Четирите главни проблема на правителството на „ГЕРБ” (Или как човек и без да е фен на Бойко Борисов, да му бъде полезен...)

  Много странно е нашето политическо настояще!
  И други като мен споделят, че неволно, несъзнателно и подсъзнателно изпитват същата твърде стресираща и донякъде унизителна необходимост постоянно да обясняват при всяка своя публична изява, че „стискат палци” на Бойко Борисов, че искат той да успее, че критиката им е добронамерена, че си дават сметка, че не са изминали още 100 дни. И т.н., и т.н., и т.н.
  Сякаш публичният пространствено-времеви континуум е дотолкова деформиран, че в него не работи нормалната логика, а трябва да се прибягва до витиевати заклинания, до сложни за дешифриране изрази, звучащи почти толкова неразбираемо колкото, разказите за черните дупки от гения Стивън Хокинг. Някаква абсурдно-българска квантова теория за политическата гравитация!
  Очевидно на всички нас нещо ни става, всички ние не сме на себе си!
  И навярно не може да бъде другояче - след 20 години на безпътен, безнравствен, безочлив и безнаказан Преход. За подобен период на хаос, липса на правила и отсъствие на какъвто и да е ограничаващ злото у човека и поне отчасти дисциплиниращ нагоните морал, всяко общество може в някаква степен да превърти.
  Но няма как! Стоте дни са си сто дни, дълбаещото душата червейче на благоразумието не може да вземе връх и хептен да приспи съвестта. Не трябва да се мълчи, не бива да се сподавят мисли, не може до безкрай да настъпваме доброволно върху гърлото на собствените чест, ум и разум.
  Още повече, че откритото назоваване на истината, поне такава, каквато е тя в нашите очи, би могло да бъде полезно за Управляващия и неговите клавиши, бутони, лостчета и копчета (т.е. министри, заместник-министри и депутати).

  Искам да посоча четири главни слабости на правителството.
  Но няма да говоря за конкретни негови решения, а ще се опитам да хвана по-системните, структурните неща. Защото малко или повече конкретните решения са като симптомите за болестта, а далеч по-важното е да идентифицираме причините за нея, за да можем да намерим правилното, вярното и точното лечение.
  Пък и „забиването” в конкретиката ще плати висок данък на вечната ни обществена склонност всичко да се политизира и вклещва в прокрустовото ложе на двуцветното мислене: „за” и „против”, „черно” и „бяло”, „фили” и „фоби”, „наши” и „ваши”, „комунисти” и „антикомунисти”, и какви ли не още дивотии.
  Само ще отбележа, без да променям мнението си за слабостта на икономическия доклад за (на) президента, че самата мисъл да се посегне на плоския данък мобилизира колосално единство у всички (бизнесмени и „бизнесмени”, политици и експерти, банкери и застрахователи, медии и ПиАр-и), които спечелиха от Прехода и са склонни да допуснат всякакви промени в политическата опаковка на днешното статукво (вкл. да дадат властта на „ГЕРБ”), но да не позволят дори минимална промяна на устоите на това статукво, на своето притежаване на България и на нейното бъдеще, което може да бъде такова и само такова, каквото ги устройва тях и единствено тях.
  В страната ни има свръхкритична маса, свръхконцентрирано ядро (по Стивън Хокинг – „сингулярност”) от хора и интереси, които може да са нищожно малцинство, но имат достатъчно ресурси (материални, финансови, когнитивни, силови, информационни, манипулиращи, промиващи мозъците и др.), с които да налагат своето желание и искане за това - каква да бъде държавата.

  И така, ето какви са моите съмнения и несъгласия с досегашната дейност и облик на настоящето правителство:

  ► Правителството няма стратегия.
  При това то няма и нагласата да мисли стратегически. Цялостното му поведение е ориентирано към конкретиката, към злободневието, към импулсите, емоциите и първичните реакции.
  Самият му подбор не е от хора с визия, способни на стратегически анализ, имащи сценарийно мислене.
  Както писах в предния материал – те не са склонни, нямат нагласата да се съмняват, да се замислят, да допускат, че може и да на са прави.
  И не защото са такъв тип хора, а защото са приели сякаш веднъж завинаги ролята да се разтварят в сянката, да светят с отразената светлина, да повтарят в мимиките, жестовете и в отношението към живота и управлението своя Лидер. Само че Лидерът им е „тефлонов” човек, т.е. нищо не му се лепи, всичко му се прощава или поне минава без значителни щети и ущърби (което при нашия народ е лесно обяснимо). Докато при тях това води до бърза загуба на идентичност, на собствен образ и лично излъчване.

