Защо у нас нещата не вървят както ни се иска, или поне както би трябвало (разсъждения върху част от причините)

17.02.2008 г.

  Видни наши анализатори, изследователи на общественото мнение и любители на голфа с държавно участие смятат, че в България всичко върви от добре все по-добре и единственият реален - политически, национален и общобългарски - проблем е, че нашият народ вечно хленчи и не желае да съзре бурния ни възход.   Тези глашатаи на завършилия Преход несъмнено - по произход, убеждения и дела - са демократи, затова стискат зъби, гневейки се на съдбата, че не сме случили на народ...

  Но всичко се познава в сравнение. Стига да видим къде са Словения, Хърватско, Сърбия, Румъния - като инфраструктура и магистрали, като доходи на глава от населението и жизнен стандарт, и ще се разтревожим, че дори „България да дръпва” (както казва президентът), на нас ни се струва, че се движим бавно и дори стоим на място, защото все някой ни задминава и сме принудени да му гледаме гърба и да му дишаме прахта.
  Всъщност, много от ставащото у нас е типично - за света на Глобализацията, когато Държавата отслабва, а Демокрацията става формална процедура. Ние следваме хода на процесите на отчуждаване на управляващите от управляваните. И нас ни изгарят свръхлибералните отношения, ерозиращи ценностите.
  Но за бъдем задминавани на всеки завой и рубеж, за да ни надбягват по равното и винаги на нас да не ни стига въздух по стръмното, значи позволяваме на глобалните тенденции да ни връхлитат с най-голяма сила и не успяваме да минимизираме щетите от тях, камо ли пък да оптимизираме от ползите от тях.
  Нека помислим - Какво у нас не правим добре или го правим по съвсем по нашенски, та все ние обираме толкова негативи?
  Това изисква да отделим общото, глобалното - от местното.
  За глобалните процеси ние цитираме едни и същи, основно американски автори –- Бжежински, Кисинджър, Хънтингтън, Фукуяма, Тофлър, Дракър, Котлър. Преди политолозите ни пишеха с руски акцент. Сега вече пишат с американски акцент.
  ► Това добре, но нека вземем например Мануел Кастелс. И да видим България през призмата на изводите му... Та нали и за нашата страна базисните и най-важни решения се вземат не в София а в Брюксел (централите на ЕС и НАТО). А тогава е „логично” елитът ни да се занимава главно с две неща - така открито и откровено подложени на анализ от Мануел Кастелс.
  ● Първо, това е употребата на властта в личен интерес.
  Не става дума само за присвояването на пари. Макар че да - част от нашия елит използва властта именно за финансово облагодетелстване. Това се знае от всички, вижда се дори с невъоръжено око, става водещ мотив за мнозинството от тези, които се стремят с всички сили, нерядко без оглед на морал и чест – да попаднат в политиката. Самият факт, че пред ЕС ние сочим отделни случаи за корупция и вдигаме шум до Бога говори, че ни липсва система за борба с корупцията, че ни липсва постоянна, сурова, безкопромисна политическа воля.
  Парите, движимото и недвижимото имущество, са стремежи и цели само за част, макар и голяма от хората от елита. Друга част от елита се стреми съответно към други символи и знаци на властта - властта като самоцел, себедоказване, избиване на комплекси, уреждане на бъдещето след политиката, слава, признание, престиж, респект, уважение. Главното, на което тук се акцентира е - свободни от вземането на важните решения за държавата, политиците използват властта лично за себе си.
  ● Второ, това е посредничеството на външни интереси.
  Както пише М. Кастелс, сякаш (а това не е така) е имал пред вид България: „Достъпът до страната е единственият актив, контролиран от висшите политически кръгове, който им дава възможност да са част от глобалните мрежи на богатството.”
  Т.е. елитът печели пари, подкрепа, признание като пряка или непряка комисионна от това, че осигурява на външни интереси и сили, коорпорации и държав, достъпа до неговата страна и нейните блага, активи, знания, умения и работна ръка. И това посредничество също е главна дейност за политиците, защото са свободни от вземането на важните решения за държавата.
  ► Друг много поучителен за нас автор е (канадката) Наоми Клайн? Обвиняват я, че е анти-глобалист, докато тя всъщност е алтер-глобалист, т.е. човек с ясна позиция не въобще срещу глобализацията, а срещу сегашната форма на глобализация, която задълбочава пропастта между бедните и богатите, която ускорява твърде опасните климатични промени, която води до изчерпване на стратегическите суровини на Земята, и тласка така нашия свят по безкрайно рискована спирала на развитие.
  Наоми Клайн говори за "disaster capitalism complex", DCC, в съвсем свободен превод на български - Бедствиен (т.е. който е свързан с бедствията) капиталистически комплекс или БКК - съвременен аналог на ВПК - Военно-промишленият комплекс.
  DCC (или БКК) се обвързва тясно с властта в държавата и се „храни“ с ресурсите, които тя (напр. в САЩ) заделя за цели и операции, свързани със сигурността или със съпътстващи я дейности и задачи. Обсегът от намерения и апетити обхваща практически всички сфери, от които държавата се е изтеглила и ги предоставя на частния бизнес - ликвидация на щетите при бедствия, аварии и катастрофи, спасителни и издирвателни операции, построяване на инфраструктура, болници, училища, мостове, сонди за нефт и др. съоръжения, почистване на реки и хранилища, охрана, партулиране, разминиране, обучение на военни, полицаи и чиновници, оказване на медицинска помощ.
