Това е поредният мой разказ, който се появява в рубриката „Ескизи от младостта“. И той е писан приблизително в периода от втората половина на 1979 г. и първата половина на 1980 г.

Измислено ехо
Човекът вървеше умислен и хич и не забелязваше природната картина край себе си. Само отвреме навреме леко се затичваше, духайки в шепите, и нахлузваше все по-силно шапката върху главата си. Снегът скърцаше под краката му и след тях оставаха сякаш несъразмерно големи следи..
Улицата бе разорана от автомобилни гуми, леко замръзнала и хлъзгава. Развеселени някак неестествено деца нарушаваха всеобщото униние с виковете си, теглеха шейничките и забърсваха с овлажнените си ръкавички мокрите носленца, а бузките им бяха зачервени от студа и възбудата.
Отдясно реката течеше омърлушена, мръсна, ленива и дишаше като живо същество. Облаци пара се стелеха върху ѝ и привличаха вниманието с белотата си. Ако ги беше погледнал, човекът би се учудил как така една безподобна мръсотия може да изпуща от гърдите си тоя чист пух…
Притъмняваше. Уличните лампи бяха вече запалени и излъчваха сияние като ореол около себе си. Рояци снежинки се завъртяваха по някое време като щури из тоя ореол, сетне изчезваха, увлечени от непреодолимата дори за тях земна гравитация. И само дърветата объркваха симетрията на здрача с жалкия си, мъртвешки вид, с щръкналите по-малки клончета и увисналите клони, с кафеникавите, спаружени, още неокапали листа и със скрежа, навлечен като тънка броня – хладна и кристалнопрозрачна.
Знаете ли кой се бе разбързал така, че нямаше време да забележи природната картина край себе си, да се спре и да хвърли ѝ един поглед, да потърси в така странно преплелите си вечерна тъга и оживен детски смях, нещо и за себе си – да речем, да реши да се пързулне по излъсканото като огледало парче лед, близко до потрупания със сняг „Заорожец“, или да се прицели със снежна топка в мишената на гърба на единствения несъобрен още от общинските власти незаконно построен гараж?
Не знаете и не можете да се досетите? Добре, ще ви кажа – това бе Минчо. Да, същият този Минчо, който живее в блока до Споартната зала. Минчо, когато всички познават като малко занесен, мъничко отвеян с една дума. Същият този Минчо, който преди няколко години скочи с шейната на комшийските деца в реката и здравата се разболя след това. За него мога да ви разкажа много неща, но нека сега се върнем към въпросната привечер. Междувременно, докато ви обяснявах тия подробности, той беше свил по улица „Места“ и още повече бе усилил крачката.
Не беше в настроение Минчо. Какво ти настроение, щом още един ден оставаше зад гърба му без да донесе абсолютно нищо ново и отминаваше с все същото досадно еднообразие, с така и несбъдналото се желание да произлезе някакво събитие, което да преобърне скучния ход на живота.
А му се искаше на Минчо, невероятно силно му се искаше да се случи нещо интересно, динамично, драматично; да избухне, например, страхотен пожар в сградата на неговия институт, всички да се разбягат страхливо, а само той да се прояви със смелост, тичайки като луд из етажите и изнасяйки на ръце обгорели от пламъците, полуживи хора, а накрая, ама най-накрая, съвсем накрая да спаси с отчаян риск на живога си и Тинчето… Нежна усмивка минаваше по лицету му, само като си представаше, че държи Тинчето останал без сили, а-ха да припадне, а тя лежи, отпуснала глава на дясната му ръка с притворени очи и с разпуснати коси – същинска спяща красавица…
Пожар, обаче, не избухваше, и слава Богу. Между нас казано, дори да се случеше подобно нещо, Минчо едва ли би успял да се прояви – в едно голямо здание, при едно такова произшествие, до неговата помощ трудно би се стигнало – има си за тая работа пожарникари, пожарни коли, маркучи, кранове и всичко друго. Хората предварително са се погрижили за защита от опустошителността на пламъка.
И Минчо разбираше това, но си беше такъв човек – обичаше да помечтае, да пофантазира. Измислял си е безброй други ситуации, коя от коя по-вълнуващи, все в такъв дух. И все най-накрая след трудности и усилия, той успаваше да спаси Тинчето.
Тази вечер освен тия мисли и други го караха да преживява, да се ядосва. Особено сърдит бе на себе си. Винаги, каквото и да правеше, все беше някъде по средата. Все се намираха други, които бяха по-сръчни, по-добри, по–опитни или по-умни от него, много често само по-нахални, по-хитри, по-ловки и те обираха почестите, славата, уважението, а той оставаше в сянката им, незабелязан, неразбран; задоволяваше се с някоя бегла похвала, изпусната между другото или просто така – за негово успокоение. Тъй беше и в училището, и в кръжоците, и в спорта, и в армията, и при следването, така продължиха да се развиват нещата и в службата му. Защо поне веднъж не се оказа в центъра на вниманието, сочен от всички, уважаван и аплодиран? Нима той не е кадърен и почтен човек, нима не му се иска да бъде признат, изтъкнат и оценен?
Дори да вземем нещо най-обикновено. Другите все намират с какво да се хвалят – кой познавал лично Хикс, кой учил заедно със самия Игрек, кой бил на почивка заедно не с кого и да е а със Зет… А Минчо само слуша и съжалява, че не може и той с лежерна небрежност да разкаже нещо подобно. Ех, ако имаше как, и той би разтягал локуми, но сега – сега можеше само да излъже нещо, ала това не бе по вкуса му. Друго си е когато в основата на случката лежи някое истинско събитие…
Въобще, ред малки удоволствия оставаха за Минчо непознати, само поради нечестната игра на Случая, отпратил далеч от него интересното, емоциите, страстите и оцветил в унило, в сиво неговото ежедневие.
Най-зле, обаче, бяха отношенията му с нежния пол. Успехи сред тях той почти нямаше. Откакто се помни, все мечтае да си намери едно красиво момиче за приятелка – с големи очи, с потрепваща от най-лекия полъх на вятъра коса, стройно, от тези, след които всички се обръщат, които карат окото да се радва от срещата с прекрасното, със съвършеното. Е, това е казано малко по-крайно, но от него става напълно ясно за какви момичета си мечтаеше Минчо. А те като напук все не го забелязваха, все тичаха след разни празноглавци. Видеше ли някое от тях да се мъкне със съмнителен тип, сърцето на Минчо се късаше, жал му беше за момичето. Ето напоследък и Тинчето – като си харесало тоя дизайнер, ще потъне в очите му, а не иска да види как той си сменя приятелките една след друга. Не иска Тинчето да чуе колко кухи са големите приказки на този сваляч и как те не могат да прикрият неговата душевна голота.
Какво да се прави, като все му е в мислите на Минчо ттази русокоса красавица, това мило Тинче. Минава му през акъла да ѝ напише писмо, да ѝ каже в него най-хубавите думи, но мъчещият го през годините комплекс за малоценност му тежи като воденичен камък. Пък и днешното време не признава сантименталността и съзерцателността. Сега преуспяват действените натури.
Вървеше си Минчо и в главата му бушуваха различни океани от представи, надежди, отминали чувства и бъдещи разочарования. Скърцащият сняг го отвеждаше към дома, където го очакваще все същото – еднообразното изпращане на отминаващия ден и сънят, препълнен с измислици и щастливи обрати, като една красива противоположност на ежедневието.
Но можеше ли и най-светлият сън да замени действително преживените радости?
Не може и няма как да може.

