Как секретарят по националната сигурност на президента ме дава на съд (Народът би казал - Крадецът вика: Дръжте крадеца!) – 3

  Утре, 5 ноември, в 9.00 в Районен съд – София, 11-и съдебен състав е делото, с което секретарят на президента по националната сигурност Румен Марков (т.е. моят „наследник” на този пост в президентската администрация) иска да ме осъди, защото в едно интервю съм му бил дал негативна личностна оценка с квалификации, които той е приел за унизителни за неговите лична чест и достойнство...
  Подробности могат да се видят от материалите с едноименното заглавие на този сайт.
  Признавам си, че аз до преди няколко дни гледах на това дело съвсем спокойно. Достатъчно по-важни неща имам за разрешаване и преодоляване и над много по-интересни проблеми в науката съм се замислил и концентрирал.

  В края на краищата винаги съм смятал, че няма от какво да се срамувам и опасявам:
  -- след като съм с чиста съвест;
  -- след като цял живот се старая да живея в съгласие със своите принципи и възпитанието, дадено ми от моите родители;
  -- след като не съм се корумпирал и на стотинка за 10 години във властта (5 в парламента и 5 в президентството);
  -- след като докато бях депутат съм си давал една трета от заплатата за бедните хора и децата в затруднено положение;
  -- след като съм помагал на мнозина изпаднали в беда (за трансплантации, за животоспасяващи лекарства, за множествена склероза, за тежки случаи на инвалидност);
  -- след като заради интересите на България съм влизал в битки с всички силни на деня (ето и днес един колега ме пита защо съм против „ГЕРБ”, а аз му казах, че не съм против „ГЕРБ”, а реагирам винаги, когато се правят глупости и компромиси с националната ни сигурност)...

  Освен това, аз преспокойно си живеех с мисълта, че на фона на това, което Румен Марков ми причини с цялата си административна власт в Академията на МВР – да бъда държан 2 години на половин заплата, да не бъда назначен на спечелена с най-законния от всички конкурси длъжност; да бъда уволнен брутално и без жалост в средата на учебата година – на фона на всичкото това, дори да се е пообидил от някоя моя дума, тази му обида може само да ми изглежда като чиста проба лицемерие!
  Та той знае колко гадости и подлости ми се изсипаха отгоре и зад гърба ми за тези две години в Академията на МВР.
  И не може да не помни как му помагах да стане генерал, как лобирах за него в административното му издигане, как му дадох на флашка от 2 гигабайта абсолютно цялата си документация – лична и професионална – като секретар по националната сигурност на президента.
  Но явно не остава добро ненаказано.

  И още нещо ме караше да си я карам безметежно – в сравнение с ударите и щетите, които Академията на МВР понесе по време на ректорството на Румен Марков (така че едно от елитните висши учебни заведения в сферата на сигурността бе докарано до агония, с което и Академията, и държавата, и националната ни сигурност бяха силно увредени), някои мои по-емоционални думи са пълната невинност, смешно е даже да се съизмерват тези ми думи с нанесените вреди на държавата, МВР и Академията, а за тях никой никого не съди...

  Но няколко приятели ме „натиснаха”. Нима не съм разбирал, че ако не се стресна, като нищо за час време на 5-и ноември ще бъда осъден! Грехота било да съм толкова лекомислен и наивен:
  -- защото Румен Марков – какъвто и да е като експерт и юрист, все пак е професор по наказателно право и с това дело играта е на негов терен, на негов професонален език и няма никакво значение дали той разбира нещо поне, бъкел поне в националната сигурност.
  -- защото Румен Марков е действащ секретар по националната сигурност на президента и – според парламентарните слухове – без 5 минути член на Конституционния съд, което означава, че той е в много, несъизмеримо много по-силна позиция от мен, т.е. в съдебната зала ще сме все едно борба свободен стил, ако не и кеч, като аз ще съм през цялото време фактически с вързани ръце.
  -- защото Румен Марков е много близък на главния прокурор и на още редица видни водещи юриисти, „издигнали се” от котилото на президента. А да се надявам, че съдията по делото ще запази безпристрастност и няма да се повлияе от мислите си за бъдещата своя кариера, когато от едната страна е редовият гражданин Николай Слатински, а от другата страна зад гърба на Румен Марков надничат сенките на Борис Велчев и Лазар Груев, на конституционните съдии Евгени Танчев и Пламен Киров, на няколко членове на станалия нарицателен Висш съдебен съвет – това би било от моя страна върховна глупотевина, ако съм имал късмета да си я помисля.
  -- защото Румен Марков е завел дело не защото чак толкова се впечатлил и засегнал от малката ми фраза в посветено на коренно различна тема мое интервю във вестник като „Шок”, а защото това е част от накзателната акция срещу мен с произход президентството, в резултат на която по едно време бях останал практически на улицата и трябваше да се явя на 28 интервюта за работа.

