Как секретарят по националната сигурност на президента ме дава на съд (Народът би казал - Крадецът вика: Дръжте крадеца!) – 5

  Без да искам съм допуснал грешка!
  Потресен от току-що прочетените романи на Айн Ранд „Изворът” и „Атлас изправи рамене” (Първа и Втора части), аз изглежда съм се объркал и привеждам по-долу цитат от тази невероятно талантлива творческа личност не като продължение на вече написания преди повече от десет месеца материал за сайта ми под заглавието
  ● „Кризата на българската демокрация и Айн Ранд”,
  а като пореден текст от моята сага
  ● „Как секретарят по националната сигурност на президента ме дава на съд (Народът би казал - Крадецът вика: Дръжте крадеца!)”.

  Да припомня – секретарят по националната сигурност на президента и ректор (все още) на Академията на МВР Румен Марков, решил да се обиди и да се оплаче на съда с настояване да бъда осъден и да му платя освен това поне 3000 лева глоба, защото, виждате ли, взел, че се разпознал в едни мои думи (с които аз споделям свои житейски принципи) като „дребна душица” и „нищожество”...

  ОК... За Айн Ранд ще пиша отново по-късно, може би като излезе и третата част на шедьовъра й „Атлас изправи рамене”.
  Но щом така или иначе съм започнал, да приведа сега поне силно впечатлилия ме неин цитат:

  ● ”Вълни от подигравателен смях преминаха през аплодисментите, които пометоха съдебната зала. Аплодисментите бяха за Риърдън, смехът - за съдиите. Риърдън стоеше неподвижно, не се обръщаше към тълпата, едва чуваше ръкоплясканията. Стоеше и гледаше съдиите. Лицето му не изразяваше триумф, нито въодушевление - само спокойно, внимателно съзерцание на нещо, което той съзерцаваше с горчиво учудване, почти със страх.
  Той виждаше колко невероятно дребен е врагът, който унищожава света. Чувстваше се така, сякаш след дългогодишното си пътуване сред разрушения пейзаж, покрай развалините на велики фабрики, през останките от мощни двигатели и край труповете на непобедими хора беше стигнал до грабителя, очаквайки да срещне гигант.
  И беше срещнал плъх, готов да се мушне в дупката си при първия звук от човешки стъпки.
  Ако тези са ни победили, мислеше си той, вината си е наша.”

  Ах, колко дълго още мога да цитирам от Айн Ранд! В нейните книги намирам изповеди, под които мога да се подпиша с двете си ръце – сякаш са мои.
  Намирам, също така, бързи, артистични, но толкова истински и актуални зарисовки на събития и хора, които постоянно се опитват да драскат с почернелите си нокти сърцето ми и да бъркат с немити лапи в душата ми.
  Добре е, че я е имало Айн Ранд. Струва си човек да я чете и да си казва, че светът може да бъде и по-различен.
  Може, ако обаче не са всички онези дребни душици и нищожества, които самите те на нищо съзидателно не са способни, но и на способните не дават да съзидават. Не дават да живеят, не дават да мислят, не дават да дишат...

  Николай Слатински
  09.11.2009 г.