Ето затова не му се прибираше у дома на Минчо – там, в тишината зад тъмните прозорци.
Не му се искаше да бъде пак сам. Душата му криеше наивност и мъдрост, простота и заплетеност, отчаяние и оптимизъм. Тя търсеше изблик, слушател, съчувствие. А тъмните прозорци се приближаваха с всяка крачка – неумолимо и неотвратимо.
Минчо нямаше време за взиране в природната картина наоколо. Природната картина придобива смисъл само когато може да послужи като фон, като опора, като допълнение към доброто настроение, като емоционален импулс на усещането, че те чакат, че ще ти се зарадват, че ще ти отвърнат с радост и целувка на твоето „Добър вечер!“.
Сега Минчо я беше подменил тази заобикаляща го външно картина с измислената представа, която се разливаше вътре в него като чиста езерна вода и постепенно приемаше очертанията на крехко, нежно, скъпо същество с удивителна, непогалена от ръцете му все още руса коса, потрепваща при най-лекия полъх на вятъра.
И цялата непознала голямата ответна обич Минчова душа потъваше в дълбочината на две взиращи се в него с надежда и нежност, в трепетно очакване прекрасни очи.
А ехото прошепваше любимото име.
Удивително ехо, което с ефирна лекота достигаше чак до звездите. Защото и то бе измислено…

Николай Слатински