  ► Правителството изпитва дефицит от отстоявани принципи и е податливо на двойни стандарти.
  Това се вижда с невъоръжено око. Няма принцип, който при тях да не е получил двойствено тълкуване. Няма стандарт, който да е бил спазван докрай. Това се отнася както до подхода към служителите и доносниците на Държавна сигурност (за всички не може, но за Божидар Димитров може), така и до отношението към ДПС (ДПС като че ли е все още опасно, но Ахмед Доган изглежда вече не е толкова лош), както и до професионалистите (те са търсени само ако са от „ГЕРБ”) или до ред други проблеми, при които се съчетава изхвърлянето, когато то носи рекламен заряд, с даването на заден ход, когато трябва да се реализира на практика.

  ► Правителството не е екип.
  А че то не е екип се чувства от пълното разноговорене по ключови проблеми за страната.
  Направо крещящо си личи, че тези хора не се събират, не обсъждат проблемите, ами всеки мъкне своите папки до Банкя, където през тридесет минути се споделят нещата с Лидера и той решава еднолично.
  Т.е. те са като спици на колело – гледаш го, колелото, сякаш се върти като единен, синхронен механизъм, но всяка спица отива директно към центъра и разстоянието между спиците остава винаги едно и също, няма сближаване – нито човешко, нито като възгледи и позиции.
  Атмосферата в правителството не толерира дискусиите, анализите, търсенето на съвместни решения.
  За какво да го правят, след като в края на краищата решението ще се вземе в Банкя, от Него. А на заседанията на правителството всеки внимава какво говори и си мисли главно как после стенограмата ще бъде публично отразена и четена.
  Едно, че липсата на екип работи срещу сплотяването на хората и позволява възникването на конфронтиращи се групички; и второ, че отсъствието на колективно търсене на правилните решения и съответно, отсъствието на колективен разум, създава предпоставки за прокарване на лобистки, корпоративни, частни или лични интереси, добре обвити с шумяща хартия и завързани отгоре с лъскаво шнурче, за да се създава видимост за нещо полезно, естествено или логично.
  Вече видяхме нагледен, учебникарски пример как се реализира лобистки интерес („Арда”). Той е възможен, защото липсва имунната система при вземането на управленски решения – колективното целеполагане, дискутиране, контрол и отчетност.

  ► Правителството е силно йерархична структура, на върха на която е той, Лидерът.
  Това, впрочем, е най-рисковият фактор, който може да пречупи волята на правителството за радикални промени.
  Подобна йерархична структура моментално проектира върху управлението водещия конфликт в днешно време - конфликтът между йерархичните и мрежовите структури.
  Не, не преувеличавам - днес йерархичността отстъпва място на мрежовостта, на хоризонталното взаимодействие между хората и институциите, на мрежовите организационни стратегии, на „сплескването” на структурите, на координацията и децентрализацията за сметка на командването и централизацията.
  Не е възможно ефективно управление, когато то се осъществява йерархично, еднолично, силово, командно, безпрекословно – независимо какви са амбициите и колко чисти и искрени са помислите и мотивите.
  При такова управление, при такъв тип организация на дейността хората са третирани като пешки (клавиши, бутони...) и по-лесно се разяжда тяхната сплотеност, липсват хоризонтални контакти; лидерът се опира на обслужващ, а не на стратегически мислещ екип.
  По принцип йерархиите трудно „понасят” иновациите, особено тези, които искат преустройство на структурата, потоците на информации и взаимодействието между звената и хората. Дори иновацията да бъде все пак възприета, йерархичната структура я инкорпорира в своите правила изключително мудно.
  В йерархичните структури водещи са формалната власт, принудата и въздействието; а в мрежовите - лидерството, мотивацията и влиянието.
  В структури с нарастваща мрежовост и намаляваща йерархичност не е нужно да има watch-dogs, кучета-пазачи, които да стоят ревностно пред вратата на лидера, за да не могат да влязат при него хора от по-ниските нива в йерархията.
  В йерархизираните групи, в които всички са подчинени на лидера, позициите и идеите се “пречупват” през неговите цели и ценности, принципи и идеи, слабости и комплекси.
  Проблем за тези групи е появата на съгласие, че лидерът винаги най-добре знае какво, как и кога трябва се направи. Това го фаворизира като най-умен, безпогрешен, всеможещ, приспива вниманието му, ражда нагласи в екипа за бягство от отговорност, за недоверие към колегите, поражда страх някой да не хвърли сянка на съмнение и подозрение върху лидера.
  В същото време мрежовите структури са по-гъвкави и по-адаптивни от йерархичните, по-мобилни и по-адекватно реагиращи на промяна на външната среда, те са фокусирани към преследваните цели и се самонастройват за постигането им.
  В мрежовите структури работи правилото на четирите „С”: Самоорганизация, Сътрудничество, Солидарност, Синергия (системата придобива ново качество, „умножаващо”, а не събиращо свойствата на елементите й).
  Ако елемент от йерархичната структура трябва да изпрати сигнал до Центъра за инструкции и да действа едва когато този сигнал се завърне с указание, то елементите на мрежовата структура сами проучват средата, в която оперират и която най-добре познават и сами вземат оптималното решение, т.е. мрежата има свойствата самообучаване и самосинхронизация.
  ● Йерархичните структури се базират на ресурсно ориентирани стратегии - т.е. разполагаме с ресурси, умения, капацитет и търсим цели, задачи, проблеми, които чрез тях можем да реализираме.
  ● Мрежовите структури се базират на целево ориентирани стратегии – т.е. има цели, задачи, проблеми, които трябва да се реализират и трябва да намерим ресурси, умения, капацитет – чрез които да реализираме тези цели, задачи, проблеми.
  Вече Целта определя Ресурсите, а не Ресурсите – Целта.
  Ние трябва да отидем при проблема и да отговорим на изискванията му, а не да търсим проблеми, които да отговорят на нашите изисквания. Трябва да работим не това, което знаем, а да знаем това, което трябва да работим.
  Институциите не бива повече да действат по принципа: “Имаме човек – да му намерим работа”, а по принципа: “Има работа - да намерим човек, който да я свърши най-добре.”
  Акцентът се премества към гъвкавостта - гъвкави знания, гъвкави структури, гъвкави подходи, гъвкави геометрии. Няма веднъж завинаги замръзнали организации и архитектури - след като предизвикателствата са гъвкави и мобилни, такива трябва да бъдат и институциите, и хората в тях. Трябва да се създават пулове от ресурси – министерствата и агенциите са твърде йерархични, склонни към бюрокрация и чиновническо мислене - а трябва да правят гъвкави и мобилни коалиции от професионалисти.