  Така че моите приятели ми прочетоха „конско” и ми внушиха да изляза от непукизма и лекомислието си и да си наема адвокат – незабавно и да не се правя на герой, който отива „ризата да му се белее”. Тъй като „работата ми била спукана”.
  Оказа се обаче, че тъкмо най-добрите ми приятели адвокати – нали злото не идва само – не могат да ми помогнат за утре. На единия майка му е в реанимация, страх ме е да кажа - на смъртен одър и той е не само неин син, опора, хранител, но и санитарка в момента. На другия ми приятел изключително близък роднина е пряк подчинен на Румен Марков (т.е. в лапите му е) и не върви никак той да се яви на дело срещу работодателя на своя близък, за да не му навреди – няма защита срещу отмъстителност и злопаметност. Третият ми приятел пък никога не се е занимавал с такива дела.
  Е, намери се адвокат след спешно тичане насам-натам – човек, който мисля, че вътрешно не е оптимист за изхода на делото, но пък беше първият, който прие без да му пука срещу кой силен на деня се изправя като мой защитник.

  Разбира се, достатъчно много ми напълниха главата с членове и параграфи от НК, за да остана без илюзии за изхода на делото. Както казва моя близка: „Това е абсурдно. Изчетох членовете от НК и НПК и ми стана ясно, че у нас всеки може да бъде осъден за всичко!”.

  Но на война – като на война. Отивам на нея с повишен адреналин, поне боецът в мен не е посърнал – все пак 20 години Преход са все години на битки. А и съм от род, в който има осъдени от Народния съд - точно от дядовците на такива, като тези, които утре могат да ми „пришият” осъдителна присъда и на мен. А след дядовците им, идват техните бащи, които съсипаха живота на татко, светла му памет, и вместо човек с положение, заможност и висше образование, получено на Запад, той е бил принуден поради липса на препитание да забегне в Перник, да мъкне щайги в „Булгарплод”, да спи върху бюро в канцелария и ... Не искам да разправям през какво са минали татко и майка и пак не са се огънали.
  Явно така е писано – дядовците им да пребият и осъдят моя дядо, бащите им да съсипят живота на моя баща, те самите да се опитат България на мен да ми стане тясна... Ще го преживея някак. Както обичаше като малък да казва любимият ми племеник: Няма да си вържа черно на прахосмукачката, я! (Каквото и да означаваше тогава това).

  Но червейчето на съмнението ме човърка, гризе ми нервите, пълзи по гръбначния ми стълб. Не е най-симпатична перспективата да се окажа осъден, с „изцапано” от клеймо свидетелство за съдимост.
  Приятелите ми, на които винаги съм вярвал и знам, че са водени от най-искрени чувства, успяха да посеят смут у мен. Може би затова днес си тананиках песента на Висоцки „Охота на волков” – точно така се чувствам тези дни:

  Рвусь из сил и из всех сухожилий,
  Но сегодня - опять, как вчера,-
  Обложили меня, обложили,
  Гонят весело на номера.

  Из-за елей хлопочут двустволки –
  Там охотники прячутся в тень.
  На снегу кувыркаются волки,
  Превратившись в живую мишень.

  Усещането е такова – като обграден отвсякъде, като изправен срещу Система. А срещу Система, която и Европейският съюз и българското общество са определили като корумпирана, безпринципна, несправедлива, отказваща да раздава законно и демократично правосъдие, е трудно човек да се бори. Обречено е.

  Аз нямам доверие в българския съд. Не му вярвам.
  И това го заявявам не емоционално, а информирано – може да се види и на този сайт колко пъти съм алармирал президента за безобразията и подкупността на съдебната система.
  Но поне докато не се докаже противното, аз имам наивността да вярвам на конкретния съдия, позволявам си лукса да му имам доверие. Правя го отново заради моите принципи, които са ми причинявали толкова синини по душата и пукнатини на сърцето – защото винаги съм отстоявал тезата, че въпреки че съдебната система е раковото образувание на българската демокрация, в нея работят много честни и почтени хора, които могат да върнат доверието в тази система, стига да има политическа и обществена воля за нейното радикално лечение.

  Рискът обаче е, че когато няма система, която да раздава честно, справедливо и законно правосъдие, тогава всичко зависи от личните качества, от личния избор, от личните принципи, норми, етика, морал.
  А това значи, че вместо да гледа обективно - какво е казано, защо е казано и къде е истината, съдията винаги може да се почувства принуден да гледа – кое е от негова вреда и кое е в негова полза, дали си струва да защити истината, или може да си затвори очите и да направи компромис, в името на собственото си бъдеще като магистрат.
  И аз не би трябвало да имам лековерието да допускам, че ще бъдат повече от малка шепа хора онези, които биха застанали на страната на истината. Т.е. в случая - на моя страна.
  В този смисъл залогът е 1 към 1000 в моя вреда. Което ще рече, че е толкова малка вероятността да бъде определен за съдия човек именно от тази малка шепа хора, които са принципни и неподтливи на влияние „отгоре” и на мисли за „светлото си бъдеще”.