  Н. Клайн привежда статистика, съгласно която ако през 2003 г. правителството на САЩ е предоставило 3 512 контракта на различни компании за свързани със сигурността функции, то за период от близо 2 години до август 2006 г. Министерството на вътрешната сигурност е предоставило 115 000 контракта.
  Какво се крие зад тези данни и зад тази логика? Става дума за тенденция, която освобождава държавата (тя става куха) от ключови функции, свързани със сигурността и ги прехвърля на частни корпорации. Така държавата се „изпразва“ от функции, съдържание и капацитет да отговаря на предизвикателствата и рисковете към сигурността. Властта нараства числено, но се превръща в de facto разпределителен механизъм на финанси, привличащ като магнит корпоративни и лобистки интереси.
  Преди Военно-промишленият комплекс притискаше властта да води войни. Знае се, че ако арсеналите се пълни, а трябва да се закупува ново въоръжения, то най-евтината утилизация на всяко оръжие и боеприпаси е войната. Освен това, за да се въведат нови системи въоръжения, те трябва да се тестват, а най-доброто тестване е проведеното в реални бойни условия.
  Сега вече не ВПК, а DCC (БКК), т.е. комплексът, свързан със сигурността, вече започва да притиска властта – да иска нещо да възстановява, нещо да охранява, нещо да строи, нещо да лекува, нещо обучава, нещо да изразходва (държавен резерв или мобилизационни ресурси). Този комплекс се „храни“ при кризи, бедствия и аварии, при операции зад граница и борба с тероризма, той печели от извънредни ситуции. А оттук човек е близо до мисълта да се представи и такава опция, когато като огладнее за подобна ситуация, DCC ще поиска от властта да му я предостави! И у нас има случаи, когато, особено в някои по-специфични региони на страната, политици и бизнесмени (близки до разпределителния механизъм на държавата ни при извънредни ситуации) потриват ръце, че Господ не ги забравя, а им праща от време на време я пожар, я наводнение, може и суша – всичко е добре дошло защото келепирът е гарантиран.
  Тези 2 частици от политическия пъзел показват, че много от случващото се у нас е типично за процесите по света. Ала за да имат тези процеси точно в България толкова негативен ефект, тъй че да сме в челото по песимизъм и на опашката по европеизация и модернизация, разликата е явно в мащабите.
  Там, където тези процеси са под определен минимум и не нанасят вреди, съизмерими с БВП, те са някаква поносима цена, която общество плаща, за да живее в Демокрация и при трудния за намиране баланс между Свободата и Равенството.
  Още повече, ако елитът има воля да се бори срещу подобни явления и те не са се превърнали в система, а са предимно личен морален избор и осъзнат риск на всеки един от елита.
  В това се заключава и моята теза: Разликата между нашата страна и други, в които също има такива процеси е в мащаба.
  А мащабът е пряко следствие преди всичко от ценностите в обществото и от имунната система, която то си е изградило.
  Ценностите доказват дали обществото толерира политици, които превръщат властта в поле за насищане на лични цели и комплекси. У нас да се занимаваш с корупция не е рисковано, нито морално укоримо, а правило и елемент от политическата култура. Това е част от националната ни българска трагедия.
  Имунната система доказва дали и доколко са недосегаеми политици и висши чиновници, които злоупотребяват с власт.
  Един висш държавник, висш магистрат, висш полицай могат чисто човешки да са много симпатични, но ако не гарантират основната задача на държавата - да произвежда сигурност за обществото и отделните хора, тогава те са несъстоятелни.
  ● Нашето общество има много сериозно домашно и нужда от не 1 ден, а 100 дни за размисъл насаме със себе си. За да тръгнат нещата и да престанем да сме на дъното на Европа.
  ● И нашите политици трябва да осъзнаят, че държавник се става не като заемеш висок държавен пост, а с държавнически дела. Ако колесникът на самолета на властта, в който се возят те „запъне“, самолетът ще покръжи, ще изпразни резервоара и ще кацне спокойно. Но ако колесникът на държавата, която те управляват, продължи да „запъва“, то и с години да кръжи, и целият му резервоар да се изпразни, държавата ще заоре по корем и няма да излети повече в европейското пространство.
  Затова политиците ни трябва да осъзнаят, че необходимото условие за лечението на проблемите на управляваната от тях страна е да започнат да ликвидират дефицита от лидерство и да предлагат консолидиращи национални ценности и цели.
  Българите не сме нито по-лоши, нито по-глупави от другите народи, които се радват на по-добър живот и по-висок жизнен стандарт. Ето защо причините за хаоса и анархията ни идват както от апатията и аномията на обществото, така и от лошия менджмънт на страната и разбирането на политиката не като мисия, а като най-добрия шанс за лично облагодетелстване.

17.02.2008 г. Николай Слатински