  Малко се поувлякох, но то е защото искам да покажа колко трудно лечими рецидиви могат да се породят от командирското схващане за управлението, от мисълта, че главното в него, в управлението е да имаш волята да вземаш категорични и бързи решения, да отсичаш, да нарастваш темпото, да преразходваш енергия, да караш хората да работят до изтощение.
  Във времето на мрежовото мислене и действие управленецът, стратегическият мениджър се опира на екип, на плетеница от структури, на анализи и прогнози, на алтернативно мислене с ясна система от критерии, позволяваща да се определи кое от решенията носи най-добър ефект.
  Във времето на мрежовото мислене и действие управлението не е командване и дори командорене, а умение да се постигат целите (ефикасност) с минимален разход на ресурси (ефективност).
  Останалото е или самоизмама, или илюзия, или добри намерения, неподплатени със знания и умения.
  Аз съм позитивно мислещ човек (поне за такъв се смятам) и искрено ценя добрите намерения, защото за 20 години във и около политиката видях колко много политици посягаха на властта и я упражняваха след това с лоши намерения към държавата, обществото и хората.
  Но не само мъдрите мисли, но и горчивият ми жизнен опит ме убедиха, че наистина пътят към ада е постлан с добри намерения.

  Искрено бих желал написаното тук да послужи за размисъл – какви управляващите не трябва да бъдат днес, за да бъдат успешни утре.

  А ето, че дойде време и за неизбежното заклинание, станало политическа коректност в наше време:
  Аз действително искам това правителство да успее. Независимо от факта, че не съм фен на неговия Лидер.

  Николай Слатински
  26.09.2009 г.

Асоциативно ми изплува една фраза на някакъв френски мениджър, която прочетох в Капитал преди време:
"Вярвам, че когато формираш екип, трябва да избираш най-добрите и да не се притесняваш, че някой може да е по-умен от теб. Мисля, че ролята ми е да вдъхновявам, а не да бъда звезда."

Важи, според мен.

Подоходният данък не е направил нито един милиардер в Америка или Русия по-беден, защо си мислите че ще го постигне в корумпирана България? Властта на най-богатите въобще не може да бъде измерена в пари, те притежават хората и земята, притежават ВСИЧКО и нищо от това няма да им бъде отнето чрез прогресивна данъчна тежест.

Прогресията в данъчната тежест обикновено обхваща ниските нива на средната класа. Примерно за България ще е между 220 лв и 1500 лева примерно. Практически ще ощетява най-много онези хора, чието благосъстояние произтича от доходи (т.е. с доходи между 220 лв. и да речем - 20-30 000 на месец), не от власт.

Хора като Божков, Ковачки и Първанов притежават държави в държавата. Тяхната власт не се измерва в пари, имат подчинени огромни структури от хора и живеят прекрасно, вероятно без никога да им се наложи да извадят пари от портфейла.

Прав сте вероятно, но аз не исках да обсъждам плоския данък, а факта на бруталната, груба, истерична и безпардонна реакция на свръхбогатия и самозабравил се hi-life, който не понася някой да му казва неща, които той не желае да чуе. Не може да има диалог по проблеми, които не са от техен интерес... Няма игра на демокрация, по въпроса за плурализма две мнения няма.