, че ще си дойдат, ама ги немаше. Може снег да ги е задържал.
– Бе нали Ванчо днеска не е на работа, как така нема да са си дошли вече. Ох, дано не се е случило нещо! – бабините Катини очи ме поглеждат със страх и търсят у мене подкрепа.
– Не се кóси, бабо Като, какво ще им се случи? Ваньо е сериозен шофьор, не гони колата. Най-много днес да си дойдат. Даже не най-много, а абсолютно сигурно.
– Яз почнах да заабравям, но ти бабо помниш ли какво каза снахата за плановете им?
– Нищо по-ясно не каза. Ще тръгнат по-рано, няма какво да се маят. Харесва им на тях на село.
– Сто процента днес са тръгнали но не от заранта, а по към обяд. Но пак требваше вече да са тука. Не е чак толкова далеч София, дявол я взел!
– Само да не е станало нещо, кола е, път е, вече сме се разтреперали.
– Спокойно, дишайте дълбоко, всичко ще е наред – успокоявам ги, ама чувствам, че и на мен кой знае защо започва да ми става тревожно.
И така, скоро ще си стигна вкъщи. Добре, че настигнах бабата и дядото, та да си поприказваме. Ех, много катастрофи взеха да стават, особено зимно време и то при такъв сняг. Ама не вярвам, че с Ванчо баш такова нещо ще се случи и придавам тая си увереност на старите, успокоявам ги, а те – не, та не.
Общо-взето, добре се поразходих из селото. Колко му е – отскочиш на бърза ръка до магазина, и въздух подишаш, и с хора се срещнеш, и на природатга се нарадваш. Аз лично мисля, че на село по-спокойно се живее. Е, работа има, и то не малко. Синът и дъщерята ни изискват разноски, внуците – и те. Не е никак лесно това дето обработваме тютюн. Сееш го на лехи за разсад, след това копаеш, поиш, трошиш, нижеш, сушиш, а като дойде като сега зимата, диплиш. Но ние с жената не се чувстваме стари и не седиме със скръстени ръце. Не ни тежи работата.
– Е, бабо Като, дедо Славе, довиждане и пак ви повтарям – не се плашете, не е Ванчо вчерашен, я!
– А, не е, как ще е, ама по пътищата всичко става. Има едни обесници – ти си карай лекинко, те ще връхлетят връз тебе, поразници неедни!
Приведените фигури на двамата продължават да ситнят по пътя. Верно грижата потиска и смалява човека.
Отварям вратника на портата и влизам в двора. Това е моята къща. Скъпа ми е тя. Често сядам под навеса при дървата, гледам я и се наслаждавам с умиление. Не е никак нова, от тате ми е останала, но си е като част от мене. Или аз да съм част от нея – знам ли. Дворът не не е голям, бахчицата също не е голяма, но аз и не ламтя за повече. Всеки да си се простира според нуждите и чергата.
Ей, не мога да се прибера вкъщи! Жената действително има право понякога, като ми вика, че много се заплесвам. Ето и сега – от пътя достига до мен вечният спор на Ристе и Стоян. Излизам отвън уж да поправя нещо по портата, а то всъщност още веднъж да ги погледам и послушам.
– Не те лъжа, моля ти се, има ли земетресение, почват да ми пищят ушите.
– Как ще ти пищят ушите на тебе бе – само на животните им се случват такива работи.
– Първо на първо не само на животните, а и на мен. Ако не верваш, питай когото искаш, не виках ли аз когато беше Румънското земетресение, че има земетресение.
– Па то тогава всички го усетиха и без да им пищят ушите! Ами Алжирското и Италианското усетих ли ги?
– Усетих ги.
– Усетил си грънци…
Чудни хора. Гледай им акъла, та им крой шапките. Цял живот спорят, не спират. И не вземат да купят две поне каси бира наведнъж, ами все по една мъкнат – празна натам, пълна насам.
Пи-и-и-и-ип! Брех, подскочих от уплаха. А то Ванчо бе, същият тоя, на дедо Славе и баба Ката. Той ми подбипна, та ме стресна. Дощъл си е и бърза да успокои старците. Аз му викам, че за две минути ще ги стигне, но да не натиска и на тях клаксона, че може акълите да им изкара. Стари хора са, та затова. Видяхме се за мъничко, питах го как я карат, има ли много сняг из София и го пуснах да праши натам с Жигулчето.
Време е да се прибирам най-сетне, че още нещо може да ми отвлече вниманието. Аз лично нямам намерение да ми се кара пак жената.

Николай Слатински