  Но нищо. Животът продължава. В края на краищата аз от самото начало знаех, че единственото мое оръжие е публичността, гласността, прозрачността, изваждането на този случай на светло.
  Защото дори обществото да си има хиляди други проблеми, дори и да не намери и миг излишен, за да обърне внимание как разправата над мен продължава, аз нямам друг избор.
  Ако си затрая, ако гледам да не се разчуе, ако се сгъна на две и тихо-мълком в съдебната зала помоля за прошка, точно това значи да играя гарантирано и обречено на техния терен – там, където те са най-силни – на тъмно, из-зад ъгъла, чрез паяжината от връзки, приятелства и червена кланова солидарност, размахали сопите на властта, с която разполагат - да направят издевателството над мен подло, гадно, зло и злорадо.
  А после, на чашка уиски и купички с вкусни ядки, да се „кефят”, че този, дето много знаеше, гризна дръвцето, падна най-сетне на дедовия. И така да се изкискат в червените си шепички, че кой каквото ще да си говори, та дори и Бойко да се пъне и репчи, дори и Европейският съюз да ни наказва и да ни спира фондовете, те са си на власт – били са на власт и ще бъдат на власт.
  А останалите? Останалите – да го духат.
  Както в моя случай - за назидание.

  Николай Слатински
  04.11.2009 г.

  P.S. Онзи ден, на 2 ноември, бе последното ми дело срещу Румен Марков и Михаил Миков в Комисията за защита от дискриминация (виж поредицата материали на този сайт под названието „Как един министър нарушава моите законни професионални и граждански права (И как един секретар на президента му помага в това)” – 1, 2, 3 и 4).
  Всъщност заседанието бе няколко минути. Въпреки че беше редовно призован, Михаил Миков не дойде. Брутално погази законовото нареждане на Комисията да се яви, въпреки че беше редовно призован. Аз изразих своето възмущение и несъгласие с това му игнориране на институцията и на българското право, но Комисията изобщо не отреагира. Тя бе пълен пас, дори от кумова срама не каза нещо с лицемерно възмущение поне... Струва ли си да се питам дали тя би постъпила така, ако подобно поведение имаше депутат, който не е от БСП или пък от ДПС?
  Комисията за защита от дискриминация изведнъж, без необходимите дебати по същество, претупа заседанието и ни уведоми, че в срок от 14 дни ще се произнесе с решението си. Аз нямам илюзии и почти съм сигурен (на примера на Омбудсмана) какво ще бъде това решение, но нека да изчакаме все пак. Току виж се случило чудо.
  Опитах се само да кажа в своята последна дума, че органи като Комисията са създадени не да бранят институциите на властта от гражданите, а да защитават гражданите от произвола на властта и от злоупотребата с власт и от политически репресии, от дискриминация по политически причини. И понеже досега подобни институции не вършат работата, заради която са създадени, към тях има силно недоверие у обществото. Ако Комисията за защита от дискриминация намери сили да даде точната оценка на дейността на Румен Марков и Михаи Миков, които с цялата си административна власт осъществиха безпрецедентна дисикриминация по политически причини спрямо мен, то тя, Комисията, може по този начин да върне поне частица от доверието към себе си. И от доверието към Държавата - също.

Дори и да загубите делото, г-н Слатински, трябва да знаете, че отдавна сте спечелили нашето уважение и признание!

Благодаря ви! Все някак нещата ще се оправят, в края на краищата нищо фатално не съм сторил. А и шопът нали казва: Нема начин да нема начин...
Въпросът е какво става с Академията на МВР, защото при това ръководство, което никой никъде не го цени и няма никаква интелектуална и професионална тежест, тя, Академията върви стремително надолу. И това - да бъде допуснато тя да загине, си е чиста проба престъпление, което може и да не заслужи член от НК, но заслужава поне малко проклятие.
Много ме боли, когато нещо, което има живот и бъдеще, бива съсипвано. Може би е поука от времето, когато толкова много неща се разрушиха, а аз не винаги съзнавах, че има част от тях, които трябва да бъдат спасени.

Желая ви успех!!

Благодаря, успехът е с минимална степен - да се измъкна от обръча, от капана, от вълчата яма. И в максимална степен - да изведа на светло този човек. Защото той не е просто и само някаква моя обсесия, а нарицателно, показателно, симптоматично и емблематично - как може подло, скрито, плетейки си мрежата, изграждайки нужните връзки, пробутвайки съмнителни стойности, да постигнеш неща, които не заслужаваш и така да се препречиш като рибя кост в гърлото - на можещи и знаещи хора, които са много по-добри и много по-качествени. А мен ме оставате - все някак ще се спася, надявам се.